Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (7)

Глава 5

Древните са имали голямо предимство пред нас, защото армиите им не са били преследвани от втори армии от бюрократи.

Наполеон,

„Мисли на Наполеон“, изд. 1955 г.

Хеликоптерът на Агенцията за национална сигурност ни остави заедно с много мълчаливия ни нов приятел на една изолирана бетонна площадка, която познах още от пръв поглед. Използвах я често, когато за последен път бях базиран близо до летище „Дълес“. По това време имах заповед от вицеадмирал Джеймс „Ейс“ Лайънс, тогавашен заместник-главнокомандващ военноморските операции в отдел „Планове и политика“, да създам „Червената клетка“ с изричната и привидна задача да оценява уязвимостта от терористични нападения на военноморските бази на САЩ по света. Истинската ни задача беше да провеждаме изпреварващи удари срещу терористи и организациите им, преди те да могат да проведат операции срещу неподозиращите, неподготвените и невинните. Това означаваше, че моите хора трябва да ги намират, да ги оправят, а после да ги убиват без предупреждение и милост.

Ейс Лайънс знаеше, че съюзниците ни от Израел и Великобритания отдавна използват тази форма на тайна война. Според международните закони терористите са равнопоставени с престъпниците и следователно срещу тях не се прилагат същите правила на нападение, които са дадени на униформените армии по света, а дори и на някои партизански военни организации. По средата на осемдесетте години Америка тъкмо навлизаше в бизнеса по елиминирането на танга, преди тангата да елиминират нашите бази. „Червената клетка“ трябваше да специализира в областта на инфилтрирането, проникването и елиминирането на предварително идентифицирани терористични групи зад граница. Избрах четиринадесет готови на всичко бойци с големи топки за „Червената клетка“ — трима офицери и единадесет старшини и сержанти. Тринадесет от тях дойдоха от „Тюлен — група 6“ — групата гадни майкотаковачи, която бях създал по свой убийствен образ и подобие. Четиринадесетият пристигна от ултраелитните разузнавателни екипи на морската пехота.

Хаотичният, объркан район около летище „Дълес“ представляваше идеалното място за разполагане на щаба на „Червената клетка“. В разстлания нашироко лабиринт от терминали, складове и писти човек можеше да скрие половината от редовната армия. И от „Дълес“ можехме да летим навсякъде по света и по всяко време със специално изготвени фалшиви паспорти. Оборудването ни заедно с оръжието и експлозивите вкарвахме в товарното помещение на самолета, като моите оператори се представяха за усърдни, ниско заплатени и тъпи като задници товарачи. Освен това се намирахме съвсем близо до столицата и до всичко, което тази помийна яма, пълна с лайнарщини и егоистични и гладни за власт бърсалки за задници, е в състояние да предложи. (Да, обичам град Вашингтон също толкова, колкото и той мен.) „Червената клетка“ скоро се превърна в съставна част от арсенала за преки действия срещу тероризма. Ние бяхме много лоши майкотаковачи.

Мое лично мнение е, че ако Военноморските сили бяха оставили „Червената клетка“ и мен на мира, съвсем вероятно нямаше да има един жив Бен Ладен, който да планира нападението на 11 септември 2001 г. Щяхме да сме посетили него и хората му отрано, след което щяхме да намерим клетките на организацията му тук, в Щатите. Но това е съвсем друга шибана история.

Един черен джип „Форд Експедишън“ ни чакаше пред площадката за кацане. Не след дълго се намирахме в недрата на града, като шофьорът ни си проправяше път през напълно осраните кръгови движения и кръстовища в посока към модния бизнесрайон на около двадесет минути разстояние от Белия дом. Фордът спря пред строг на вид шестетажен тухлен блок. Бивше семейно жилище, превърнато по-късно в прекалено скъпи апартаменти за юпита, сградата представляваше дискретният щаб на наскоро сформираната СВС. Навсякъде из сградата имаше ултрасигурни зали, изградени като осигурените срещу подслушване помещения, в които едно време си получавах инструкциите, и те наистина трябваше да са секретни.

На мястото, където нечия баба си е правела следобедните партита с чай, сега се намираха специално построени стаички за разговори с онези, които не желаеха да работят в дух на сътрудничество. Ние щяхме за момента да оставим Русокоско в една от тези студени стаички. Големи планове имах за него. Болката в топките ми намаля малко само от мисълта за това.

Когато слязохме от колата, шофьорът ни каза:

— Четвърти етаж, сър. Ще ви чакат при асансьора.

При тези думи се отдалечи от тротоара и ловко се включи в трафика.

Нямаше нужда да чукаме на вратата или да търсим звънец. Невидима наблюдателна система беше засякла присъствието ни на стълбите и бялата входна врата се отвори с нежно бръмчене. Влязохме в овално фоайе с мраморен под, от което тръгваше голямо извито стълбище към втория етаж. Всъщност знаех, че красивото стълбище е красив фалшификат, защото водеше към врата, зад която се намираше тухлената стена. От лявата ни страна имаше асансьор, чиито дъбови врати се съчетаваха отлично с античната ламперия на фоайето. И тук нямаше бутон — вратите просто се отвориха, когато наближихме. Отвътре асансьорът принадлежеше на друг свят, по-познат свят — този на правителствените служби за сигурност и на функционалността без излишни дрънкулки. Не се съмнявах, че асансьорът служи и за метален детектор и рентгенов апарат. Вероятно по време на бързото ни изкачване нагоре разглеждаха внимателно всяка гънка на телата ни. Е, дано гледката да им е харесала.

Бодрият звън на асансьора извести пристигането ни на четвъртия етаж. Вратите се отвориха със съскане и се озовахме пред дребна жена с лице на пор и издут костюм от туид. Тази сивокоса харпия кимна делово и ни подкани с ръка да я следваме. Забелязах редица камери, които бяха насочени към нас. И тук ни наблюдаваха разни маймуни от охраната. Показах един голям и свиреп среден пръст на една от тях и се усмихнах. Здравейте, Дик Марчинко пак е на гости. Харесвам ли ти бе, задник?

Нашата съпроводителка насочи костеливия си пръст към края на коридора. Очевидно очакваха ни в залата за срещи в далечния край. Без да промълви дори дума, жената се обърна и безшумно влезе в кабинета си, като затвори вратата зад себе си. Не можех да си представя откъде Карен си намира служителите. Сигурно ги внася директно от замъка Дракула в Трансилвания.

— Заведете Русокоско на последния етаж — казах на Пол и Трейс. — Ще говоря с шефката и ще дойда после.

— Аз имам права, мамицата му. Искам да се обадя на моя шибан адвокат.

Това го каза Русокоско. Пристъпих до него и го изгледах отвисоко. Топките още ме боляха от боя. Сега не бях Приятния мъж.

— Ти да не се казваш Миранда бе?^[1] Не? В такъв случай нямаш никакви права, гъз. Огледай се. Това да ти прилича на шибан полицейски участък?

Посочих с пръст нагоре и се завъртях на пети. След съвсем малко време щях да се срещна с Русокоско. Тази среща щеше да се проведе при най-неблагоприятните за него обстоятелства. Имахме нужда от информация, и то бързо. Ако чуех онова, което очаквах да чуя в следващите няколко минути, то Русокоско беше загазил много зле.

Отправих се към залата и вътре намерих Карен Феърфийлд, която ме очакваше.

— Здравейте, полковник. Радвам се да се видим отново — каза тя и стана.

Ръкувахме се учтиво. Тя беше изключително красива жена, което винаги ме изненадваше предвид поста й на неподправено силен човек в администрацията. Несъмнено това са мои предубеждения, но някак си винаги очаквах жена на поста на Карен да прилича на старата вещица, която ни посрещна при асансьора.

— Аз също, госпожо Феърфийлд — отговорих. — Винаги е приятно да ви служа. По всеки възможен начин.

Опитах да не оближа устните си, докато изговарях това, последното. След като тя не отговори, реших да се върна на безопасна почва:

— Кафето мирише добре.

— Ще ви налея една чаша. Без мляко, нали?

— Добра памет.

Разгледах Карен, докато тя минаваше край мен. Носеше добре скроен черен костюм, който намекваше за атлетична и хубава фигура. Според мен тя беше висока метър и осемдесет и тежеше около шестдесет килограма. Китайка с американски произход, тя носеше черната си коса дълга колкото моята. Имаше гладка, бледо бронзова кожа. Движенията й издаваха лекотата и равновесието на балерина. Карен беше продукт на колежа „Брин Мор“ и Харвардската школа по международни отношения и кариерата й в Държавния департамент се издигаше сякаш с помощта на ракетен двигател. Виждали се бяхме няколко пъти, когато ме препратиха в СВС, която Карен ръководеше от името на самия президент. Върна се с чаша кафе в ръка и се усмихна. Усмивката й ми напомни колко много луни бяха минали от последното ми чукане до оглупяване. Дадох команда „долу“ на пишката си, защото тук се намирахме по работа.

— Дик, имало е друга престрелка…?

С благодарност поех чашата и отпих от ароматната гореща напитка.

— Да, невинна случайна жена — отговорих. — Убиецът е с нас горе. Определено е свързан с убийството на Бекстейн. Наблюдаваше къщата и не иска да каже нищо, нито да обясни кой е. Дани Барет урежда документите.

Карен кимна. Косата й падна върху лицето и тя я отметна с опитен жест. Невероятно сексапилно маце.

— Моля, седни. Боя се, че нямаме време, а работата е доста. Ситуацията пред нас е точно от типа неблагоприятни сценарии, заради които президентът създаде Службата за вътрешна сигурност. Това ще бъде първият изпит на СВС. И следователно мой изпит. Ще говоря направо. Самюъл Бекстейн беше един от най-старшите правни съветници на президента и международно признат застъпник за човешките права. Убиецът му снощи е оставил касета до тялото със съобщение за президента и съответно до цялата страна и до света. На лентата този човек обявява намерението си да взриви тактическа ядрена бомба някъде в границите на страната. Преди ти да дойдеш тук, получихме потвърждение, че група от армията, която пренасяла подобно устройство от Лос Аламос за Южна Калифорния, е попаднала на засада. Няма оцелели. Бомбата липсва.

Отпих дълга глътка от кафето, а после сложих чашата на масата.

— Който може да очисти такъв екип и да прибере бомбата, е сериозно копеле.

Карен седеше точно срещу мен. Очите ни се срещнаха. Когато проговори, гласът й беше нисък, с непогрешимо сериозен тон:

— След около пет минути тази зала ще се напълни с много важни хора, Дик. Те имат своите планове и ще правят всичко възможно да ги реализират дори пред изгледа от потенциална катастрофа като тази. Какво знаеш за този вид ядрени бомби, Дик?

— Надълго или накратко да говоря? — запитах.

— Кажи, каквото имаш да кажеш, полковник.

Станах и отидох до далечния край на масата. Ако си изиграех картите правилно и Карен излезеше от шибаната среща без проблеми, може и да ми излезе късметът и да я чукам (и като премия да спася двеста и нещо хиляди невинни). Трябваше да се постарая.

— Най-напред този вид бомби — на технически език са специални ядрени разрушителни боеприпаси — не са нищо ново. Имахме ги към края на петдесетте години. По време на Студената война руснаците и ние използвахме хора с такива куфари като тактическо, а не стратегическо оръжие. Такава бомба може да бъде поставена на бойното поле или в тила на врага, за да порази определена цел или цели. Големите ракети, дето приличат на хуй и дето всички мислят, че са ядрено оръжие, са много мощни и биха направили света на нищо. Никой не иска да отстоява земя, която свети в тъмното. Предвид огромното предимство на конвенционалните сили на руснаците спрямо НАТО по онова време тези бомби представляваха голяма част от бойния ни план. Ние, имам предвид добрите стари САЩ, изпращахме куфари-бомби с любезното съдействие на хора от специалните сили. Тези бомби се поставяха на специални места по оста на придвижване на руснаците, която нашите кретени от разузнаването смятаха, че е най-вероятна, ако решат да нападат Западна Европа. Ние знаехме, че сме малко и слаби, за да ги спрем с конвенционални средства. Но знаехме, че можем да им блокираме силите временно, като гръмнем тактически ядрени бомби по фронта, което ще позволи на НАТО да се укрепи, прегрупира и подеме контраофанзива.

Карен кимна.

— Колко големи бяха тези устройства?

— Когато аз започнах да се обучавам с тях, ги правеха доста компактни. Всяко тежеше около 35 килограма. В диаметър бяха седемдесет и един сантиметра и седемдесет и пет сантиметра високи. Можеха да се слагат в ремъци за парашут, за да скачаме заедно с тях в района на целта, или пък в плавателен съд, за да се изстрелват от подводници. Или пък човек можеше направо да го занесе на крака и да го взриви.

— Колко мощни са?

Не отговорих веднага. Обикновено не говоря за преносими от човек ядрени оръжия, когато си пия кафето. Онези от нас, които се обучаваха за работа с тях, бяха много внимателно подбирани за целта. Животът ни се следеше от контраразузнавачи. Всеки, който можеше да скача, плува или мъкне на гърба си атомна бомба до избраната цел и избие 100 000 вражески притежатели на бели дробове само със завъртане на няколко копчета и включване на прекъсвач, е човек, когото е добре да следиш. Или поне аз бих го правил, ако зависеше от мен.

— Ако имаш тактическа ядрена бомба от първо поколение, може да очистиш по-голямата част от центъра на Ню Йорк, като я сложиш в един от тунелите на метрото. Така ще убиеш поне 100 000 души и може би два пъти повече, ако се има предвид колко хора се събират там. Дори не мога да си представя каква паника ще настане, ако се разбере, че такова бедствие е причинено от ядрена бомба. Трудно е да напишеш такова заглавие във вестника, без да паникьосаш почти всеки. Ще настъпи хаос. Няма да има надеждни комуникации. Нито ефективна спешна медицинска помощ. Или закон, или ред. Националната гвардия ще може единствено да кърши ръце. Едно такова устройство, взривено в центъра на който и да е голям град в страната, ще ни осере до степен, която никой не е предвидил и в най-лошия си кошмар. Тези неща са съвършеното оръжие за терористи. Те съществуват, вършат работа и могат да се набавят, както разбрахме току-що.

Налях си нова чаша кафе, докато Карен смели всичко това. Чаках следващия въпрос, като почти със сигурност знаех какъв е той. Оказах се прав.

— Когато си командвал „Червената клетка“, успявал ли си да откраднеш такава бомба?

— Да. Няколко пъти.

— По дяволите! — Очите й блестяха. — Агенцията за национална сигурност току-що ми каза, че никога не са губили такова оръжие. А сега ми казваш, че не само може да бъде откраднато, но и че ти самият си го правил.

— Аз не го крадях, така да се каже — отговорих. — Връщах го… след известно време… след като истински се ядосат.

— Искам да ми кажеш как си го правил.

— Добре, но няма да ти хареса. Слагам двама от хората си да разузнават. Работата им е да събират информация за района непосредствено около склада. По кой път тръгват камионите с тези бомби, когато излязат от портала? Шофьорите спират ли някъде наблизо, за да заредят бензин, да си купят пакет цигари, да хапнат? След това слагам двама души около самия склад. Те трябва да разберат къде са поставени наблюдателните камери, дали на обекта има кучета, дали има сензори по земята, какво е ежедневието за личния състав, който работи там. Ако ни трябва допълнителна информация или пък документи, наемах чифт сексисладурани от улицата, които се обличат като боклуци и ходят по близките барове. Докато дамите отвличат вниманието на нашите благородни мъже в униформа със специалните си таланти, моите момчета им крадяха портфейлите или пък ровеха колите за документи, пропуски за базата, пропуски за паркинг и всичко, което можеше да се използва за влизане в базата. Всъщност съберяхме ли информацията, за влизане в базата ни трябваха само двама души, които да откраднат бомбата. И толкова.

Ужасеното й изражение ми каза всичко.

— И толкова?

Тя бързо се съвзе.

— А какво ще кажеш за отнемането им по време на превоз? Това е станало днес.

— За такава работа ти трябва информация отвътре. Това се урежда трудно и изисква време. Освен това има голяма опасност от компромат поради контраразузнаването. Трябва да се справиш с охраната — специален отряд към Министерство на енергетиката. Те съпровождат бомбите по време на превоз. И отново ти казвам, че който е изпълнил тази операция, е адски добър.

— Колко бомби си успял да откраднеш с екипа си, Дик? Искам да кажа, колко си взел на заем?

Замълчах, преди да отговоря. Успехите ни при обирането на складове за ядрено оръжие не се бяха приели добре сред силните на деня, особено от моите шефове във ВМС, които се налагаше да опират пешкира след всеки наш успех. Щяха да подскачат от радост, ако сега всичко излезеше наяве. Но майната им.

— Откраднах десет, преди да ни закрият.

— Мамка му!

— И те казаха така — отвърнах с широка усмивка.

Карен погледна часовника си, а после отправи поглед към затворената врата. Всеки момент големците щяха да пристигнат. Аз имах жестока необходимост да се изпикая, а и исках да плисна малко студена вода на лицето си.

— Трябва да ида до кенефа преди срещата — казах.

— Бързай. Радвам се, че ти си човекът, който ще действа по задачата, Дик.

Сериозното й лице се промени от тънка усмивка, а ръката й леко ме погали по рамото, когато тръгнах към вратата.

Мамка му, може пък наистина да ми се отвори парашутът…