Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (17)

Глава 15

Иди, където е празно, удряй там, където няма нищо, подминавай, където той брани, удари го, където не те очаква.

„Военният“ император Као Као,

155–220 г. пр.н.е.

— Будалкаш ли ме? Кога? Водиш го насам? Да, да. Идеално! Супер. Хайде!

Изключих клетъчния телефон и го подхвърлих обратно на Дани. Най-после успяхме да направим един шибан пробив!

— Какво има?

След като заведе Трейс в клиниката, Барет ме намери в оперативния център. За разлика от Далгрен той предпочиташе бронирана жилетка от тип „III“ с предна и задна керамична плоча. Заради тази допълнителна защита куршумите от пистолета на Ласки оставиха само леки подутини на гърдите му.

— Говорих с един от местните хора от ФБР. Двама полицаи спрели човек с черна раница, който се отдалечавал пеш от района на взрива. Той нямал документи за самоличност и опитал да избяга. При тази дандания го затворили в клетка и отново излезли на улицата. Е, най-после отишли да го видят и познай какво? Отпечатъците му са на куфара. Казва се Ричард Ласитър, неотдавна пенсиониран старшина Ричард Ласитър от американската армия. Старшина. От специалните сили, мамицата му.

Барет ми се усмихна.

— Нека позная — близък приятел и сподвижник на полковник Макс Бланчард?

— Позна. Ласитър е специалист по съобщенията и компютрите. Той е разработил комуникациите на „Отмъщение“. Когато името му изскочило от списъка, местните полицаи се обадили в бюрото за борба с вътрешния тероризъм в Портланд. Те прибрали мистър Ласитър и раницата му, докато ние вършехме лоши неща в Тайгард. Ласитър пътува насам под сериозна охрана.

Барет изсумтя:

— Предполагам, че той е взривил заразната бомба.

— Сигурно. Аз мисля, че схващам какво цели Бланчард. Не само е насочил вниманието на нацията върху Портланд, но и целият шибан свят го гледа! Ако просто беше взривил бомбата без предупреждение, как ще е сигурен, че посланието му ще се разпространи след събитието, и как ще може да поеме отговорността? По този начин вдига мизата по малко. Освен това в момента е блокирал хиляди хора на открито по улиците. Създава се здрава паника. Събитието си е от световна класа и той го използва за собствена изгода. Колкото повече време заплахата виси във въздуха, толкова расте силата му. Той смята, че когато най-после взриви истинската бомба, цялата планета ще знае кой е, защо прави това и броят на цивилните жертви ще е нараснал до максимум, защото половината град ще седи в колите си на шосето. Нека си признаем, за политиците никога не е целесъобразно да подготвят американците за евакуация.

Барет изтърси една цигара от смачкан пакет и я запали.

— Значи съвсем скоро трябва да се обади, а? Искам да кажа, че не сме чули нищо за Яхве или за другите дивотии от касетата във Вашингтон след убийството на Бекстейн. Президентът определено няма да пусне лентата за медиите. Бланчард трябва да обяви намеренията си, и то бързо, защото не знае колко време има, преди ние да стигнем до него.

Дани имаше право. Аз толкова се увлякох в другите неща, че не забелязах очевидното в плана на Бланчард. Трябваше да пусне комюнике до обществеността, за да обяви целите и намеренията си. Той беше терорист. Терористите имат оплаквания и искания. Обзалагам се на последната си бутилка джин, че Бланчард е с достатъчно голямо самомнение и ще иска нацията да чуе неговите искания от самия него.

Един пилот приближи с клетъчен телефон в ръка.

— Господин Марчинко? Търсят ви по телефона. Госпожа Феърфийлд от Вашингтон.

Той ми подаде телефона и бързо изчезна.

— Какво имаш за мен, Карен?

Безупречна връзка. Най-доброто, което можеше да се купи с парите на американския данъкоплатец.

— Дик, в момента два екипа от следователи претърсват с гребен двете имения на Бланчард в Джибсънвил, Северна Каролина, и Бенд в Орегон. Все още от Северна Каролина няма нищо интересно, но в Бенд има доказателства, че наскоро там е живял някой. Изглежда, районът е стерилизиран много здраво. Хората ми смятат, че след засадата са занесли бомбата там.

— Добра вест, Карен — казах.

Всъщност тази информация не струваше нищо за мен. Ние изоставахме от Бланчард. Трябваше да го изпреваря. Не ми пукаше дали е занесъл бомбата вкъщи, за да я покаже на гаджето си, докато вечерят. Къде се намираше тя сега, мамицата му?

— Предполагам, вече си чула, че местните полицаи са задържали човек на име Ласитър? Той е един от хората на полковника и се басирам, че е взривил заразната бомба в центъра. В момента ФБР го кара насам. Много скоро ще си поговоря с мистър Ласитър. Къде е обещаният умник?

— В момента лети. Трябва да пристигне при теб всеки момент. Кой ще интервюира Ласитър?

Усетих загрижеността в гласа й. Трябва да си призная, че до момента не се представях добре — пет мъртви срещу един жив от хората на Бланчард.

— ФБР — отговорих. — Той е техен пленник. Ние ще седим и ще видим какво ще направят.

Стори ми се, че долових въздишка на облекчение от другия телефон.

— Дик, в момента това е най-добрият начин на действие. Нека ФБР си свърши работата. Колкото и да не ти се вярва, те са по-добре обучени в тази област. Той имал ли е оборудване?

— Да, раница като тази на Ласки. Същите клетъчни телефони, компютри и всичко друго. Имал е и ключ за хотел в центъра на града, близо до Китайския квартал. Хората са разпръснати навсякъде и си провеждат операциите от доста скъпарски бърлоги. Сигурен съм, че това значи нещо, но не мога да го проумея. Дай ми още време и ще разбера.

— Как са хората ти? Разбрах, че всички са понесли тежки удари.

Обърнах се и погледнах през прозореца. Един лек самолет кацна — вероятно моят компютърджия от Сиатъл пристигна. Прокарах длан през косата си и се замислих как правилно да отговоря на въпроса на Карен. Не исках тя да реши да ни оттегли заради състоянието, в което се намирахме. Аз свършвам започнатото от мен и благодарение на Бланчард сега имах много, много лично отношение към задачата.

Погледнах Дани Барет. Той ми беше казал, че Пол е добре, без нови цицини или охлузвания. Трейс имаше кофти болки и лайнарски много натъртвания, обаче можеше да действа. Бедрото ме наболяваше, но медикът ме заши с няколко шева, даде ми някакви хапчета за болката и една инжекция с нещо за инфекция. Ако Дани се чувстваше зле, не го показваше по никой начин. Всъщност това едро копеле си чистеше пистолета и пиеше кафе с литри.

— Карен, при скоростта, с която ни млатят, сигурно една каруца свински части и един доктор Франкенщайн да ни ги пришива ще са ми добре дошли. Поохлузени сме, но можем да действаме.

— В такъв случай прекъсвам разговора и те оставям да действаш. Президентът изпраща поздрави. Той в момента се бори с доста неприятна политическа буря. Но казва, че ще стои прав на ринга, ако и ти устискаш.

— Кажи му, че ще се справим. Ще намеря оня шибаняк, Карен. Вярвай ми, ще го намеря.

— Знам. И бъди сигурен, че ще ти намеря свински чаркове, заслужил си ги. Не че нямаш достатъчно свиня в себе си, любими.

Тя прекъсна връзката, докато аз се смеех.

Вратата на оперативния център се отвори и един висок чернокож мъж със зелени панталони и синя риза влезе през нея, съпроводен от тежковъоръжен телохранител от ВВС. Непознатият се приближи, протегна ръка и се усмихна приятелски.

— Господин Марчинко? Казвам се Джордж Мур. Работя за общата ни позната във Вашингтон. Вярвам, че се нуждаете от услугите ми.

Стиснах ръката на Джордж и го поканих да седне.

— Дани, донеси, ако обичаш, шибаната раница с играчките на Ласки.

Когато Барет тръгна през вратата към охраняваната стая, в която държахме раницата на Джек, огледах господин Мур. Карен каза, че той е един от вътрешните хора на Бил Гейтс. Исках да знам какво точно означава това, мамицата му.

— Карен казва, че имаш доста близки работни отношения с Бил Гейтс. Така ли е?

Мур се засмя.

— Да, може да се каже. Започнах с господин Гейтс, но по-късно, като направих малко пари от програмиране за неговата компания, реших да карам самостоятелно. Сега съм консултант по софтуер и технологии. Много от програмите, на които разчита армията, са създадени с мое участие. Всъщност бих се изненадал, ако самият вие не сте се натъквали на моя програма през кариерата си.

— Много е вероятно. Но сега ми трябва някой да разбие паролите, които според мен защитават компютрите, с които се сдобихме днес. Можеш ли да се справиш?

— Определено да.

В гласа му се долавяше тиха сила и увереност, което ми хареса. Той не беше лигав киберкаубой. Виждаше се, че знае за какво става дума. Мур действаше в непознат за мен свят. Не познавах неговия свят, но той заслужаваше уважение и аз му го отдадох. За разлика от някои по-слабо еволюирали братя воини Свирепия винаги цени хората, които истински се справят с всичко в областта си. Не ми е през онази работа дали можеш да стреляш с пистолет, или да се биеш добре, ако не си по-добър от всички останали. Ако знаеш добре онова, което знаеш, може би в моя тефтер ще си получиш звездичката.

— Какво се надявате да намерите в компютрите на този човек, господин Марчинко?

— Местонахождението на един полковник — Макс Бланчард. А при него очаквам да намеря и откраднато ядрено устройство, което трябва да бъде взривено тук, в град Портланд, всеки миг.

Очите на Мур се разшириха.

— Е, поне сте прям. Ще направя всичко възможно за вас.

— Само толкова искам, приятелю.

Стиснахме си ръцете.

Когато Барет се върна с раницата, Мур разположи съдържанието й в спретната редица.

— Ще ми трябват няколко минути. Доста стандартен хардуер. Тази работна система и типа пароли разработихме за специалните сили. Най-вероятно собственикът на компютрите е вкарал няколко новости в системата, но би трябвало да ги заобиколя сравнително лесно. Мога да кажа, че до тридесет минути ще имате всичко ценно на този диск.

Взех двата изписани на ръка бележника на Джек и двамата с Дани се отправихме към офицерската стая в задната част на сградата. Ласки можеше да е записал нещо интересно, или пък просто си е водел поетичен дневник. Стихове в стил хайку за бялата раса. Аз съм компютърно неграмотен и горд с това. Интересуват ме само резултатите, а Джордж се намираше тук, за да ми ги даде и може би за да изкара доста здрави пари, след като представи сметката на Карен. Отбележи: когато работата е наистина важна, наеми най-добрите специалисти независимо от цената. Така поне ще накараш копелето Мърфи да се потруди здравата, докато ти го начука.

— Ти вземи единия бележник, аз ще взема другия — казах на Дани, когато стигнахме стаята.

Но преди дори да си намерим места и да прочетем и една дума, усетихме зашеметяваща ударна вълна от силен взрив някъде много наблизо. Обля ни горещина и ние се метнахме на пода по силата на инстинкт, създаден у нас още от преди десетилетия, във Виетнам. Лампите мигнаха, после светнаха и угаснаха. След секунди се включи аварийният генератор. Благодарение на аварийното осветление можех да виждам достатъчно добре, за да се ориентирам и да забележа, че и двамата с Дани сме извадили пистолетите си.

— Какво беше това, мамка му? — запитах.

Барет изрева гневно:

— Шибана бомба, Дик. Някой удари оперативния център!

Направо щях да припадна от яд. Мамка му и проклятие, сред всичко, което се случи, изобщо не бях мислил за толкова очевидно нещо. Веднага скочих и затичах обратно към стаята, от която дойдохме. Препънах се в едно неподвижно тяло в мрачния коридор, но успях да запазя равновесие и инерция. Хората в оперативния център крещяха за помощ и стенеха от болка. Масата, на която Мур беше разположил електронното оборудване, гореше като клада и цялата тази част на стаята представляваше руина. Въздухът се изпълни с тежкия остър мирис на пластичен експлозив „C4“. От всички посоки виеха сирени. Пилотът, който беше ми дал телефона, за да говоря с Карен, стоеше на колене и длани и повръщаше. В следващия момент забелязах, че всъщност не е коленичил, а по-скоро краката му от коленете надолу липсваха.

— Трябва да намерим Мур! — извиках на Дани.

Намерих Джордж Мур почти на същото място, където го оставих. Или по-точно, останките му. Долната част на трупа и краката му още седяха на стола, но взривът бе откъснал горната. Нямаше и следа от компютъра, нито от другите неща. Докато някой се бореше храбро срещу огъня с плачевно малък пожарогасител, аз забелязах как през дима святкат мощните прожектори на хората, дошли да търсят оцелели. Около нас цареше хаос като пясъчна буря.

— Е, Дани, да се махаме и да не пречим на медиците. Мур умря… бедното копеле. Ласитър ще дойде всяка минута. И независимо от обещанията си към Карен не съм в настроение за приятелски разговор след това осиране. Някой трябва да плати в натура за станалото с Джордж Мур и според мен Ласитър е много подходящ кандидат.

Обърнах се и Дани ме последва през смрадливия мрак на пострадалия оперативен център. Като се замисля, станалото беше очевидно. Ласки е минирал компютъра си и във френетичното си състояние аз дори не се сетих за подобна вероятност. Джек Ласки успя в края на краищата да надвие и Джордж Мур заплати цената на моето недоглеждане. И очевидно бях загубил всичко, което Джордж може би щеше да извади от компютъра или от органайзера. Мамка му! Всяка шибана светлинка в тунела се оказваше насрещен влак. Тези дивотии започваха сериозно да ми писват. Ритнах една наполовина откъсната врата от пътя си и измарширувах в студената нощ. Дани кашляше от лайната, които погълнахме след взрива. Аз се чувствах толкова бесен, че и пет пари не давах какво дишам. Е, поне имах два бележника. А и скоро щяхме да получим раницата на Ласитър. Тази мисъл ме накара да закова на място.

— По дяволите, Дани! — изревах. — Трябва да намерим радиотелефон и веднага да кажем на федералните да не пипат компютъра на Ласитър. Сигурно е миниран като този тук. Необходим ни е веднага един шибан сапьор. Искам дискът да е в ръцете ми в мига, когато обезвредят шибания взрив. Ти се заеми с тази задача. Аз ще се обадя на Карен и ще искам да прати друг компютърджия. Надявам се Гейтс да плаща на хората си вредни, защото тоя, новият, ще трябва да си ги заработи.

Бутнах приятелски масивното рамо на Дани и се понесох в тръс към контролната кула. Оттам можех да говоря с Карен по сигурна линия. Дани щеше да предупреди ФБР за взрива, който Ласитър почти сигурно носеше в раницата си. Определено тази новина щеше да им хареса.

Докато тичах по асфалта към кулата, проиграх в главата си всичко от изминалите два дни и със завист осъзнах, че Бланчард си го бива. През кариерата си съм се занимавал с доста сериозни международни играчи и един или двама от най-добрите почти ми бяха видели сметката. Но този местно отгледан кучи син ме разиграваше като никой друг. Фактът, че е оператор с група оператори до себе си, не ми помагаше никак. Нямах посока и Ласитър остана единственият ми коз. Знаех, че Бланчард все още не е взривил бомбата само защото не смяташе, че има опасност да го заловят. Знаех, че не блъфира, нито че няма да страда от скрупули и да реши, че не може да стори такова лошо, лошо нещо. Не, той просто чакаше удобен момент. Ние — аз — все още не се намирахме близо до него. Нас, мен, групата ми и стрелците от шибания Екип за спасяване на заложници ни стреляха до посиране. Ние само докосвахме крайчеца на „Отмъщение“ и мисията им от Яхве. Не давах повече от няколко часа, преди лайната наистина да се разхвърчат. Залавянето на Ласитър нямаше да остане незабелязано за Бланчард. Ако Джек е номер две в организацията, то можеше да се предположи, че Ласитър е човекът зад кулисите, защото сигурно той носеше целия шибан план в компютъра или в главата си. Това означаваше, че той знае къде можем да намерим Бланчард и останалите и кога ще бъде взривена бомбата. Освен това би трябвало да знае и плана за бягство на Бланчард. Ако не друго, то поне можех да го чакам някъде по този маршрут заедно с Трейс, Пол и Дани.

Ако интуицията ми не лъжеше, Бланчард много скоро щеше да се покаже по новините. Той ще се появи по медиите и ще накара и онези, които все още не са се напикали от страх, да се посерат. Такова изявление би изкарало още повече незащитени хора на улиците и би ги добавило към предстоящото най-голямо масово убийство в историята, извършено от една-единствена терористична организация. Ако Бланчард искаше расова война, определено беше се постарал добре, за да я започне. Като минимум сегашната администрация щеше да се срине под политическите обвинения за провал — моя провал — на опита да предотврати превръщането на Портланд в ядрено сметище. Страната щеше да тръгне настрани от курса си под невъобразими сили, особено сега, когато икономиката летеше под пълна пара към кензалника и външната ни политика щеше да се срине, тъй като всичките ни усилия щяха да бъдат насочени навътре, за спасяване от самоунищожение. Мамка му! Поех дълбоко дъх. Окей, трябваше да махна шибаната голяма картина от главата си и да се концентрирам върху задачата, да се занимавам само с неща, които навярно можех да контролирам. Ако започнех да мисля за глобалните ефекти от тази ситуация, нямаше да мога да задържа погледа си върху наградата. В този случай — куфарче от титан с достатъчно огнева сила да очисти към милион от съгражданите ми. А да не говорим и за искрено вашия мен.

Изтичах по стълбището, като прекрачвах през две стъпала, влетях в контролната зала и се озовах пред цевите на два автомата „Берета M-9“ и пушка с гумени патрони калибър 12 милиметра.

— Здравейте — усмихнах се, докато вдигах ръце. — Аз съм полковник Ричард Марчинко. Харесвам ли ви?

Цели пет шибани минути минаха, преди полицаите да успеят да разберат какво става. Докато се мотаеха натам-насам, аз лежах на пода разкрачен като млада булка след здрава езда. Трябва да накарам счетоводителя си да провери дали СВС ми плаща и за тези удоволствия. Колкото и да ми плащаха, щях да утроя цената!

След кратки извинения ме изправиха от пода, изтупаха прахта от мен, върнаха ми пистолета и ножа, а после ми подадоха и клетъчен телефон и ми наредиха да стоя в ъгъла. Копелета гадни! Карен вдигна телефона на третото позвъняване и аз й обясних най-новия ни провал. Представих искането си за компютърджия №2 и казах, че искам стрелци от „Тюлен 6“ възможно най-бързо.

— Защо „Тюлен 6“, Дик? — запита тя. — Екипът за спасяване на заложници е там и, изглежда, се справя добре.

— Вярно е — отвърнах, — но доста ни биха и искам за последния бой да разполагам с хора, които познавам, и които ме познават, мамицата му. Бланчард е със своите стрелци и в момента това е голямо предимство за него. Те разсъждават, движат се и се бият като единица. Аз нямам такова предимство. Екипът за спасяване на заложници е добър и ги обичам до смърт, копелета гадни, но ако искам да стигна до Бланчард, трябва да съм наблизо и на много лична основа. Трябват ми тюлени, и то най-добрите шибаняци, а те са от „Шестицата“. Можеш ли да го уредиш?

На другия край настана тишина. Чух приглушен шепот, а после нечий глас настрани от телефона. Изведнъж Карен се обади:

— Дик, Клей току-що се свърза със своя човек във ВМС. Те не харесват идеята, но той използва пълномощията си от президента и обясни, че всяко нещо, различно от незабавно и пълно сътрудничество, ще доведе до военен съд независимо от ранга. Твоите стрелци ще пристигнат. Две групи са в Бремертън на учение в тамошната база. Аз ще накарам ВВС да изпратят най-бързия си самолет или хеликоптер от Маккорд в Бремертън, а после при теб. Така става ли?

Много печена мацка, мамицата му!

— Да, и кажи на Мълкахи, че съм му длъжен.

Чух как Карен предаде думите ми.

— Казва да си вършиш работата, Дик. Той върши своята.

— Много печен майкотаковач си си наела, госпожо. Аз действам.

— Жалко за Джордж. Той беше прекрасен човек. И много внимателен. Гейтс ще побеснее, като научи.

— Мога само да ти кажа, че беше бързо — отвърнах. — Грозна гледка, но пък поне не е разбрал какво става. Карен, трябва да тръгвам. Хеликоптерът на Ласитър идва и трябва да разминираме шибания му компютър, а после да си намерим тиха стая, където ФБР да го разпита. Моля те, обади се на Дани, за да му кажеш кога ще пристигне компютърджията. И му кажи, че идват тюлени. Той ще се занимава с настаняването тук. Чао!

Метнах телефона към най-близкия полицай и се спуснах по стълбите. Не се сбогувах със сълзи на очи с новите си приятелчета, които за малко не ми пръснаха шибаната глава. Екипи пожарникари и лекари в момента почистваха съсипания оперативен център. Виждах очертанията на няколко пълни чувала за трупове, осветени от редиците аварийни лампи, разположени около сградата. Въпреки всичко това отново се чувствах изпълнен с увереност. Както каза Клей, трябваше само да си свърша работата. Бланчард можеше да ни прати на оня свят още в този момент, но въпреки това аз трябваше да дам най-доброто от себе си.

Когато Карен попита защо исках „Тюлен 6“ на този купон, й казах истината — но не цялата. Нещата бяха много по-лични, отколкото ми се искаше тя да знае. Ако това ще е най-важната мисия в кариерата ми, то исках да я изпълня с подкрепата на екипа, който създадох със собствената си пот и кръв. Екипът за спасяване на заложници може и да беше също толкова способен във воденето на война, но не можех да знам с пълна сигурност как ще реагират на всяка една ситуация. А за „Шестицата“ знаех, защото в много отношения аз съм „Тюлен 6“ и „Тюлен 6“ е това, което съм самият аз.

Когато ми дадоха зелена светлина да създам група от ВМС за борба с терористи, заповедта дойде от главнокомандващия военноморските операции заедно с картбланш да свърша работата. А за да изпълня тази задача, трябваше да мисля — и действам — извън стандартите на ВМС, с които израснах. Подобна войска не беше създавана, обучавана и използвана преди и затова нямаше стандарт, нито опит, по който да се водя. Нещо като да скочиш от самолет от седем и половина километра височина посред нощ. Поемаш си дълбоко дъх и скачаш с надеждата, че приземяването ще мине гладко.

Имах на разположение „Нападащия“ Чарли Бекуит, основател и първи командир на елитните части „Делта форс“, с когото обсъждах идеи и опит. Като млад офицер от „Зелените барети“ Бекуит е имал предимството да е служил на разменни начала с английските специални сили на ВВС, или SAS, най-добрата антитерористична сила на Англия. Преминал беше и издържал тежкия им подборен курс. След това изгради „Делта“ по модела на SAS. Бекуит можеше също така да черпи опит от създадената преди това контратерористична група към Специалните сили. Тя се наричаше „Синя светлина“ и представляваше наша версия на специални войски за борба с тероризма, съставена от висококвалифицирани и видели кръв зелени барети с опит от специални задачи във Виетнам. Но за вашия стар приятел Дик Марчинко Разрушителя водите не бяха така познати.

При създаването си „Тюлен 6“ нямаше формална програма за обучение, затова си съставихме такава. Нямаше курс за обучение по борба с терористи, затова се самообучавахме. Ако искахме да се научим как най-добре можем да се катерим по деветдесететажна сграда, определях някой от нас да стане специалист по тази тема. Затова търсех изобретателни, независими, интелигентни хора за „Шестицата“. Те трябваше да са едновременно учители и ученици, за да може екипът ни да тръгне нанякъде.

Най-напред се нуждаех от човек, на когото да разчитам сто процента, че ще се занимава с детайлите и ще пази гърба ми при стартирането на новата група. Привлякох Норм Карли, випускник от академията, който беше се обучавал с елитните специални военноморски групи от Великобритания. Норм беше командвал „Тюлен — група 2“ и стрелците му по онова време стояха най-близо до идеала за антитерористична група на ВМС. Карли имаше опит от няколко превземания на кораби с британците и аз знаех, че е непоклатим като скала, умен и лоялен. И най-подходящ за задачата.

Старшина Кен Макдоналд дойде след него. Познавах го от Клас 26 за обучение по подводна диверсия, когато бяхме в една двойка с него, и той също се бе обучавал с британците. Макдоналд е печен старшина, който знаеше всичко и познаваше много от хората, които ни трябваха за „Шестицата“. Ние тримата поставихме основите и се захванахме сериозно за работа.

Във ВМС висша отговорност на капитана е да подготви хората си за война и да ги отведе там, където са най-необходими. Като основател и командир на „Шестицата“ аз имах тази първостепенна цел. Ние определяхме стандартите и във ВМС нямаше достатъчно квалифицирани или знаещи хора, които да ми дават — или отнемат — благословията си. Действах сам. Бригаден генерал Дик Шолтс, тогава началник-щаб на Съвместното оперативно командване, разбираше уникалното ми положение. Когато чу, че ВМС приема подхода ми — което главнокомандващият наложи безпрекословно, — той ми помагаше и ме насочваше да решавам трънливи въпроси, като оперативната универсалност на екипа. Шолтс разбираше по-добре от всички, че съм адски добър, но маниерите ми не струваха нищо! (Добре де, навярно все още не са идеални.) Но аз водех „Шестицата“ не защото умеех да четкам и да целувам задници. Водех я, защото имах визия и воля да реализирам неща, и то с незабавни и проверими резултати.

Водех я не защото мислех само как да отбивам номера, докато стана адмирал. „Шестицата“ имаше нужда — изискваше — командир, напълно отдаден на мисията, на хората си и на цялата група. Командир, който се стреми да осигури преди всичко своите хора, а не кариерата си. Аз исках да ида с хората си в окопите, а не във възвишените щабове. Стрелците в „Шестицата“ трябваше да знаят, че могат да разчитат на мен по всяко време. Ако искахме да успеем, те трябваше да знаят, че съм рамо до рамо с тях всеки ден.

Отбележи си, мамицата му! През годините се изплюха доста лайна за това къде и как аз и моите хора си прекарвахме малкото свободно време. Кратката версия е тази: отрано разбрах, че високите изисквания към хората в „Шестицата“ скоро щяха да ги съсипят. Те бяха на пост всяка секунда и трябваше да поддържат състояние на изключително висока оперативна готовност, в случай че ни спуснеха мисия без предупреждение. Трябваше им време да разпускат, да освободят напрежението, да свалят адреналина, който с часове се лееше през телата им като вода през водопровода. На купон купонясвахме здраво. Точка. На работа работехме по-усилено, по-дълго време и по много по-трудни задачи от всеки друг във ВМС или другите тюлени, задачи, които те не можеха нито да си въобразят, нито пък да изпълнят. Точка. Според мен онези, които се оплакват, че „Тюлен — група 6“ надвива в боя, пиенето и чукането всички, всъщност казват, че нямат достатъчно от онова, което трябва, за да заслужиш правото да тичаш с най-добрите в занаята. Не поднасям извинения. Както казва Клинт Ийстуд, човек трябва да си знае ограниченията.

По пример на легендарния адмирал Рикоувър, баща на съвременната ядрена подводна флота, аз избрах лично първите тюлени в „Шестицата“. Критериите ми бяха прости. Първо, търсех конкретен тип личност. За щурмоваците, тюлените, които щяха да събарят с ритник вратите, за да стигнат до тангата, ми трябваха свръхнапомпани агресивни личности. Те бяха предимно младоци, от онези, дето изкарват часове в гимнастическата зала с разните железарии, а после бягат безброй мили, за да постигнат крайно състояние на физическа кондиция. Те бяха суперагресивен тип и точно така трябваше, защото именно те щяха да отиват при терористите по всяко време, от всяко място и с всички възможни средства. След това търсих по-стандартен тип агресивни личности, които да балансират суперагресивните оператори и да сформират основното тяло на екипа. На последно място търсих хора на границата между агресивния и неагресивния тип. Те често пъти бяха по-старите, по-зрели тюлени, които станаха отлични снайперисти и старши техници. До един имаха боен опит, чували бяха куршумът с тяхното име да свисти край ухото им. Те бяха „кучетата на войната“!

Всички в „Шестицата“ трябваше да се поддават на обучение, което означаваше да могат да се адаптират и да променят начина си на мислене и на поведение. Освен това всички в „Шестицата“ трябваше да могат да правят всичко независимо от поста си в екипа. Не исках тилови таланти. Исках и се нуждаех от изключителна обреченост на мисията и ниво на лоялност към екипа, непознато в редовните ВМС. Ако „Шестицата“ трябваше да напише книгата по борба с тероризма, то всеки, независимо от ранга си, трябваше да поеме отговорността за успеха на програмата.

Аз лично интервюирах всички кандидати за екипа. Били ли са поне веднъж на мисия с взвод тюлени? Участвали ли са в бой? Как са се справили под обстрел? Имат ли някакви умения от цивилния живот? Езици? Женени ли са? Живеят ли с жена? Ергени-ловци? Какви цели имаха за кариерата си? Гъвкаво ли разсъждаваха? Задавах тези въпроси на всеки старшина-диверсант и тюлен и решавах. Кой е той? Има ли онова, което трябва на стрелеца в най-трудната и най-кофти група тюлени? Би ли тръгнал с него на война? След като проверях всеки вдъхващ надежда оператор или офицер максимално цялостно, идваше време за решение. Едни приех, други — не. Адски силно ядосах цялата тюленска общност. На мен гледаха като на човек с прекалено големи права и следователно невиждана възможност да си избира от каймака за чисто новата тюленска група. Имаха право. Така си беше. Такава заповед имах и такава мисия. От самия главнокомандващ военноморските операции. Всичко беше напълно ясно. Не трябваше някой да харесва новия екип, нито пък мен.

Трябваше просто да действат.

И ми го върнаха тъпкано, когато накрая успяха да ми отнемат командването на „Шестицата“. От всичките лайнарски номера и простотии, които враговете ми в общността на тюлените успяха да ми извъртят, това беше най-лошото. Обичах всеки един от хората си като собствен син. Обичах да командвам най-печените, най-коравите, най-лошите и най-способните тюлени, ходили някога по лицето на земята. Обичах да ги водя отпред, а не иззад някое бюро. Обичах да знам, че когато се наложи, ще напердашим врага така, както никога не е бил пердашен. „Шестицата“ представляваше моето виждане. Тя не съществуваше, преди да я създам в мисълта си, а после да я родя с болка и любов като майка детето си. Когато ми я отнеха поради дребнава ревност и глупост, сякаш забиха стоманен прът в свирепото ми сърце. Искаш разчупено мислене? Ние го правехме по-добре от всички. Искаш по-бързо, по-далечно, по-дълбоко и по-кофти действие от всичко досега? Обади се на „Шестицата“. Но ВМС с цялата си отмъстителна дребнавост и безразсъдно богопочитане на конвенционалното прецени, че трябва да ме раздели от онова, което с толкова умение изградих.

Но в края на краищата то не им беше от полза. Мъжете — истинските мъже — ще подминат райските врати и ще влязат през портите на ада в леговището на самия Сатана с предводител, който се е обучавал наред с тях и за когото знаят, че ще пролее кръвта си в боя наравно с тях.

Да, аз пренаписах правилата, като обявих, че няма правила — освен моите, — когато идентифицираш, намираш и поставяш пред правосъдието чакалите, които често пъти наричат себе си „борци за свобода“ и „свети воини“. И сега отново се намирах на седлото, за да открия изменилия полковник от специалните сили, както и пишкопрекършващата ядрена бомба в куфара, която отмъкна от пишкопрекършващия ни ядрен арсенал.

Сега разбираш защо настоявах „Шестицата“ да дойде за последния щурм срещу Бланчард. Изпитвах сладко задоволство, че ще мога да си получа моя екип. Мърфи, гадното копеле, сигурно един-единствен път искаше да такова ВМС повече, отколкото мен. Харесвах го така. Някой с бяла адмиралска униформа по източното крайбрежие сигурно в момента се въртеше като шибан пумпал от яд. Има справедливост и когато тя се случи на мен, я пия със същото удоволствие, с което и висока чаша от най-финия джин „Бомбайски сапфир“ без салата. Аааах!

Усещах в червата си, че може би тази битка се променя в моя полза. Имах един жив пленник и комуникационното му оборудване. Караха ми нов компютърджия, като сега щях да се постарая този да не гръмне по време на работата си. Отново имах под своето командване взвод шибани косматогъзи, гъзоритащи и черепотрошащи стрелци от най-добрия екип контратерористи на света. И Карен, която ми говореше така, сякаш ония лайна с Карас не се бяха случили.

Стори ми се, че може би след всичко това ще ми се отвори парашутът. Тази мисъл ме изпълни с нова енергия, докато търсех хората си.