Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (11)

Глава 9

Най-добрият начин да накараме един терорист да говори, когато не иска да каже каквото знае, е чрез измъчване… Аз бях безразличен. И без това трябваше да ги убием и толкова.

Генерал Пол Осаресе,

„Специалните сили в Алжир, 1955–1957 г.“

Карен ме намери в периода между подмиването, което си направих в мъжката тоалетна, и последното събрание, преди да заминем за Портланд. Краткото измиване ми осигури първите няколко минутки насаме, откакто хеликоптерът кацна във „Вила Свирепия“ и ме откара с децата. Трябваше ми малко прекъсване. И без това изморените ми сетива се претовариха след гадната сесия с Карас. Имах нужда от няколко мига насаме, за да се концентрирам отново върху мисията.

Тези мигове приключиха рязко, когато Карен влетя при мен с думите:

— Мъчение, Дик! Ти и Далгрен сте измъчвали онзи човек до смърт!

Адски беше ядосана, но на мен не ми беше никак през оная работа. Действах в режим мисия и нямах време за глупости. Дани Барет бе дошъл и получаваше информация за случилото се, след като го оставихме с един тон бумаги. Присъствието на Дани щеше да ми подейства донякъде успокоително предвид лайнарските ни шансове в тази мисия. Мълкахи уреди самолет „Лиърджет“ от базата „Андрюс“ на ВВС, който да ни закара в база близо до Портланд, щат Орегон. Шефовете вече бяха разчертали и одобрили най-прекия маршрут. Благодарение на най-добрия летателен състав на ВВС щяхме да счупим всички рекорди за скоростно пътуване до местоназначението си. Президентският хеликоптер чакаше пред Белия дом, за да ме закара заедно с групата ми от СВС до „Андрюс“. Три бронирани джипа горяха бензин на улицата, докато ние се мотаехме тук и си бъркахме в задниците. Мисията им бе да ни вземат от СВС и да ни закарат до хеликоптера по най-прекия път. Часовникът отброяваше секундите, а аз слушах конско, вместо да съм при екипа и да си зареждам пищова.

Бях поискал Групата за спасение на заложници на ФБР да ни помогне в мисията. Те също щяха да пристигнат в Портланд от базата „Андрюс“. Щяха да летят малко повече време със своя „C-14 Старлифтър“, отколкото ние с нашия „Лиър“, но те ми трябваха за тилова подкрепа. Бланчард имаше един от най-добрите екипи. Те притежаваха обширно обучение и опит от реалния свят. Биваше ги почти колкото „Червената клетка“ в най-добрите й дни, когато аз я командвах. Нападението над камиона с бомбата напомняше неприятно за смъртоносните възможности на момчетата на Бланчард. Аз знаех, че в схватка никой полицейски екип нямаше да издържи… и то ако полицаите успеят да ги намерят, разбира се. Исках максимално възможната огнева мощ и опит при себе си, когато започнем да разбиваме врати и да бием шамари. И хора, които познават ядрените оръжия. Преди да замине към щастливите ловни полета, Карас ни бе казал къде се намира група от двама души от „Отмъщение“, с която трябваше да се свърже, след като приключи с наблюдението във Вашингтон. Самолетът му нямаше да излети преди 9 сутринта на следващия ден. С тази информация, получена благодарение на ръкоделието на Трейс с моя нож, предполагах, че имаме около двадесет и четири часа време, преди Бланчард да детонира бомбата.

Най-много двадесет и четири часа.

— Президентът каза всички и всякакви средства. Ти беше там. Чу го.

Карен се разпали:

— Дик! Силно се съмнявам дали президентът би могъл да си представи, че пет минути след разговора по телефона ще изкормяш американски гражданин на пода в правителствена агенция и ще използваш неговите думи, за да оправдаеш тази касапница!

Чувствах се уморен. Изхабен. Адски ядосан и готов да поведа хората си в беда. Нямах необходимост от лекция по морал и етика или друга подобна лайнарска тема. Особено от професионален мениджър, каквато Карен си беше въпреки таланта и способностите й. Защото изпраща други хора да изпълняват политика, която тя само пише на хартия. Тя никога не се намокря, не се цапа, не натиска спусъка и никога не вижда как онези, които участват в схватката, кървят и умират. Тя никога не пише писмата до дома им и до любимите им хора, които така и не научават цялата истина за смъртта на своите съпрузи, синове, братя… а сега и съпруги, майки и сестри… застигнала ги, докато служат на своята страна и принасят най-висшата жертва.

А и на мен ми плащат да върша точно това.

И аз го върша много добре, да ти го начукам.

Време беше да я срежа.

— Чуй ме внимателно, Феърфийлд, защото нямам много време да заглаждам нараненото ти чувство за уместно поведение. Карас е шибан терорист. Да, имаше американски паспорт и изглеждаше и говореше като мен и теб, но въпреки това си е терорист. Мислиш ли, че с радост щеше да ми разкаже каквото знаем сега? Той плещеше за своите права и за адвоката си, както и за гражданското дело, което щеше да заведе срещу нас от мига, в който се свести, след като Трейс го прасна по главата с шибания си пистолет. Ако бях спазвал правилника, Карас сега щеше да си говори с някой мазен устатко за триста долара на час, докато Портланд и повечето хора в него се пекат на ядрения шиш.

— Отбележи си, Карен! Изключителните обстоятелства изискват изключителни мерки. Аз не бих отнел живота на половин милион американски граждани заради правата на някой шибан лунатик. Не харесвам това, което направихме, не ми беше приятно и определено се надявам никога повече да не се налага да го правя. Но трябваше да го направим и го направихме. Така че или си затваряй шибаната човка и ми помогни да задействам този цирк, или ми слагай белезници. Нямам търпение да прочета във вестника как президентът е позволил половин милион избиратели да се превърнат в черно стъкло, докато аз си правя лицеви опори в добрия стар пандиз. Да знаеш, че това ще е приятна тема за разговор с другите пандизчии, а може би и друг бестселър „Свирепия“.

Карен отстъпи две крачки назад и ме изгледа. Чу ясно и високо думите ми. Време беше да решава. Водачите водят и преодоляват всички пречки, за да свършат работа. Мениджърите управляват и дават на водачите всички грешни обяснения защо не могат да изпълнят мисията. Предстоеше ми да разбера дали Карен е мениджър до костите, или има надежда за бъдещето й. Когато проговори, в тихия й глас се чуваше нещо опасно и толкова сладко, колкото присъда „виновен“:

— Знаеш, че президентът ти прости всички прегрешения. Той пое цялата отговорност за всичко! Ти си чист и свободен, полковник Марчинко. Но може би си забравил това. Президентът не даде картбланш на Трейс или Пол и на никой друг от екипа ти. Аз може и да не те притежавам, но определено притежавам тях. Мога да вкарам Далгрен в затвора завинаги заради нещата, които направи на оня беден кучи син. Косенс също, като съучастник и заговорник. Помисли ли за тях, арогантно копеле такова?

Всъщност, добри читателю, бях помислил. Така постъпва добрият командир и воин-диверсант. Той обмисля действията си и как те биха се отразили на него и неговите хора. Така държи мистър Мърфи на разстояние. Карен разиграваше мениджърския си коз, за да ме върне обратно в строя. Но нямах за задача да я карам да се чувства добре. Време беше да приключим това бъбрене. Както казах, трябваше да свърша някои неща, сред които не фигурираше участието ми в отбора по дебати в СВС.

— Аз получавам заповедите си от президента. Той ми даде тези пълномощия, своите пълномощия. С всички и всякакви средства. Само посмей да закачиш моите хлапета, и ще се позова на тези пълномощия, копие от които в момента е в ръцете на адвоката ми, а оригиналът е на път към един трезор зад граница. Трейс и Пол действаха по моя заповед, а аз — по заповед на президента. Не можеш да ги пипнеш с пръст, нито пък мен, без да сринеш президента. И двамата знаем, че няма да го направиш. Край на дискусията.

Карен кимна с нежелание. В момента играехме твърдо. Тя имаше своята работа, аз — моята.

— Ще кажа на Клей да се отнесе по въпроса с Карас по съответния начин предвид обстоятелствата — каза тя с горчива нотка в гласа. — Знам, думите ти, не, заповедта ти е той да бъде „заровен надълбоко“. Ще бъде. Както и всичките останали бедни копелета, с които си се разправил извън рамките на правилника, който ние, другите, спазваме заради клетвата си. Клей е добър в работата си. Затова го наех и затова президентът му има доверие. Той ме мрази за това, но ще свърши работата… обаче ще я свърши заради мен, не заради теб. Желая ти късмет, Дик. И един съвет — не се гледай внимателно в огледало, защото може да видиш, че си станал онова, което твърдиш, че мразиш най-силно.

Тя си тръгна, тръгна си от мен и от нещата, които имахме като любовници. Изгледах как вратите на асансьора се затварят зад нея. Обърнах се и поех към Барет и хлапетата, като опитах да я махна от мислите си.

Натъкнах се на Пол, който крачеше из коридора пред залата.

— Дик, сторих каквото каза и Клей се занимава с тялото на Карас. Виж, не искам да мислиш, че не мога да се справя с каквото е необходимо. Знам, че нямам опита на Трейс, но съм част от екипа и не трябва да се тревожиш, че ще получа нервен срив или за подобни лайна.

— Знам, Пол. Ти си ми го доказал.

— Благодаря. Но трябва да поговорим за секунда, преди да влезеш на срещата.

— Давай накратко. Имаме прекалено много шибана работа и все по-малко време.

— Става дума за „Отмъщение“. Имам данните за хората от „Отмъщение“ от групата на Карас, които поиска. След това извадих досието на Бланчард. За него искам да ти говоря.

— Познаваш ли го?

— Да, запознахме се, когато се обучавах за специални операции във Форт Браг. Той искаше да ме вземе под крилото си, да ми покаже нещата. Да ти кажа истината, от него ме побиваха тръпки.

— Искам да ми кажеш повече неща.

— Ами знаеше отнякъде за службата на баща ми към нацисткото военноморско разузнаване и за работата му в ЦРУ в Европа след войната. Отначало интересът му към мен ме впечатляваше силно. Искам да кажа, че той изглеждаше като царя на „Делта форс“ или нещо подобно, а аз бях едно хлапе, което се моли да не си простреля крака с новата пушка. Знаеше цял тон неща по история и винаги ми четеше лекции как Америка не успява да постигне съдбата си, как сме загубили от погледа си истинския смисъл на конституцията. Невероятен разказвач е, може би малко прекалява, но тогава не мислех, че разсъждава неправилно. След това забелязах, че винаги опитва да насочи разговора към военното досие на баща ми.

— Обзалагам се, че е така.

— Дик, знаеш, че не говоря много на тази тема. Искам да кажа, че не е необходимо, нали? Аз приличам на шибан афиш за „Хитлеровата младеж“. Само ми липсваше хората да знаят, че баща ми е бил член на нацистката партия и истински „зиг хайл“. Но Бланчард казваше, че трябва да се гордея с миналото си. Интелигентните хора разбирали, че нацистите трябва да бъдат ценени заради борбата си срещу разпространението на комунизма. Имаше странна способност да използва познанията си по история така, че подобни откачени истории да звучат правдиво. После една вечер, след няколко напитки, той започна да говори за истински страховити неща — за религията на белия човек и как Америка е страната, предназначена за хора като него и мен, хора с чиста арийска кръв. Тогава му го казах. За това, че майка ми е еврейка от Филаделфия и така нататък. Трябваше да видиш лицето му. Помислих, че ще припадне — толкова беше изненадан. След тази нощ не ми продума никога.

— Господи! Преди колко време е това?

— Преди десетина години. Както казах, аз бях хлапе.

— Опитвал е да те вербува за шибаната си група. Посрани боже, Бланчард още преди десет години се е готвил за тази работа, или поне е планирал нещо такова.

— След като сутринта стана дума за „Отмъщение“, си спомних тези неща. Тогава го мислех за откачен расист, но трябва да ти кажа, че ако си му в центъра на внимание и ако започне да си плете гадната паяжина от полуистини и исторически тълкувания, е трудно да му се устои. В него има нещо, което подчинява. Разбирам как е успял да привлече няколко души около себе си за такава осрана работа.

— Добре, давай сега да викнем Трейс и Дани. Смятам, че ние, нечистокръвните помияри, можем да дадем на шибаняка Бланчард друг урок по история.