Метаданни
Данни
- Серия
- Свирепия (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Violence of Action, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Градинаров, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ричард Марчинко
Заглавие: Свирепия 13
Преводач: Венцислав Градинаров
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Атика
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: Атика
Художник: Атика
ISBN: 954-729-163-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3410
История
- — Добавяне
Глава 8
Карам врага да види силата ми като слабост и слабостта ми като сила, като в същото време карам неговата сила да стане слабост и откривам къде не е силен. Крия следите си, за да не може никой да ги разбере; пазя тишина, за да не може никой да ме чуе.
Докато бях на срещата с началствата два етажа по-долу, Пол прекарал отпечатъците на Русокоско през системата. Резултатът беше поредната шибана изненада в ден, пълен с шибани изненади. Русокоско се казваше Тони Карас. А Тони Карас беше тюлен от ВМС на САЩ. Човек от екипите. Благодарение на голямото влияние на СВС в Пентагона Пол успял да издърпа досието на Карас по-бързо, отколкото Бил Клинтън си разкопчава ципа на панталона. В забързан разговор през осигурената срещу подслушване стая за разпит Пол ми каза, че Карас се е отличил във Войната в Персийския залив, а после в Сомалия. Информацията за бойните му подвизи беше интересна, но сегашната му задача караше в главата ми да бият камбани и звънци.
В момента Карас действаше към военна група с кодово име „Отмъщение“.
А „Отмъщение“ се занимаваше с преносимо ядрено оръжие.
Тъкмо идеята, че си имаме работа с домашно отгледани терористи, започваше да се насажда в мисълта ми и това ново разкритие ме млатна по черепа като чук. Ако се окажеше, че лошите са американци, то определено смятах, че ще са някаква селяндурска фундаменталистка милиция, някаква изолирана група откачалки, които са научили от Интернет как да откраднат бомбата или подобна дивотия. Сега схванах колко сериозно съм се заблуждавал.
Ставаше дума за хора, които имаха същото обучение и средства, с които разполагах и аз. Хора, които може би съм опитвал да наема за „Шестицата“ или за „Червената клетка“. Не съм толкова шибаняшки наивен да мисля, че всеки от групите ТЮЛЕН или пък „Делта форс“ е по дефиниция превъзходен гражданин на републиката, но никога не съм смятал, че собственият ми двор ще стане развъдник на такава болест и зло.
Чувал бях в продължение на няколко години разни неща за „Отмъщение“, тъй като те в известен смисъл представляваха далечен роднина на моите групи. Скрити в един отдалечен край на Смоук Бом Хил във Форт Браг, те изпълняваха много секретен проект с ядрено оръжие, който включваше група експерти по съхранението, превоза и тактическото доставяне на преносими от хора ядрени бомби. Може да се каже, че аз опитвах да опазвам тези бомби в безопасност (или поне в собствените ни ръце), за да може „Отмъщение“ да ги включи в играта, ако се наложи. Членовете на групата се бяха съгласили военните и Агенцията за националната сигурност да следят живота им. Пътуванията им зад граница се ограничаваха, а върху личния им живот се водеше наблюдение отблизо. Всъщност операторите от „Отмъщение“ се превърнаха в затворници в сянка на способността ни да водим ядрена война.
Операторите от „Отмъщение“, които работеха в клетки от по двама и четирима, представляваха елита сред елитните части на специалните сили. Една бомба в куфар и съответният код за детониране им позволяваха да убият повече от 150 000 човешки същества. Руснаците също бяха разработили преносима от човек атомна бомба, която според източници от разузнаването със сигурност бе разполагана в Европа, а според някои, дори и в САЩ, от елитни войници от Спецназ. Американските преносими бомби превъзхождаха другите във всяко отношение. Освен това се съхраняваха по-добре от руските тактически бомби, които след срива на комунизма се продаваха според слуховете на цени от 10 милиона долара едната.
Това го знаех отпреди, но Пол ми сервира истинската новина — в Пентагона никой не можеше да открие хората от екипа на Карас. Изчезнали предишния ден. Няма ги. Kaput[1]. С тях изчезнало лайнарски много от високотехнологичното и ефективно оборудване и оръжие. Не се изискваше много въображение, за да сметне човек, че притежаваха и бомбата, която Министерство на отбраната изгуби в Ню Мексико. Мамка му, изпрати професионалисти да ти свършат професионална работа. Нищо чудно, че са успели да отстранят охраната от министерството. Превъзхождаха ги. И то много. Чувал бях, че са сформирали екип майстори на диверсионната война, които да се занимават само с мисии с преносимите бомби. Определено изглеждаше, че някой е загубил контрол над тях. Не трябваше да си Шерлок Холмс, за да се сетиш, че сега те поръчваха музиката и аз трябваше да играя по нея.
— Намери всичко, което се знае за „Отмъщение“. Първо и най-важно, кой отговаря за операциите им — казах на Пол. — Искам резултат за вчера. Цялата информация. За тези минетчии знам толкова много, че пишката ми се свива чак. Нямаме много време и нека всеки, с когото говориш, знае това. Малките приятели на Карас могат да взривят шибаната бомба още сега и ние ще можем само да стоим тук с увиснали пишки и с пръсти в задниците. Въпроси?
Пол поклати глава и тръгна забързано по коридора. Исках да намери тази информация, но също така не исках да е наоколо, когато двамата с Трейс провеждаме малката си среща с бившия тюлен Тони Карас. Пол е виждал кръв, но още си беше млад в много отношения. Трябваше да съм сигурен, че знам докъде може да отиде. Трябваше да натиснем Карас здравата. Много здравата. Свирепо здравата. Нямахме време, нито друг начин за действие. Той беше преминал към другата страна. Не знаех, нито давах пет задници на плъх за религиозните или политическите му убеждения. От касетата ми стана ясно, че са доста откачени, но той имаше това право. Можеше да симпатизира на която си иска тъпа философия, но опита ли да отнеме правата (и живота!) на други, щеше да се наложи да отговаря пред мен и според моята форма на правосъдие. Нямам търпимост към хора, които искат да се възползват от правото на свобода и търпимост в Америка, за да лансират своите идеи за омраза и предубеждение. Отбележи си! Вярвам в две неща. Първо: моята страна. Второ: мен. Точка. Застани на пътя на едно от тях и ще те елиминирам. Карас беше се осрал мащабно. Първо, станал терорист, а аз мразя терористите. Второ, беше опозорил братството на водолазите, към което принадлежа. Трето, допуснал беше да го заловят като терорист, а аз мразя хората, които допускат да ги хванат по време на работа!
Тази работа щеше да е мърлява.
Трейс стоеше в далечния ъгъл на оскъдно обзаведената стая за разпити, когато с гръм и трясък влетях през вратата. Не й обърнах внимание, а направо се насочих към Карас. Той опита да стане от стола, на който седеше, но връхлетях отгоре му, преди бузите на задника му да успеят да се отлепят от седалката. Съблечен по шорти, той представляваше яко съчетание от кожа и мускули. Не носеше белезници. Това е добре. Мразя да удрям хора, които не могат да отвърнат.
И обичам да удрям такива, които няма да отвърнат.
Опита да отскочи настрани от юмрука в лявата страна на гръдния му кош, но се натъкна на дясната ми длан, която с рязък удар се спря в слепоочието му. Това винаги докарва усмивка на лицето ми, мамицата му. Карас тежеше към седемдесет кила може би и ударът ми го накара да подвие колене, както се предвиждаше. За негова чест той опита полуенергично да ме ръгне с глава в корема и за да възнаградя това му действие на неподчинение, аз забих десния си юмрук в бъбреците му. Той изпищя от горещата до червено болка, стрелнала се през бъбреците и в гръбнака. Падна на колене пред мен, стиснал ме за крачолите в опит да остане прав.
— Копеле — просъска през зъби. — Моят адвокат ще ти скъса престъпния задник за това!
Е, в този момент щях да се изпусна. Образът на Бекстейн и пръснатият му мозък стоеше свеж в паметта ми, а сега този смешник плачеше за адвокат, който да долети на бял кон и да защити човешките му права. Съжалявам, но ще го кажа пак. Ако искаш да унищожиш най-великата страна на земята, няма да получиш защита от нея.
Протегнах ръце надолу и го стиснах за розовите уши. С брутален тласък вдигнах разпищелия се тюлен от пода. Ръцете му полетяха към главата му. Щях да му откъсна шибаните уши от черепа. Както висеше във въздуха, пуснах дясното му ухо. Протегнах ръка надолу между краката му и стиснах торбата му за орехи, стиснах здраво, докато ми се стори, че очите му ще изхвърчат от гнездата си. Звуците от устата му бяха силни, неразбираеми, но в глухите ми за музика уши звучаха като сладка мелодия. Знаех, че трябваше да спра, когато видях очите му да се извъртат нагоре в черепа. Без да кажа нищо, го проснах на пода.
— Сега, след като се представихме по подобаващ начин, искаш ли да си говорим, копеле?
Клекнах до него, за да гледам как се свива бавно в малка топка като олицетворение на човешко страдание, покрил нежно с длани намачканите си топки, докато се търкаляше напред-назад върху синия мокет.
— Чуваш ли ме, Тони — подиграх го. — Всичко наред ли е, скъпи?
— Ъъъъ…
— Приемам това за „да“ — отвърнах. — Сега всичко по реда си. От днес официално не съм престъпник. Второ, повече няма да гукаме за адвокати, нали? Ти сигурно ги обичаш, защото само за тях говориш, откакто те докарахме тук, гъз такъв. Интересно, като знаем как се отнасяш към тях. Аз обаче не се интересувам от тях. Предпочитам да чукам дърта курва, отколкото да стоя в една стая с тях и пет минути. Освен това по-евтино е да те чука дърта курва, отколкото някой мазен адвокат. Така че край на приказките за адвокати, нали?
Карас ме изгледа злобно. Усещах омразата да лъха от него като студен океански бриз. Поех дълбоко дъх. Омразата ме прави силен. Когато някой ме мрази, знам, че си върша работата. Жал ми е за хората без врагове — животът им сигурно е доста скучен, мамицата му. Сеньор Смачкани топки можеше да ме мрази колкото си иска.
— Марчинко! — изплю името ми той, както кобра плюе отрова. — Нищо няма да получиш! Колкото искаш ме мъчи, но нищо няма да ти кажа!
Той затвори очи и отпусна глава на мокета.
— Майната ти — просъска. — Майната ти.
Звучеше ми като повредена грамофонна плоча. Изправих се и се обърнах към Трейс, която си стоеше все така в ъгъла. Лицето й беше безстрастно, но обичайно сиво-зелените й очи сега изглеждаха тъмни, каквито нямам спомен да съм ги виждал. Около нея се усещаше някакво страшно спокойствие, което съм виждал при първата ни работа в Ел Салвадор. Същата нощ беше убила доста на брой косматогъзи мъже. Докато чакахме до един ръбест вулкан да дойде птицата и да ни вземе, осъзнах, че Трейс Далгрен е съвсем сериозен хладнокръвен убиец, който не отстъпва на никой шибан мъж, с когото съм бил на война. Тя беше като лед и безсърдечна почти колкото мен. Тогава си мислех, че това е от индианската й кръв. Сега се нуждаех от уменията и студенината й за онова, което предстоеше. С достатъчно висок глас, за да ме чуе Карас, й казах какво съм научил от Пол.
— Тоя е от „Отмъщение“. Целият му екип липсва от Форт Браг. Преди няколко часа екип от Министерство на отбраната е бил убит в Ню Мексико. Товарът им липсва и се предполага, че е в ръцете на врага. Пол в момента проверява информацията, но на мен ми трябват отговори. Веднага. Имаме позволение лично от президента да правим всичко необходимо за изпълнение на мисията. Всичко необходимо.
Трейс срещна погледа ми. Не мигнах, тя също.
— Вържи го — каза.
Истински лед.
Като чу това, Карас скочи и се спусна към вратата. Не успя да направи и две крачки, когато десният ми крак го изрита по бедрото и го прати в далечната стена. В миг скочих върху него, тъпо копеле такова. Два бързи тупаника в лицето го зашеметиха достатъчно дълго, за да мога да сваля колана си и да вържа ръцете му зад гърба. Трейс свали своя колан и го хвана за глезените. И точно както правят в родеото, тя стегна краката му, а после прокара колана нагоре през моя колан и Карас се изви назад като лък.
— Имаш ли нож? — запита тя.
Извадих своя „Емерсън CQC-7“ от десния джоб на панталона си. Натиснах копчето и черното острие изскочи навън. Обърнах ножа и го подадох на Трейс.
— Твой е — казах.
— Не можеш да постъпиш така с мене! — Карас отново беше сред нас.
Шибан дебелоглав тюлен. Не се придържаше към ролята, която му бях определил в малката ни сценка. Е, поне изглеждаше като за ролята — като лайно. Разбил му бях носа в града, а сега, когато го ударих тук, раната се отвори. Кървеше като заклано прасе и беше толкова гол. Нямаше начин да се освободи от коланите. Но говореше като твърдо копеле. Признавам му го.
— Тони — обясних търпеливо, — не само можем да постъпим така с теб, но и точно сега го правим. Знам за някои от лошите неща, в които си замесен, но искам да науча още. Твоите приятели смениха правилата. Честният бой вече не се приема, защото на ред са правилата на Свирепия воин. Ние ще се опознаем с теб доста добре. Помисли си — ако си признаеш греховете, може да ти стане по-леко. Моята приятелка Трейс е апах по рождение и възпитание. Ако някой има право да чувства проблеми с твоите лайнарщини за Америка само за белите, мисля, че тя е този човек. Първия си човек е убила, когато белите момиченца са играели с първата си кукла Барби. Доколкото разбирам, научила е древните тайни на своя народ, включително уменията да накара малките голи бели момченца като теб да пеят като птици. Предавам те на нея, защото искам да те чуя как пееш. Аз ще я помоля да спре само когато ми кажеш всичко, което знаеш за „Отмъщение“, за липсващата бомба и къде да ги намеря.
Карас изплю на пода топка гъста каша от гърлото си. Това, колкото и безполезно, ме впечатли силно, като се има предвид, че го бяхме навили на геврек.
— Аз чукам индианките в гъза — изръмжа.
Е, това никак не са подходящи думи за свирепите ми уши.
— Добре, тъпото копеле е изцяло твое — казах на Трейс.
Тя клекна до него, а аз дръпнах един стол. Виждал съм да измъчват мъже, жени и деца. В Югоизточна Азия и по други места мъченията и осакатяванията са почитани открай време умения. Макар никога да не съм участвал пряко, съм стоял и гледал как местните си вършат работата в името на своята добра кауза. За такива работи не съдя. Войната е ад. Човек отива на война, за да победи. Понякога трябва да мине от страната на дявола и да върши онова, което ненавижда. И странно, това може да е и почти духовно изживяване, ако бъде изпълнено по традиционния, ритуален начин.
Хората, които казват, че физическите мъчения не вършат работа, са пълни с лайна. Аз ти казвам, че вършат работа. Но само ако се вършат от човек, надарен в изкуството да причинява болка с цел събиране на данни. Всеки може да забие нож в задника на някой тъпак и да го върти. Но да забиеш ножа в същия тъп задник и да измъкнеш информация от него си е трудно, точно изкуство.
Не възнамерявах да оставям Далгрен да върши моята работа. Ние сме екип. Тя е експертът, а аз — нейният командир. Ние делим добрите моменти, делим и лошите. Това щеше да е толкова лош момент, колкото Карас го желаеше. Ако се прави на непреклонен тюлен, щяхме да постоим тук доста време. Ако Трейс я биваше толкова, колкото се обзалагах, че я бива, то непреклонен или преклонен, Карас щеше да ми даде каквото ми трябваше, за да стартирам мисията.
Президентът каза всички и всякакви средства. Изпълнявах заповедта.
Трейс обърна Карас така, че да легне на дясната си страна с лице към мен. Бавно отряза шортите му с ножа. Стисна кожата на тестисите му и я дръпна колкото можеше повече. Неволно свих крака. Мамка му, това трябва да боли.
Карас изрева от болка. Но без полза. Предполагам, не разбра паметната ми записка за мястото, в което се намирахме — никой не можеше да чуе какво става тук.
— Копелета! Гадове, ще ви убия! Чувате ли? Ще ви убия!
Карас спря бръщолевиците си и наведе очи надолу и към Трейс. Гледах как очите му се отварят широко при вида на ножа в лявата й ръка и топките в дясната. Тя оглеждаше скротума му като любопитно дете. Бавно завъртя глава така, че да изгледа жертвата си право в очите. Карас се смълча. Дишаше бързо и често. Шубелиса се и се запитах дали съжалява за забележката си за чукането на индианки отзад.
— Свързан ли си с убийството на адвоката? — запита тя.
Карас не отговори. Стоеше неподвижен като камък. Трябваше да му призная твърдостта. Тъп като камък, но твърд.
— Свързан ли си с убийството на адвоката?
Когато Карас не отговори, Трейс пъхна върха на ножа в изтеглената кожа на торбичката му за орехи. С мълниеносно движение надолу тя цепна скротума му. Оттам бликна кръв, която опръска ръцете й и направи тъмна и ужасяваща рисунка по мокета. Мамка му, сигурно щяха да ми натресат сметката за почистване тук.
— Аааа…
Тони Карас изпищя толкова силно и първобитно, че за малко не се напиках. Започна да се мята, за да се махне от причинителя на болката, но двата колана го държаха здраво. От края на пишката му потече жълта урина. Отбележи си, мамка му! Коефициентът на свиваемост на задника от страх е най-висок, когато загубиш контрол върху пикочния си мехур. На това учат в школата по убягване от преследване. Карас вероятно е бил на подобно обучение в Ню Брунсуик или във Форт Браг. Ако е така, значи знаеше на теория какво следва. Проблемът е, че теорията и практиката са две много различни неща.
Преди всичко теорията не причинява болка.
Помислих, че Трейс ще зададе същия въпрос, но тя не го стори. Вместо това продължи да работи по пишката и топките на Тони. Като някой опитен в дрането на пишки тя заби върха на ножа в кървящия скротум. След секунда видях какво търсеше там. Показа се една от топките му, розова, блестяща на светлината и мокра. Висеше във въздуха на тънка, бяла и месеста тръбичка, която Трейс сряза ловко. Овалният орган падна на мокрия мокет и се изтърколи няколко сантиметра. Докато устата и очите на Тони се отваряха до неподозирани от мен стойности, тя набоде бездомния тестис с ножа и го вдигна, за да му се възхитим.
— Предполагам, още можеш да чукаш малки индианки с една топка, господин Карас. Но може би ще те е срам да обясняваш къде е другата.
След това с движение на китката Трейс запрати тъжната пробита топка през стаята и тя тупна мокро в отсрещната стена.
От Карас избухна отвратителна миризма, когато загуби контрол върху червата си. Трейс може и да беше усетила вонята, но не го показа. Карас сега беше в пълна власт на ужаса. Такова нещо не му се беше случвало. Не си е представял и в най-смелите си сънища, че ще бъде подложен на такова мъчение от ръцете на сънародник… а да не говорим и бивш другар от екипите. Нямаше права и сега го разбра. Оставаше му само надеждата, че няма да позволя на Трейс да го убие, ако говори. Лично аз се надявах, че ще пропее като шибано канарче, и то още веднага. Реших да оставя ножа си на Трейс след всичко това. Някак си вече не исках да си мажа фъстъчено масло с него върху любимите си бисквити.
Трейс завря ножа в скротума на Карас и изтегли оставащата топка на открито. Торбичката в дясната й ръка се сви и сбръчка без съдържанието си. Гадният мирис на урина и острата смрад на прясно и предизвикано от страх лайно затрудняваха дишането в малката стая. Карас обърна очи към мен. По бузите му се спускаха сълзи. Просеше за живота си — и за оставащата си топка.
— Скипере? Скипере? Моля те, скипере…
Думите му ме прерязаха като нож. За миг ми се щеше да скоча от стола си, да блъсна Трейс настрани и да спра това злостно и брутално действие. Карас беше тюлен. Мой сънародник. Как мога да позволя това, мамка му? Усетих погледа на Трейс. Знаех, че ако я погледна със съмнение, ако разруша вярата й, тя ще спре и ще излезе от стаята. Мислено протегнах ръка между краката си и стиснах собствените си топки за кураж.
— Трейс — казах, — ако не отговори веднага и вярно на следващия ти въпрос… отрежи му тази топка и започвай работа по жалкото му пишленце. Аз няма какво повече да се занимавам с лайна като него. Ако искаш, разпори му корема и бъркай из него.
Карас се разтрепери като трескав. Едно е да те бият, друго е да те режат на ленти бавно и методично. Никоя школа не обучават как да оцелееш от такова нещо.
Усетих как погледът на Далгрен се отвръща от мен. Мамка му! Стегнах се за онова, което предстоеше. Ако Карас намереше сили да мълчи, ни чакаше дълъг и мръсен следобед.
— Знаеш ли, мексиканците ни научиха как да използваме нож — каза Трейс с далечен и напевен глас и направи дълъг и тънък срез по вътрешната страна на бедрото на Тони, чак до коляното. Той се разтресе и започна да диша на пресекулки. Опасявах се да не получи удар. Трейс продължи, сякаш разказва сама на себе си тази история и сякаш не съзнаваше какво правят ръцете й с човека под нея.
— Нападаха селата ни и вземаха нашите жени и деца в плен. Много пъти си играеха с ранените или прекалено старите или болни измежду нас, които нямаха стойност като роби или курви. Връзваха ги, а после с часове се развличаха с ножовете си. Именно мексиканците ни научиха да скалпираме и как да продаваме скалповете за пари. Апахите имат красиви коси. Един скалп доказваше, че мексиканецът е убил апах. Добри пари получаваше за косата на моя народ.
— Аз не съм причинявал болка на индианци! — изстена Карас.
— Не? — отвърна Трейс, като потупа плоската страна на ножа върху останалия тестис, който сега държеше в ръката си. — Стори ми се, ти каза, че чукаш малки индианки отзад. Това лъжа ли беше, господин Карас? Лъжеш ли ме? Ето какво става, когато ме лъжеш!
Е, мамка му. Изскимтях, когато втората топка се отдели от тънката си връзка и полетя през стаята, за да се присъедини към братчето си. Карас пощуря като диво магаре. Опита да се изтърколи настрани от Трейс, но тя скочи отгоре му и го затисна с коляно върху гърдите. С две бързи движения отряза зърната на гърдите му, а после прокара острието по средата на загорелите му гърди. Кръв течеше навсякъде. Трейс го обкрачи и рязко седна с шестдесет и петте си килограма върху гръдния му кош. При този удар ставите му изтракаха и чух да се късат тъкани. Имах чувството, че са ме залепили за стола. Много лайна съм виждал през свирепия си живот, но това надминаваше всичките ми представи. Демонът, седнал върху кървавата маса гърчеща се и подскачаща човешка плът, вече не беше Трейс Далгрен. Тя се превърна в някакъв неподозиран от мене призрак от подгизналото с кръв минало. Аз бях го пуснал на свобода. Стиснах зъби и се насилих да мълча. И аз участвах наравно с нея. До шибания край.
Трейс поде някаква песен на езика на своя народ. Чул я бях веднъж, след като намерихме едно отвлечено дете и си проправяхме път със стрелба през един град като кенеф в Източен Ел Салвадор. Тогава се изплаших, сега песента ми въздейства по същия начин. Изглежда, Карас разбираше съвсем добре какво пее тя, защото отвори уста широко и пусна дълъг и дълбок вик към тавана.
Трейс заби ножа в горната половина на корема му. Той потъна към пет сантиметра. Карас се смълча за няколко секунди и очите му се завъртяха нагоре в гнездата си. Изкашля веднъж, после два пъти. От устата му потече кървава слюнка. Зъбите му бяха оцапани в червено. И после, хвала тебе, Господи, започна да отговаря на въпросите й.
Трябваше да се наведа напред, за да го чуя. Желанието му за съпротива се беше изпарило. Трейс го пречупи. Щеше да отговори на всеки въпрос, и то без да лъже. Не се съмняваше, че тя ще разбере дали я лъжат и че ще направи болката му много по-ужасна.
— Да, участвах… Но не съм убивал Бекстейн. Полковникът го уби. Аз трябваше да наблюдавам района след това. Полковникът го уби, а не аз…
— Как се казва полковникът? — запита Трейс. Без Карас да забележи, тя се беше махнала от него и седеше на пода със скръстени крака, внимателно загледана в лицето му. Тонът й успокояваше. Тя приличаше на ангел на смъртта, който обмисля отлагане на присъдата. Не съм виждал нещо по-страшно, мамицата му.
— Бланчард. Полковник Макс Бланчард.
Мамка му. Това име го знам от години. Бланчард беше един студен кучи син, който живееше като отшелник и който създаде „Отмъщение“, преди да се пенсионира. Мислех, че е отишъл в някоя ферма, даже ми се струва, че бяха ме поканили на парти по случай пенсионирането му. За първи път се запознахме по време на посещение в „Делта форс“ във Форт Браг, но не се харесвахме. Аз го смятах за евтин задник и съм сигурен, че той ме смяташе за боклук, на когото големите шефове са позволили прекалено много свобода. Хората винаги казваха, че Бланчард е страшно печен, но на мен ми правеше впечатление на човек, който е дотолкова ангажиран с устави, правила и дисциплина, че не става за висш команден пост. Може би съм го подценявал или пък той се е променил.
— „Отмъщение“ ли взе бомбата днес? — продължи Трейс.
Карас кимна едва-едва.
— Финейските свещеници. Войната започва с нас. Трябваше ни нещо решително. Край с половинчатите неща. Бланчард е Избраният. Всички ние сме свещеници. Служим единствено на Яхве.
Трейс ми хвърли поглед. Кимнах. Набирахме скорост.
— Къде е Бланчард?
Карас се поколеба. Забелязах го в очите му. Трейс също го долови и само за миг пъхна ножа по-дълбоко в корема му. Ножът разкъса опнатия и добре трениран коремен мускул. От зейналата рана бликна яркочервена кръв. Карас изкрещя… и още… и още малко. Крясъците бавно се превърнаха в скимтене. Скимтенето премина в хлипане. Хлипането се разми и стана тишина.
Помислих, че сме го убили, копелето мръсно. Но в този момент гръдният му кош мръдна и той издиша като пациент с рак на белите дробове, когато предава богу дух. Още беше жив.
Стоях неподвижен и оставих всичко това да проникне в съзнанието ми. Човечността в мен беше заличена. Чувствах се празен. Чувствах се, сякаш стоя встрани от себе си и гледам как Трейс умело дере човешко същество в обезшумена стая посред столицата на страната. Не бях правил такова нещо през живота си. Никога не бях стигал до подобни крайности. Свиреп съм, така е. Воин съм, определено. Но сега се превърнах в нещо повече от Свирепия воин. Сега стоях много над онова, което той някога е бил. И моето правителство ми позволяваше да се превърна в това нещо.
Всичко изглеждаше много объркано.
Но нямаше връщане назад. Сега нищо не ме спираше. Погледах Трейс и видях, че ме разбира. Аз видях, че тя ме приема. Кръгът се затвори. Пътят ми беше чист. И почувствах благодарност към Карас. Той ми помогна. Жалко, че трябваше да умре.
Трейс продължи:
— Къде е Бланчард?
Очите на Тони се отвориха. Животът ги напускаше бавно. Замъгляваха се. Той нямаше надежди. По собствен начин се готвеше за съдбата си. Но преди да си иде, щеше да разкаже на Трейс всичко. Трябваше. Тя му бе отнела мъжеството. Сега тя го притежаваше. Той можеше единствено да й се подчинява. Тя му беше господар. Само тя можеше да го освободи от болката.
— Орегон.
— Къде в Орегон?
— Братята ми и полковникът ще разрушат мястото, където са събрани хората от тинята, евреите, педалите, предателите на расата и всички, които в очите на Яхве са мръсни и не позволяват на Неговия народ да осигури собствената ни страна.
— Той, Яхве, ще използва ли ядреното оръжие с тази цел?
Карас се усмихна. Жалко беше да го гледа човек.
— Да. Да. Те трябва да изгорят. Градът им трябва да бъде разрушен. Всички трябва да видят светлината на Яхве, преди да умрат. След това ще дойде победата — крайната победа.
— Той говори с езика на религията си — каза Трейс. — Едва ли ще измъкна нещо повече, което да ни е от полза. Изпада в състояние, в което религията пази мисълта и душата му. Много време и болка ще ми трябват, за да го изкарам оттам.
— Искам всичко, което може да ни даде.
Трейс ме погледна. Лицето й беше безизразно, безстрастно. Пръски спечена кръв от разпореното му тяло скриваха чертите й.
— Вече няма връщане — предупреди ме тя.
— Знам — отвърнах.
Трейс извъртя ножа и го заби още по-надълбоко в червата на Тони. Той подскочи слабо, но не издаде никакъв звук.
— Ще оставя духа ти на мира, ако ми отговориш — прошепна му тя. — Това е моето обещание към теб.
Думите й трябва да имаха въздействие, защото той най-накрая произнесе слабо:
— Портланд ще бъде пожертван…
Когато Тони Карас умря три минути по-късно, ми беше дал информацията, необходима да планирам следващата стъпка на мисията ни — мястото извън Портланд, където той трябваше да се свърже с приятелите си от „Отмъщение“. Щях да убия Бланчард минетчията за това, което ме накара да направя. Това пък е моето обещание към него!
— Бланчард и хората му са много пред нас — казах на Трейс, която стоеше права над трупа на Карас. — Трябва да поговорим с човека на Карен за „Християнска идентичност“ и глупостите им, за да разберем какво дрънкаше Карас. Но Портланд е разумна цел за тези задници. Това са Содом и Гомор от най-либерален тип, ако изключим шибания Сан Франциско.
Силно тропане по вратата прекъсна нишката на мисълта ми. Мразя, когато стане така.
— Какво!
— Дик? Пол е. Трябва да говорим… веднага!
Хванах ножа, който Трейс ми подхвърли.
— Почисти се — казах й. — Кажи на хората на Карен да ти дадат чисти дрехи. Аз…
Трейс отметна косата си с ръце. Сега и по нея имаше кръв. Изгледа ме. Аз отвърнах на погледа й.
— Не се тревожи за мен, полковник. Ще се справим и след всичко това ще сме още по-силни.
— Идвам — изревах, когато Пол отново заудря по шибаната врата. Когато двамата с Трейс излязохме от стаята, аз посочих с палец назад към Карас, който лежеше в собствен сос.
— Доведи Клей и му кажи да почисти тази каша. Русокоско трябва да изчезне. Не ме интересува как и къде. Кажи на Мълкахи да го зарови надълбоко. Ясно?
Пол отстъпи настрани, а после погледна в стаята. Миризмата задушаваше. Като видя какво е останало от Карас, се задави. Мъжът на пода, вързан като свиня и лишен от орехи, с окървавено лице и увиснали навън черва не представляваше красива гледка.
— Посрани боже! — възкликна Пол и се хвана за касата на вратата, за да не падне.
Спрях и се извърнах, за да го видя.
— Това проблем ли е за тебе?
Пол ме изгледа право в очите. Той беше млад, печен жребец и адски го харесвах. Но или ще язди тигъра заедно с мен, или ще си търси друга лодка в по-безопасни и по-разумни води. От него зависеше. Дойде моментът за шибаната истина. Той откъсна очи от моите и погледна към Трейс. Тя стоеше изпъната. Не предложи извинения.
— Нямам проблем — тихо каза Пол.
Аз погледнах Трейс. Тя се обърна и пое по коридора.
— Добре, хлапе — казах. — Добре. Оправи тия лайна тук и ела в кабинета на Карен. Донеси си и играчките. Потегляме за шибания Орегон, освен ако тия откачалки не го взривят, преди да стигнем там.
— Ясно, скипере!
Затворих очи. За първи път в живота си мразех да ме наричат така.