Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violence of Action, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко

Заглавие: Свирепия 13

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-163-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3410

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Следователно трябва да знаеш, че има два метода на бой. Единият съобразно закона, другият съобразно силата. Първият метод е този на хората, а вторият — на животните. Но тъй като първият метод често пъти е недостатъчен, се налага да се използва вторият. Затова един принц трябва да знае как да използва звяра и човека.

Николо Макиавели,

„Князът“, 1513 г.

— Дик? Дик? Събуди се, брат. Време е отново да тичаме.

Когато отворих очи, видях огромното лице на Дани Барет на педя от моето. Стаята, която командирът на базата ни даде, беше изпълнена с мека тъмнина с изключение на малката лампа на бюрото в ъгъла. Аз се чувствах добре. Топло. Всичко ме болеше дори без никакви намерения точно сега да се подлагам на резки движения.

— Какво става? Колко време съм спал?

Барет се отдръпна в тъмното.

— Четиридесет и пет минути. Аз изкарах доста добри аки от оня задник. Химическият коктейл на Карен може и да върши работа върху по-меките случаи. Но не струва и колкото лайно срещу хора с обучение срещу убягване от плен или пък религиозни кретени с уклон към радикалния расизъм.

Внимателно свалих крака от леглото и седнах. Болка не е думата, която описваше чувствата ми. Бързо докоснах ребрата от дясната страна на разбитото си тяло. Да, болеше. Както и главата ми. Както и задникът в мястото, с което ударих парапета, спускайки се от въжето. Устата ми беше суха и долових горчив дъх от нея с миризма на нещо като амоняк. Нуждаех се от горещ душ, четка за зъби, силно, много силно кафе и някакви добри новини, мамицата му.

— Е, какво откри?

Дани запали цигара. Изглежда, наистина ги харесваше. Аз предпочитам добрата пура. Старият ми морски баща Ев Барет използваше добре направени пури, за да пали фитили. От Ев научих да паля фитили и да пуша добри пури в същото време.

— Бих го.

— Какво?

— Бих го. Накарах всички да излязат и го бих като мащеха. Ритах го. Играх си с него на флипер. Бих го като псе. Южняшко правосъдие. Ефективно е всеки път.

— Проговорил е, защото си го бил? — засмях се. — Супер.

Дани кимна в сянката.

— Да, проговори. Аз мога да съм доста убедителен. Има нещо в мене, или поне така казват.

Взех чиста и суха тениска от спретнатата купчина резервни дрехи до леглото и я надянах през глава. Душът трябваше да почака. След това дойде ред на новите дънки, чорапи и чифт тактически боти „Данер Аркадия“. За не повече от три минути бях готов. Нанизах на колана кобура на моя „Глок“ и проверих резервните пълнители. Измъкнах от мръсната си чанта големия сгъваем боен нож, който Кели Уордън ми даде в Такома, и го пъхнах в левия джоб на панталона си. Засега другият нож, „Емерсън“, щеше да стои тук. Преди да легна, бях разплел и сресал косата си. Сега бързо я прибрах в свободна опашка и я стегнах с един троен ластик за коса. Като приключих с това, взех една раница „Ийгъл“ и проверих какво съдържа. Всичко беше както трябва. Можех да тръгвам.

— Къде са децата? — запитах Дани.

— Спят. Накарах ги да си легнат. Имат дух, трябва да ти кажа. След като си поговорих сърдечно с оня грозник, накарах двете заблудени деца да идат да спят. В момента тук е пълно с всякакви бюрократи. Базата е закрита, заключена и пълна с най-доброто от най-доброто от всички въоръжени сили. Няма нужда Пол и Трейс да правят каквото и да е сега.

Отворих малкия хладилник в кухничката. В него имаше плодове и шоколади и бутилирана вода. Взех вода. Чувствах се сух като кост. След продължителна глътка от прозрачната пластмасова бутилка се насладих на усещането от течността, която се спусна надолу в гърлото ми. Погледнах към Дани и кимнах.

— Добре. Ами ти?

— Какво аз?

— Почина ли си, ненормално копеле?

Барет се усмихна.

— Не.

— Глупав въпрос. Добре тогава. Следващ въпрос. Какво знаем сега, дето не го знаехме на излизане от хотела?

Дани угаси цигарата.

— Бланчард е умен — започна той. — „Отмъщение“ все още е разделена на клетки. Макар основната част на групата да е с него, а също и бомбата, момченцето ми каза, че Карас знае единствено как да се свърже с него и с другия в хотела. Оттам те ще получат заповед от контролната клетка на екипа, който също не е в пряка връзка със самия Бланчард.

— Ако не с Бланчард, тогава с кого?

— Джек Ласки. Специални сили. „Отмъщение“. От досието му се вижда, че е номер едно в разузнавателната работа и изобщо в занаята. Всички големи момчета са го искали на заплата при себе си, но той се е свързал с Бланчард и „Отмъщение“. Според досието е абсолютно безсърдечен. Обича да използва нож. Той е техническият вълшебник на Бланчард и работи соло от хотел „Кимбъл“ в Тайгард, близо до Портланд.

— Този Ласки знае ли какво мисли да прави Бланчард и къде и кога?

— Малкото птиче смята, че да. Той ми каза, че брат Джек е човекът номер две в организацията. Ласки изпълнява оперативния контрол над всички клетки. Той ги командва. Те му докладват и получават заповеди от него. Знаят само каквото е необходимо да знаят и когато е необходимо да го научат. Нашето птиче знаеше, че Джек се е базирал в хотел „Кимбъл“, защото подслушал Бланчард да говори с Ласки по телефона, преди да тръгнат от някакво малко градче в източната част на Орегон на име Бенд.

Добре. Много добре. Имахме трима от общо дванадесет, а сега вдигахме мерника и към четвъртия. И ако Дани е прав, щяхме да напипаме информационния център на „Отмъщение“ и следователно да добием пряка връзка с Бланчард и бомбата. Изпих водата и взех една ябълка. Умирах от глад. Трябваше да тръгваме. Отбележи си: за мен отпочиналият не е зъл.

— Провери ли дали Ласки е още в хотела?

— Да. Един местен полицай ни показа стария му армейски пикап на паркинга. Регистрирал се е като Морган. Стая 910. На последния етаж, в ъгъла. Приятно ще ти е да чуеш, че няма външни балкони, но хотелът е построен около голям централен, остъклен двор. Стаите за гости заобикалят този двор. Фонтаните, басейнът, ресторантът и всичко останало са свободни за посещение от гости на хотела и външни хора. По протежение на всеки етаж има обезопасителни парапети. Излизаш от стаята си и още от антрето виждаш какво правят във фоайето. Много луксозно и натоварено място. И доста подходящо за таен команден център.

— Имаме ли човек на обекта?

— Екипът за спасяване на заложници в момента се разполага. По външния периметър. В цивилни дрехи. Никакви униформи. Имат хора вътре. Ласки е в стаята си. Преди двадесетина минути се е обадил за румсървис. Според камериерките стаята му е чиста. Няма пиене. Два сака и една раница. Раницата е в главната стая, до вратата. Ласки е тих, приятен, идеалният гост. Стаята е платена с кредитна карта на името на Грегъри Морган. Кредитната карта означава, че не трябва да се легитимира на рецепцията. Вероятно нашето момче си е създало тази карта заедно с различни други прикрития в „Отмъщение“ и е скрило документите от шефовете си. В края на краищата имали са доверието им.

— Доведи Трейс и Пол. Тръгваме веднага. Ще плячкосваме. Той няма да се бие. Първо ще бяга. Вероятно раницата съдържа шибаната му апаратура. Близо до вратата, леснодостъпна, ако трябва да се бяга. Бланчард се нуждае от Ласки, за да координира своите играчи и удара. Със сигурност има друго скривалище, може би друг хотел или мотел на не повече от пет-десет километра от сегашния. Със сигурност разполага с неподслушваем телефон и план за бягство. Ако го изпуснем сега, няма да можем да го намерим лесно.

Дани отвори вратата пред мен и аз се втурнах навън. Мисълта ми отново летеше с милиони километри в час. Какво му трябва на човек? Малко почивка, малко храна…

— Като стана дума за планове, Дик, ние имаме ли план?

— Разбира се, че имаме план! Изготвям го в този момент, Дани. Пали хеликоптера, защото излитаме след петнадесет минути!

Всъщност наистина го мислех, като го казах. И най-добрите планове на мишките и хората понякога не успяват… Бърнс, ако не си го чел.

Намирах се в комуникационния център в щаба на базата, за да се обадя на Карен във Вашингтон, когато на редицата телевизори, монтирани от групата по овладяване на кризисни ситуации тук, в базата, показаха новините. Една местна станция от Портланд обявяваше непотвърдена информация за намирането на ядрено устройство близо до китайския квартал. Една доста голяма част на града беше отцепена с въжета от полицията и Националната гвардия на Орегон пътуваше за обекта. Красивата говорителка обеща да се обади пак с най-последните новини, за да не сменяме каналите!

Я виж! Що не й го натаковам до сълзи?

— Господин Марчинко? Вашето обаждане. Госпожа Феърфийлд е на телефона. Ако желаете, може да говорите в другата стая.

Благодарих на авиатора и вдигнах слушалката на жичния телефон.

— Карен? Чу ли новините от последните две минути?

— Да. Информацията е местна. Още не са я пуснали дотук. Доста здраво натиснахме пресата в Ню Мексико за нападението над транспортните коли тази сутрин в интерес на националната сигурност. Но не мога да обещая още колко време ще издържат, без да пуснат новината. След това, последното от Портланд, според мен ще настане истински ад.

— Съгласен съм — отвърнах. — Ти чу ли за малкото ни парти днес?

— Да. Получихме добър доклад от Екипа за спасяване на заложници. Ако не си чул, това е стигнало до националните новини. ФБР в момента разиграва версия за престрелка с един от десетте най-търсени престъпници. Но и тази версия ще замине в тоалетната, след като гръмне новината за ядрената бомба в китайския квартал. Ти как си, Дик?

Нотката на загриженост в гласа й беше истинска.

— А, добре съм. Няколко охлузвания и това е. Трейс и Пол пострадаха най-много, но и те са наред. Дани е добре. Даже не успя да си разроши косата. А ти?

Усмихнах се, като чух мекия й смях от другия край на страната.

— Уморена. Президентът е на крак денонощно. Не знам как се справя. Но съм добре. Мисля за теб.

Е, що не си таковам таковата до сълзи, мамицата му?

— Това означава ли, че ми е простено? — запитах.

— Означава, че разбирам повече сега, отколкото разбирах тогава. Клей ме сложи на един стол и ми прочете лекция за реалния свят. Твоя свят. Ние, интелектуалците, забравяме, че там, навън, има лъвове, тигри и мечки. Аз не бих могла да сторя това, което Трейс направи. Но разбирам защо го е направила и защо ти го одобряваш. Виж какво, свърши си мисията както трябва и се връщай тук, във Вашингтон. Ясно ли е, полковник?

— Ясно — изръмжах. — След две минути тръгваме за вицето на Бланчард. Ако имаме късмет да го хванем жив, може би ще успеем да разбием цялата верига. Търсим игла в купа сено, но купата се смалява. Обаче бомбата в града ме изненада. Няма логика. Бланчард не би я оставил до някоя автобусна спирка просто така. Това не ми харесва.

— Не мога да кажа нищо, Дик. Ти си там. Действай, както намериш за добре. Ако ти трябва нещо, обади се на Клей. Аз трябва да информирам президента след десет минути. Дочуване засега.

Линията млъкна. Когато сложих слушалката на мястото й, Пол и Трейс влязоха в командния център и тръгнаха към мен. Отвън до два хеликоптера Дани разговаряше с пилотите. Два екипа облечени в черно стрелци от Екипа за спасяване на заложници се качваха в тях. Това щеше да е нашата подсилваща група. Нямаше време да търся източника на новината от града. Ще наредя някой специалист по цивилните работи тук от центъра да следи какво става и да ми каже. Сега трябваше да тръгваме.

— Кой е следващият в хитпарада, скипере?

— Как ти е лицето, хлапе? — запитах.

Пол леко докосна редицата шевове по протежение на лявата си челюст.

— Боли.

— Така е справедливо — лицето ти ми причиняваше болка от доста време. Готов ли си за лова?

— Кой ни е цел? — запита Трейс.

И тя беше зашита. Един куршум я бе одраскан близо до сънната артерия от дясната страна на гърлото. Един милиметър по-дълбоко, и тя щеше да е изправена пред малкия проблем да умре от кръвоизлив.

— Хайде да отиваме към птиците. Ще ви кажа по пътя към тях. Мога да ви обещая едно — този път няма да скачаме по въже върху балкон колкото пощенска марка.

Докато вървяхме и обяснявах ситуацията, пилотите се качиха в кабините и Дани даде последни указания на бойците. Слънцето вече залязваше над хълмовете на запад, които образуваха красив кръг на хоризонта. Знаех, че от другата им страна се намират едни от най-красивите плажове на света, създавани с векове от приливите и отливите на Тихия океан. Не можех да проумея защо някой наистина мисли, че е добра идея да взриви ядрена бомба посред тази дадена ни от Бога красота.

Проверих коланите на Трейс и Пол, след което и аз се качих на хеликоптера и се настаних до Дани. Командирът на екипажа ни огледа и затвори вратите, за да ни е малко по-топло по време на краткия полет до Тайгард. Аз се заех да ровя в раницата си и да вадя глупостите, които исках да нося със себе си. Дани и хлапетата вършеха същото. Мозъкът ми работеше на високи обороти и превръщаше принципния ми план в една по-точна и подробна карта на нападението. Джек Ласки ми трябваше жив и в добро здраве. В същото време, ако с него се занимаеха полицаите от Портланд, си представих как градът ще се изпари, преди да успеем да стигнем дотам. Нещата ставаха прекалено бързо за моя вкус. Представих си как местните и националните медии ще създадат паника. Ако това станеше, ще сме изправени пред хаос по улиците. Портланд и околностите ще се задръстят. Системите за действия в критични ситуации ще се претоварят. Законът и редът ще изхвърчат през прозореца, тъй като полицаите няма да могат да стигнат там, където трябва, когато трябва и в достатъчни бройки.

Усетих птицата да се отлепя от площадката и бавно да се завърта срещу вятъра. Сега нямаше връщане назад. Нито пък място, където да се скрием, ако трябва. Залогът се повиши хиляди пъти и моят коз не можеше да бие този на Бланчард. Или поне не сега. Докато машината ни издигаше все по-нависоко, прокарах ръка върху добре смазания затвор на рязаната пушка, която бях откраднал от един агент на Агенцията за борба с наркотиците в Колумбия преди години. Със своите 38 сантиметра от кърмата до носа този малък разчиствач на сметки представляваше най-доброто оръжие за близки разстояния, каквото съм виждал от години насам. Въпреки че в затвора имаше само три гилзи и една в цевта, разрушителната сила компенсираше много добре малобройните муниции.

Ако имах късмет, щях да навра цевта в гърлото на Джек само след минути. Всеки, изправил се на пътя ми там, щеше да бъде прерязан надве с любезното съдействие на доктор Ремингтън и неговите четирима приятели, патроните. Тази задача трябваше да е лесна в сравнение с онова, което бяхме претърпели по-рано днес. В края на краищата онзи беше сам, а аз разполагах с тримата най-добри стрелци, които познавах, а и момчетата от Екипа за спасяване на заложници.

Нима нещо можеше да се обърка?