Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (12)

Глава 10

Постави войските в позиция, от която няма измъкване, и дори изправени пред опасност, те няма да бягат. Защото, ако са готови да умрат, то кое е онова, което не могат да постигнат? Тогава офицерите и войниците заедно полагат максимални усилия. В отчаяна ситуация нямат страх; когато нямат изход, устояват.

Сун Дзъ,

„Изкуството на войната“ V век пр.н.е.

— Къде са ми шибаните неща?

При моя въпрос всички в стаята спряха за момент и безброй любопитни очи се извиха към мен. Предполагам, че съм им прозвучал малко напрегнат. След случая с Карас и след разговорите ми с Карен и Пол ме сърбяха ръцете за действие. Трябваше да се оборудвам, да си заредя пищова и да се информирам за всичко друго възможно най-бързо. Самолет гонехме.

Дани мръдна с пръст към купчина боклуци на пода в далечния край на стаята.

— Нови дрехи, тактическо оборудване, жилетка, автомат „MP-5“, муниции и разни други неща. Предоставени любезно от шибания снабдител на СВС и пичовете от Екипа за спасяване на заложници.

— Дик, мисля, че за това пътуване е добре да носим жилетки. Онези шибаняци са долни като гърмящи змии. Питай охраната от МО, дето са имали среща с тях сутринта.

— Питай ги и колко са им помогнали жилетките срещу „Отмъщение“! Аз ще взема моята, за да си я използвам за възглавница по време на полета. Ти ако искаш да носиш своята, няма проблем. Аз ще опитам да им напълня задниците с олово, преди жилетката да ми потрябва.

Всички в залата се засмяха. За първи път, откакто бях излязъл от „Вилата“, се чувствах добре. Отново се намирах в шибаната си среда. Дани Барет заемаше половината стая, докато нагласи специално изработения си кобур „Сафариленд“. Вдигна палец към мен, а после и среден пръст. Трейс, изчистена и облечена в черни тактически дрехи, говореше с един от задниците от разузнаването. Пистолетът й висеше в кобур на кръста, който й даде Джон Карвър от „Ийгъл Индъстрис“. Познавах Карвър от времето, когато участваше в „Шестицата“. Той е цар на оборудването за борба с терористи и от него по-честен човек трудно се намира. Пол, стиснал в лапите си автомат „MP-5“, подарен от Екипа за спасяване на заложници, приключваше с прегледа на оръжието. Всеки от моите оператори винаги проверяваше и повтаряше проверката на оборудването си преди мисия. Заредихме пълнителите и вкарахме патрони в затворите. Нищо не оставяме на случайността, на грешка или на друг човек. Това е като да опаковаш парашут… осереш ли се, осираш се сам и не пречиш на другите.

Дръпнах един стол и вдигнах автомата от пода. Имах десет пълнителя за него и десет кутии с по петдесет патрона за тях. За своя „Глок“ имах и още четири кутии деветмилиметрови патрони, както и нов пистолет „КелТек“ калибър 32, с пълнител със седем патрона. Този, последният пистолет, представляваше застрахователната ми полица. Той е трошач на черепи с тегло 170 грама и може да се носи навсякъде по тялото, дори на връзка около врата ми. Специалните куховърхи патрони, които бях изискал за него, се правят в Тексас и излизат от цевта със скорост 550 метра в секунда. Отблизо и на личен план с гаранция можеш да съсипеш нечий ден. Накарал бях Пол да вземе и автомати „MP-5“ с десетмилиметрови патрони. Това е може би най-добрият автомат на света за борба с терористи, а десетмилиметровият модел със своята ефективност срещу лоши копелета е много трудно победим. Знаех, че Бланчард има сериозни пушкала и че за да се мерим с него, ще ни трябва толкова огнева мощ, колкото можехме да носим. Този автомат щеше да е моята изненада. Изненадите са ми специалност, както враговете ми знаят.

— Хайде да потегляме с този цирк! — изревах над разговорите и бръмченето в стаята.

Много шум вдигаха моите копелета.

Всички седнаха. Аз бях искал информация по три конкретни теми, преди да тръгна за Орегон. Клей имаше задачата да намери подходящите мозъци, които да ни приказват, и аз му казах, че всеки експерт ще разполага с най-много пет минути, за да ми каже каквото ми е необходимо. Подобни кратки срокове свеждат до минимум мераците да се перчиш и да покажеш колко умен копелдак си. Освен това така сплашвам самозваните специалисти и мога да говоря с истински професионалисти, които също не обичат да си губят времето на дълги, бавни срещи за празни приказки. Часовникът, който отмерваше двадесет и четирите часа преди „Отмъщение“ да взриви бомбата, цъкаше в главата ми. Освен това знаех, че Бланчард има предимство, въпреки че ние прекършихме Карас. Полковникът можеше да гръмне бомбата когато си пожелае, а Портланд представляваше само една хипотетична мишена по думите на моя човек Тони, които изтръгнахме със заврян в него нож. Мисията ни можеше да приключи след пет минути с новините по Си Ен Ен. Затова седнах в стола си, заех се да отварям кутиите с десетмилиметрови патрони и вдигнах един празен пълнител от купчината до краката си.

— Кой е специалистът по Портланд, Орегон? — запитах.

— Аз, господин Марчинко. Айрин Кърби. От службата за защита на страната.

Айрин изглеждаше на около четиридесет и пет години. Ниска, тънка като пиле и с неофициално облекло. Прошарената й коса седеше прибрана в кок зад главата. В ръцете си държеше само един лист. Това ми хареса.

— Добре, Айрин, разкажи ни за Портланд и как една ядрена бомба ще се отрази на Града на розите.

— Да, сър. Най-напред Портланд е малък, много компактен град въпреки модерните постройки, комунални услуги и обществена нагласа. В своите 342 квадратни километра той включва към деветдесет квартала. Населението е около 521 000 души и още 500 000 през работно време. Става дума предимно за работници, които пътуват от градовете, заобикалящи Портланд като паяжина. Общо всеки делничен ден по улиците на Портланд има над един милион човека. Градът е разположен в точката на вливане на реките Колумбия и Уиламет. При ясно небе на изток се вижда възвишението Худ, възвишението Сейнт Хелън на север и зелените Западни хълмове, на запад естествено. Река Уиламет буквално разсича града надве, като скъпият делови район се намира в западната част, а промишленият — в източната. Реката се пресича от осем моста в центъра. Голямо стопанско перо за града е международният транспорт, а река Колумбия е вратата към света за него. Градът е добре проектиран и придвижването е лесно. През него минават основни пътища, които свързват Орегон с щатите Калифорния и Вашингтон, но до повечето места в компактния център може да се стигне пеша и градоустройствените архитекти правят всичко по силите си да насърчават пешеходците. Летището в Портланд е на североизток от града и обслужва международни линии. Въздушната национална гвардия в Портланд също е разположена там. Гвардията може да осигури изтребители и спасителни самолети, ако е необходимо. Градът е известен като изключително чисто и дружелюбно място, в което упадъкът и хаосът на много други американски градове през последните десетилетия са непознати. Евентуалното въздействие на ядрена експлозия върху Портланд и околностите не са въпроси, по които съм компетентна.

Айрин постави единствения си лист хартия на масата, сви ръце и ме погледна с питащи очи.

— Благодаря, Айрин. Точно това ми трябваше да зная. Кой сред вас е шибаният специалист по възможното въздействие от преносима ядрена бомба в град като Портланд?

Един блед и слаб мъж вдигна ръка от далечния край на залата. Той беше човекът, с когото Трейс разговаряше, когато влязох. Копелето изглеждаше като претоплен мъртвец, сложен за десет минути и в микровълнова фурна за всеки случай. За разлика от Айрин не виждах да държи лист. Напрегнах се, за да го чуя. Стори ми се, каза, че е от Агенцията за националната сигурност. Е, поне не ми бяха пратили шибаното джудже Карл.

— Говорете по-силно, господине — извиках. — Аз съм наполовина глух, мамицата му.

Взех един пълнител и започнах да вкарвам патрони в гърлото му.

— Устройството, което „Отмъщение“ са завзели, представлява преносима от човек бомба от трето поколение — изхриптя Бледия. — Тежи петнадесет килограма и е поставено в сребристо на цвят куфарче от титан. Снабдено е със система с тройно заключване и вътрешен маяк. Маякът не излъчва. Спря излъчването на мястото на нападението над охраната.

— Колко силно ще гръмне тази гадория? — запитах Хриптящия.

Като се намести на стола си, експертът от Агенцията за националната сигурност се изкашля рязко, за да прочисти гърлото си. Сигурно пуши. Ракови пръчици и радиация от оръжия. Кофти е да си на негово място.

— Устройството е със сила три пъти по-голяма от тази на бомбите, пуснати върху Япония в края на Втората световна война. Ако бъде разположено в точката на най-голямо тактическо предимство, която можем да предвидим с точност предвид разположението на града, детонацията ще разруши и изгори западната част на Портланд. Източните райони, тези от другата страна на реката, също ще изгорят и вероятно ще бъдат разрушени. Ще възникнат многобройни вторични поражения и жертви от сгради, автомобили и други, превърнати от взривната вълна в смъртоносни и високоскоростни осколки. Околните населени места ще претърпят разрушение, повреди и смърт в различна степен. Ще бъде ужасно.

— Цивилни жертви? — запита Трейс.

— В такъв нагъсто разположен град предполагам, че в центъра оцелелите, ако изобщо има такива, ще са малко на брой, в зависимост от местоположението на бомбата преди детонацията. Освен това, колкото повече хора има на открито, по улиците, толкова повече ще бъдат жертвите. Който е избрал този град като цел, си е направил домашното добре. Като професионалист съм на мнение, че със своята компактност Портланд е идеалният град за атака с подобно оръжие.

Всички очи в стаята се извърнаха към вратата, когато Клей Мълкахи пъхна блестящия си череп в залата.

— Дик? Имаш десет минути. Самолетът е готов и от Екипа за спасяване на заложници се обадиха да кажат, че са се натоварили за рекордно кратко време и излитат в момента. Ти ще пристигнеш в Портланд малко преди тях. Техният шеф ми каза, че е махнал почти всичкото им стандартно оборудване и че самолетът им има разрешение за директен полет, както твоят. Специалисти от Националната гвардия в Орегон ще чакат в базата си до Портланд. В момента се готвят.

Е, нещата най-после почваха да се движат нанякъде. Ако Бланчард не се отклони от предвидения си график, може и да имаме половин шанс да измъкнем липсващия ядрен заек от шапката.

— Тръгваме след пет минути. Колите да са готови. Клей, благодаря ти.

Мълкахи ме изгледа с пронизващ поглед. Знаех, че е адски ядосан, дето трябваше да чисти след мен, но оставаше лоялен към Карен и президента и следователно щеше да ги защитава на всяка цена. Но знаех също, че е и на моя страна. Ако имаше някой, който разбира къде отиваме и какъв е най-вероятният резултат, то този някой беше Клей. Дик Марчинко Разрушителя и компания заминаваха на място, което вероятно много скоро щеше да представлява сцена на ядрен взрив. Ако не успеех да стигна до полковник Макс и неговата банда весели майкотаковачи, преди да детонират бомбата, нямаше да успея и да се върна. Е, на Мълкахи нямаше да му се наложи да погребва гадния ми задник до този на Тони К. Аз щях да съм хрускав труп благодарение на тактическия ядрен арсенал на Чичо Сам.

— Гледай да свършиш работа, Марчинко!

Клей изчезна, без дори да каже, че ще ми го начука. Е, тези дни имам доста фенове. Може да му изпратя някоя моя книга с автограф от летището в Портланд, ако аз и хората ми успеем да прецакаме „Отмъщение“, преди те да изпържат града. Ако Клей не иска да я чете, със сигурност може да си я навре в задника. За всяко нещо има приложение, ако се постараеш достатъчно.

— Окей, кой от вас е тук, за да ми каже защо полковник Макс Бланчард иска да го начука на сухо на най-хубавия град в Орегон в името на Яхве?

— Аз, полковник.

Бавно извърнах глава наляво, където обадилият се седеше тихо на ръка разстояние от мен. Забелязах го още като седнах на стола и се зарових из купчината бойно оборудване. Давах му към тридесет и пет години. Той имаше руса, грижливо сресана коса и сини очи. Добро телосложение, или поне така изглеждаше от кройката на костюма и от факта, че не е дебел. Предположих, че е от германски произход. Арийски копелдак с корени в Германия. Направо можеше да е брат на Пол в семейство Фон Трап.

— И кой сте вие, господине?

Лека усмивка разчупи изсечените като с длето черти на мъжа.

— Лари Монсън. Аз съм специалист по събиране на данни от наши контакти и анализа им за различни федерални агенции, някои от които са представени и тук. Специализирам в областта на движенията за превъзходство на бялата раса.

— Значи знаете кой е Бланчард и защо си е навирил пишката срещу всеки с не съвсем бяла сянка, така ли е?

Монсън се засмя.

— Мамка му, сър. Доста много откачени зелени барети — офицери и сержанти — са участвали в Движението. Отговорът на въпроса ви е „да“. Знам някои неща за полковник Бланчард. За съжаление научихме ги късно, за да успеем да предотвратим това, с което сега си имаме работа.

— Поправка, Лари, с което сега аз си имам работа. Мен повикаха, защото ти си се осрал. А на мен ми дават билет за самолета само когато ситуацията се осере без надежда за почистване. Освен това, мистър Монсън, нямам много време. Какво ще кажете аз да задавам въпросите, а вие да ми изповръщате отговорите?

— Както кажете, полковник. Само гледайте да питате, което ви интересува. Ако се осерете в Орегон и ви изпекат заедно с екипа, то ще е, защото сте питали не каквото трябва.

Минетчия! Но го харесвах. Е, не толкова. Куражлия. Харесвам куражлиите. Мамка му! И това не е вярно. Нека предположим, че знаете какво искам да кажа, и да спрем дотук.

— Защо искат да гръмнат Портланд? Защо не Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелис или дори Сан Франциско?

Монсън се облегна и потупа с оцапан от никотин пръст по доста очукана лула. Огледа залата, за да е сигурен, че всички го слушат, преди да отговори. Той беше оператор. Личеше си. Усетих, че не се е ограничил само до четене на книги и до семинари за ОКС^[1], Уейко^[2] и Руби ридж^[3]. Водеше се на ведомост, но работеха с него индиректно. Той представляваше неправителствена организация или НПО. Цивилен шпионин. Чудех се кое точно го кара да си прекарва времето с родени и отгледани тук терористи. Е, шарен свят.

— Северозападното тихоокеанско крайбрежие от дълго време е смятано от Движението за превъзходство на бялата раса за естествено отечество. Орегон, Вашингтон, Айдахо и Монтана са щатите, в които всички добри застъпници за бялата раса искат да се изолират и да създадат общество само от бели. Главните играчи в това движение, включително „Поси Комитатус“, „Неонацисткият национален съюз“, „Бялата арийска съпротива“ и ползващият се с лоша слава „Ред“, имат много, много дълбоки корени в тази част на страната, особено в Орегон. Движението смята Орегон за център на много култури, етнически разнообразен и развратен от либералите. Той е идеалната цел за човек като Бланчард, който смята себе си за финейски свещеник от християнската вяра. Като унищожи Портланд — Содом на северозападното тихоокеанско крайбрежие в очите на всички добри бели мъже, Бланчард ще заеме доста мощна, вероятно и неоспорвана позиция в света на белите расисти. По този начин несъмнено се надява да разпали расова война по улиците на Америка. Това предвижда расистката доктрина за свещена война, за да може Америка да се пречисти, както заповядват пророците на Яхве към неговия народ.

Трейс се обади:

— Чухме термина „финейски свещеник“ и другаде. Какво точно означава той?^[4]

— В християнската идентичност финейският свещеник е съвършеният воин. Той въздава отмъщение за сериозни грехове срещу заветите на Яхве. Той погубва предателите на расата, хомосексуалистите и всички други, смятани за противни в очите на Яхве. Финейският свещеник може да предприеме всякакви действия срещу потисника, който най-често бива наричан ЦОП, или Ционисткото окупационно правителство. Такива свещеници се ползват с голям авторитет в движението. Бланчард и последователите му може би смятат самите себе си за такива свещеници. Ако е така, значи си имате работа с религиозни фанатици, каквито не можете да си представите. С тях не може да се преговаря, не може да ги сплашиш или спреш с разумни средства. Фактът, че тези хора са обучени, елитни командоси, ги поставя на още по-сигурни позиции в Движението. Предупредих за подобно развитие още преди няколко години. Очевидно никой не слушаше.

— И вие, и аз, мистър Монсън. Друго имате ли да добавите?

Монсън се приведе напред и насочи чашката на лулата си към мен като някакъв късоцевен пистолет.

— Мисля, че полковник Бланчард може и да гледа на себе си като на свещен воин, но определено не възнамерява да стане мъченик. Той няма да се поколебае да взриви устройството. Ще го разположи там, където да причини най-големи щети, но и където той и хората му ще могат да се измъкнат успешно преди взрива. Планирал е операцията внимателно и добре. Не планира да бъде спрян. Който застане на пътя му, ще загине. Точно когато смяташ, че си го хванал натясно, трябва да наблюдаваш гърба си. Не се заблуждавайте, полковник, излезете ли от тази врата, почвате бой за шибания си живот.

Е, страхотно, нали?

Благодарих на групата специалисти и ги пуснах да си вървят заедно с шепата административни помощници, които трябваше да уреждат всичко след пристигането ми. Когато вратата се затвори, останахме само ние, Дани, Трейс и Пол. Оборудването ни се намираше в собствените ни раници или сакове. Оръжията ни бяха заредени и поставени на предпазител. Можехме да поспим в самолета за Орегон, ако трябва. Оставаше да кажа само още едно нещо, преди да понесем задници към хеликоптера, а оттам към базата „Андрюс“.

— Който иска да се откачи, има благословията ми — казах тихо. — Този път получаваме възможно най-близкото до еднопосочен билет. Ако Бланчард знае, че сме хванали Карас, може и вероятно ще изпълни своя план за подобна ситуация. Това означава, че може да взриви бомбата и след минутка, или пък когато сме в Портланд и опитваме да намерим къде Карас ще се свърже със своите две приятелчета от „Отмъщение“. Няма да има безопасна зона там, където ще действаме. Всички знаем за какво е проектирана преносимата бомба. Топката е във вас. Говорете сега.

Тишината трая малко.

— Губим време, скипере.

Това го каза Косенс. Хлапето се изправи и метна раницата на широкото си рамо. Погледна ме с изражение, което съм виждал в очите на толкова много от стрелците си. Ако аз водя, той щеше да ме следва. Нещата бяха толкова прости. Или толкова сложни. Знаех, че говори от името на Трейс и Дани.

Е, добре. Станах и взех автомата и добре натъпкания (и смъртоносен) сак.

— По седлата! Чака ни самолет.

Дани отвори вратата и ние се изнизахме от тъмната зала в ярко осветения коридор. Мълкахи чакаше до асансьора и държеше вратите му отворени. Вдигнах палец за поздрав. Той кимна в отговор.

— Трейс отпред. Косенс втори. След това Дани. Аз ще съм последен. Да се махаме, мамка му!

Гледах как хората ми вървят към асансьора и осъзнах колко съм щастлив точно в този момент. Вършех единственото, което винаги съм искал — водех воини в боя. Малко бяхме, но с големи сърца. И справедлива кауза. Противникът имаше всички предимства, но пък кога ли не е било така? Изправих рамене и тръгнах след големия като плевня Дани Барет.

Мамка му, ден за умиране като всеки друг.