Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (16)

Глава 14

Жизненоважният момент в боя е да приложиш на врага онова, което не желаеш да получиш самият ти, като в същото време не позволиш на врага да го приложи върху теб. Ето защо най-важното е да приложим на врага онова, което според нас ще го засрами, преди той да го приложи на нас; трябва винаги да бъдем на крачка преди него.

Адмирал маркиз Того Хеихачиро

към офицерите от Японската флота

Февруари, 1905 г.

Нямах възможност вече да спра. Преди винаги разигравах сценарии със стрелците си някъде в зала или в бара. Какво ще стане, ако…? Ами ако…?

— Небето пада — предупреди Пилето.^[1]

Но никой не слушаше думите на дребния шибаняк. Аз разбирах как се чувства. Когато „Червената клетка“ започна да действа, предупреждавах висшестоящите за реалната опасност, която терористите представляваха за зле защитените ни ядрени бази. А да не говорим за ядрените централи, разпръснати навсякъде из страната. Сигурността на тези обекти беше и продължава да е абсурд. Те са широко отворени за нападение. Не си губих времето да анализирам точно тази уязвимост. Защо трябва да се занимаваш с някаква си тромава стара ядрена електроцентрала, когато можеш също толкова лесно да си вземеш удобна и ръчно преносима бомба, дето да разтрепери света?

И аз като бедното Пиле научих как обичат силните на деня да не те чуват. Ах, колко силно не желаят да чуят. Дори когато ние тичахме из базите и поставяхме взривни устройства в торпедните отделения на ядрените подводници, големите шефове смятаха, че е уместно да не обръщат внимание на истината. За висшите държавници от Пентагона терористите бяха шега. Защото те се занимаваха с истинската война. Война с кораби и танкове, и самолети, и дивизии косматогъзи мъже, натоварени с по сто кила оборудване на гърба си. Проблемът се състоеше в това, че войните, които искаха да водят, бяха вече проведени преди десетилетия. Новите ни врагове представляваха предателски национални държави с миниатюрни армии и ограничени средства. Техните предводители знаеха, че не могат да спечелят война лице в лице с американската военна машина. Затова започнаха да водят войните си срещу нас с малки банди добре организирани, мотивирани и обучени терористи. Държавно спонсорираният тероризъм представляваше Черната чума на новото хилядолетие. Отдавна, много отдавна бях прозрял това. Виждах как небето пада върху нас и нададох предупредителен вик. Не ми обърнаха внимание, изгониха ме, а след това ме опозориха, защото върховете на обувките ми не стояха до партийната линия. Да, Пилето е приятел, когото разбирам. Особено сега, на 900 метра над земята, в хеликоптера, пълен с моите наранени стрелци.

Под нас се развиваше бедствие с огромни шибани мащаби и знаех, че ни чакат още лоши неща.

— Господи, Дик! Какво става, мамка му…? — Гласът на Дани прозвуча в слушалките на главата ми, докато зяпахме през дясната страна на хеликоптера на път за базата. По улиците под нас се трупаше огромно задръстване, хиляди коли чакаха на шосетата и магистралите, броня до броня, и не позволяваха на собствениците им да избягат от града. Като стигнахме река Колумбия, помолих пилота да спусне машината на 300 метра и да следва реката. Спуснахме се рязко и бързо, след това изравнихме в тъмното и поехме по курс, който оставяше добре осветения град откъм страната, където седяхме двамата с Дани.

— Виж колко дим има там — посочих на Барет. — Предполагам, че е Китайският квартал.

— Точно така, полковник — намеси се нашият пилот. — Но може би е по-точно да се каже „беше“. Там гръмна бомбата. Разбирам, че експлозията е била доста кофти. Газопроводи са пръснати и поне една газостанция е взривена. Пожарникарите не могат да направят нищо заради ядреното замърсяване. Нямат екипировка и не са обучени за такива големи пожари и радиоактивно замърсяване отгоре на това. Разшириха затворената зона още във всички посоки. Има заповед за евакуация от района и целият полицейски отдел се занимава със случая, даже са викнали запасняци и курсанти от военното училище да помагат.

— Какво ще стане с пожарите? — запита Барет.

— Ще си горят, сър. Докато някой долу с някаква власт не сложи ред и не вземе свястно решение, всичко, дето гори, ще продължава да гори. Кметът е мъртъв, градският съвет е на успокоителни и униформените шефове са го ударили на канадска борба, за да решат кой ще командва. Долу всички са се осрали. Предполагам, че всеки миг ще дойде ФБР, за да поеме контрол.

Даже от триста метра във въздуха виждахме разрушението. От противопожарната служба бяха докарали половин дузина мощни прожектори, които придаваха на града сюрреалистичен вид на филмова площадка или сцена от стар черно-бял военен филм. Но тук нямаше холивудски измислици. През гъстото було на дима и носещите се във въздуха сажди виждах, че един блок между четири улици бе напълно сравнен със земята и представляваше димяща маса от нагънато желязо и чакъл. Целият район святкаше от ярки оранжеви пламъци като пародия на улични лампи. В единия край на зоната на взрива забелязах все още изправена част от сложно гравирана китайска врата. Със своите масивни каменни фигури на лъв и дузини дракони тя ми се стори като странно подходящ вход към този малък ад под мен.

А това, както се досетих отново, представляваше само предястието. Така наречената заразна ядрена бомба е бедният братовчед на истинското ядрено оръжие. Тя представлява радиоактивни отпадъци от цивилни съоръжения, които са сложени при мощен експлозивен заряд. И е изненадващо лесно човек да намери радиоактивни отпадъци. Иди в няколко големи болнични боклукчийски контейнера и ще намериш радиоактивни „боклуци“ за медицински нужди, които не е трябвало да се изхвърлят там. Изгреби вътрешността на някои стари часовници, дето светят в тъмното, и вероятно ще събереш още доста. Сложи всичко това с малко пластичен експлозив „C4“ и бягай като луд. Направил си голяма бомба с радиоактивни вещества като специален бонус. Колкото и зле да изглеждаше това долу, то никак не можеше да се сравни с онова, което щеше да се случи, ако Бланчард взривеше другата бомба. Каква ли игра играеше, мамицата му? Защо да си прави труда с подобен предупредителен изстрел, който ни дава повече време да се организираме?

Като гледах надолу към обзетия от паника град, се замислих над думите на пилота. Всеки кучи син с нещо като униформа, даже и запасняците и курсантите бяха доведени на място. Никой не пазеше останалата част на града. За разлика от Ню Йорк, който разполага с достатъчно полицаи и пожарникари за катастрофа като тази от единадесети септември и за редовни патрули, Портланд трябваше да използва и последния човек, за да се бори с тази шибана каша. Бланчард имаше свободата да сложи бомбата където си пожелае, мамицата му, необезпокояван. По дяволите, сигурно можеше даже да влезе спокойно в градския съвет с бомбата под ръка и да я сложи на бюрото на кмета. (Искам да кажа, бившия кмет. Почивай в мир.)

После си спомних думите на Карен, че няма да могат да крият от новините липсващата бомба дълго време предвид станалото тук. Разбира се, Марчинко, това е и другата причина за първата бомба. Бланчард просто прочистваше гърлото си и привличаше внимание. Пробваше микрофона, така да се каже. Целта на тази шибана история не беше просто да взриви Портланд, а да разпространи болното си послание до масите. А най-добрият начин за това е, като насочи всички камери насам, когато гръмне голямата бомба. Така се прави по-добра телевизия. Копелето търсеше рейтинг. Това не ми хареса, но поне имах чувството, че започвам да разбирам как работи мозъкът му.

Облегнах се назад и погледнах Трейс. Един медик я проверяваше с фенерче. Тя беше вдигнала полото и свалила повредената си бронирана жилетка. Виждах кратер с размерите на топка за тенис с черен цвят, даже зелен, поради масивен вътрешен кръвоизлив. Знаех, че я удариха два високоскоростни куршума. Даже и сега болката трябва да беше съкрушителна, но Далгрен просто седеше със затворени очи, докато медикът се суетеше около нея.

— Ще се оправи — увери ме Дани. — Жилава е.

— Наближаваме базата, сър — обяви пилотът. — Ще се приземим след пет минути. Поисках да ни чака линейка, за да може хората ви да не ходят. Служителите от нашата клиника са готови за тях. Много добри лекари са. В добри ръце сте.

Благодарих му, а после насочих вниманието си към следващата задача: малката черна раница на Ласки. Затворил очи и навел глава, Пол я стискаше като удавник сламка. Преди да излетим от игрището, й направихме бърз оглед и намерихме впечатляваща колекция от клетъчни телефони, лаптоп, електронен дневник и два доста очукани компютъра-бележници. Последните два компютъра ме интересуваха най-силно и исках да ги отворя възможно най-бързо. Вече бях се обадил на Карен по телефона на Дани и бях й обяснил как протече срещата с Ласки. Казах й, че сме завзели командното и контролното оборудване на „Отмъщение“ и че максимално бързо искам да ми осигури някой умник да разбие паролите, които ме деляха от необходимата информация за мястото на бомбата. Тя обеща, че СВС незабавно ще изпрати със самолет човек от Сиатъл.

— Той е от златните момчета на Бил Гейтс — каза тя. — От вътрешния му кръг. От най-умните и способните е.

Което и исках.

— Като кацнем, иди да те види лекарят заедно с тези двамата — казах на Дани. — Аз ще накарам тоя медик да ми лепне една марля на бедрото, та да мога да занеса багажа на Ласки до оперативния център и да чакам оня, печения компютърджия на Карен. Искам Трейс и Пол да поспят. Трябват ни муниции, тактически колани, нови жилетки и най-актуална информация от Мълкахи. Ще се видим след тридесет минути в оперативния център. Разбра ли?

— Ясно и чисто.

Хеликоптерът застана над пистата и се заспуска надолу. От дясната си страна виждах международното летище. То беше затворено и никакви самолети не излитаха и не кацаха. Въздушното пространство на двеста километра около Портланд бе закрито за всички освен военните. Пилотите на „F-16“ от базата летяха с напълно въоръжени изтребители и имаха заповед да свалят всяко нещо, което не изпълнява заповедите им. Изпратиха и допълнителни изтребители и гориво от военновъздушната база Маккорд до град Такома, щат Вашингтон. Три взвода тюлени от Коронадо летяха насам, за да започнат проверка на трюмовете и корабите в пристанище Портланд и по река Колумбия. Един боен екип от Маккорд също идваше, за да помага в работата с нарастващия военновъздушен трафик в базата и в гражданското летище, което скоро щеше да попадне под военен контрол.

Секунди ни деляха от приземяването. Ръгнах Пол и го събудих. Мамка му, искаше ми се и аз да можех все още да заспивам навсякъде и по всяко време.

— Дали полковникът знае, че клетъчните му телефони са у нас? — запита Дани.

Обърнах се към него. Носовете ни почти се опираха, а горещият въздух от турбината ни обливаше с познатата миризма на авиационно гориво, която ми напомни за хиляди други хеликоптерни площадки.

— Да, не може да не знае, че го търсим. Но за него това е без значение. Той все още има бомбата. Все още контролира мисията. Все още има половин дузина кофти бойци до себе си и само той в града знае къде и кога ще хлопне мандалото. Сега ще е по-предпазлив, но какво от това? Ние разполагаме само с тела, рани от куршуми и все по-малко време. Бланчард все още е наша цел и все още имаме работа.

Когато птицата кацна, се наведох и отворих вратата от моята страна. Много ми се искаше да се махна от него. Исках да съм на пистата сам с мислите си поне за момент. Исках пространство.

Метнах шлема и се отправих в тъмното. Пъхнах отеклите си длани в шибания си унищожен елек и се отправих към най-далечния самотен край на базата. Никой не ме спря. Никой не смееше да го стори. Трябваше ми време да помисля за следващия си и може би последен ход.