Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (13)

Глава 11

Войната е жестоко нещо, където човек убива друг човек без жалост поради дълг и понякога като спорт. Никой не обича да убива други хора, но на война онова, което харесваме или мразим, трябва да застане на второ място след победата или оцеляването. В тази книга има доста убийства и не поднасям извинения за отразяването им със задоволство, а и често пъти с радост, макар че човек се шокира от това да лиши други хора, не по-лоши от самия него, от живот просто защото двамата изпълняват заповеди и неприятни задължения.

Полковник Рихард Майнерцаген,

„Армейски дневник — 1899-1925“, 1960 г.

Проследяването и залавянето на терористи се прави стъпка по стъпка. Организациите им имат клетъчна структура, като всяка клетка действа според определена информация. Така остават живи в свят, който е на лов за главите им двадесет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата. Знам, че трябваше да се изкачим по организационната стълбица, за да стигнем до Бланчард и бомбата. За нас Карас представляваше голям пробив във веригата. Сега дойде моментът за лов на глави. И щяхме да започнем с двамата оператори от „Отмъщение“, с които Карас трябваше да се срещне край Портланд.

Хеликоптера „Пейв Лоу“, който щеше да ни закара до мястото на срещата на Карас, ни го дадоха от Спасителната служба към Националната военновъздушна гвардия в Портланд. Дани, Трейс, Пол и аз седяхме свити на алуминиевата плоча, която представляваше подът на хеликоптера. До отворената дясна врата лежеше дебело и навито в кръг въже. В момента, когато стигнехме над целта, щяхме да го ритнем навън. На борда с нас се намираха двама печени медици, които щяха да контролират спускането ни по въжето. Също така щяха да ни окажат медицинска помощ, ако имаше нужда след приземяването. Стрелците от Екипа за спасяване на заложници чакаха на предварително определени позиции. Но тази задача не беше лесна. Лошите копелета, или ЛК, се намираха в луксозния хотел „Фицджералд“, който представляваше един от най-хубавите имоти наоколо, с изглед към река Колумбия. Според забързаното ни разузнаване в хотела те обитаваха апартамент с две стаи, общо около триста квадратни метра. Знаех, че тези задници със сигурност имаха средства за комуникация с шефа си и са готови да се барикадират, ако не могат да си пробият път през щурмовата група. Знаех също, че имаха сериозна огнева мощ и бяха много способни да я използват ефективно в бой. Стояхме пред най-лошия ми кошмар — терористи не само обучени колкото нас, но и притежаващи информация за стратегии, тактика и най-съвременните методи за бой. Те познаваха нашите контрамерки и нашите контраконтрамерки. Нямахме възможност за грешка с тези копелета. Трябваше или да убиваме, или да бъдем убити.

Най-голямото ми опасение беше, че лошите са готови да си пробият изход във всяка посока едновременно. Определено нямаше да си правят кефа с престрелка срещу превъзхождащи сили, освен ако не се наложи. И едва ли щяха да се спуснат по главния коридор, след като знаеха колко много оръжие ще се събере там. Не, ако разсъждаваха като мен, тези копелета щяха да ни очакват, да са сложили заряди за разбиване на стени, тавани и подове, щом се налага, за да си отърват задниците. Ако успееха, исках Екипът за спасяване на заложници да е готов да ги очисти. Не е в стила ми да допусна цивилни да бъдат ранявани или убивани. Трябваше най-напред да задържим тази клетка на „Отмъщение“, а след това да направим необходимото да не може да измъкне врата си от примката, която щях да поставя след началото на забавата.

Командирът на Екипа за спасяване на заложници, току-що пристигнал от база „Андрюс“, беше успял по отличен начин да вкара стрелците си на позиция без шум. През последния час бяха изолирали етажите над и под ЛК и заели позиции в стаите от всяка страна на техния апартамент, както и от другата страна на коридора. Държаха и стаите над и под апартамента. Електронните комуникации се използваха в минимална степен, за да не бъдат засечени от ЛК. Шибаният Бланчард бе обрал склада на „Отмъщение“ и екипът му притежаваше някои изключително сложни електронни чудесии. Всяка от които, можех да допусна, се използваше срещу нас в този момент. Свирепия отново трябваше да използва основни методи. Сигнали с ръце и длани, писмени бележки до онези, които трябва да знаят, и жични телефони за окончателна координация.

Отбележи! Експертът е човек, който върши основните неща по-добре от всеки друг.

А опитът ми е в сферата на очистването на танга. Никой не го бива повече в това от moi.

— ЕДНА МИНУТА!

Предупреждението дойде от пилота, който наклони маневрения хеликоптер рязко надясно за заход към целта. Моите бъдещи най-добри приятели бяха взели апартамент с изглед към реката на предпоследния етаж. Екипът за спасяване на заложници държеше последния етаж и покрива на сградата. По мое нареждане снайперисти от други сгради покриваха четирите ъгъла на хотела. На приземния етаж имаше втори екип стрелци, за в случай че онези откачалки решат да скочат от балкона. Не бих подценил въображението им. Ако ловуваш терористи, се научаваш да мислиш като тях.

— ТРИДЕСЕТ СЕКУНДИ!

Наближавахме доста бързо. Предстоеше ни адски шибано спускане по въже, направо да ти настръхнат косите. Наредих на пилота да се приближи малко над нивото на покрива и да държи машината ниско и на високи обороти. Така всеки, който се намираше на вражеския балкон, щеше да попадне под силната струя на мощния хеликоптер. Един от медиците щеше да ритне въжето през борда и хлапетата, Дани и аз щяхме да изпълним почти свободно падане върху широкия балкон, откъдето нашите приятелчета бяха се наслаждавали на панорамния изглед към реката. Напрегнато, много напрегнато щеше да е. Коефициент на стискане на задника нула. Щяхме да стигнем на балкона за около тридесет секунди, което, надявах се, е достатъчно бързо, за да изненадаме копелетата. Докладваха ни, че плъзгащата врата на балкона е затворена и завесите са спуснати. Разчитах на това и на околния градски шум да скрият шума на приближаващите хеликоптери достатъчно време, за да можем да атакуваме. Едно подхлъзване, една грешна сметка, и ни чакаше свободно падане върху асфалта от двадесетия етаж. Пилотът и медиците трябваше да действат безгрешно, или екипът ми и аз щяхме да се видим с Онзи Горе. Ако това се случеше, Екипът за спасяване на заложници имаше своите заповеди. Влизайте и ги изкарайте. Противопожарната служба имаше позволението да измие с маркучите каквото е останало от мен на тротоара.

Хотелът приближаваше бързо. Усетих леко стискане по рамото и разбрах, че медикът зад мен ми казва, че сме почти над целта. Аз скочих първи. Води отпред, дори ако отпред означава надолу. Трейс беше номер две по въжето, после Пол. Дани щеше да ни прикрива отзад и да скочи последен на балкона. Какъвто е едър, мамицата му, не исках да не съм влязъл и да ритам задници, преди обувките му да стъпят върху нас.

За да минем през плъзгащата стъклена врата, си носех пушка със сачми 37 милиметра. Окачено на врата ми, късото и мощно ръчно оръдие беше готово да изстреля закалена сачма, наскоро разработена от „Делта форс“ и групите „Тюлен“. Планът ми беше да се спусна като изнасилена маймуна надолу по въжето и в мига, в който бързоходките ми докоснат балкона, да пръсна стъклото, а след това да метна 108-килограмовия си кофти задник в апартамента. Вляза ли вътре, щях да премина към своя „Глок 26“ и да се захвана с всеки, който е у дома. Знаех, че трябва да се махна от балкона и да вляза в апартамента бързо. Ако се забавех след приземяването, Трейс, Пол и после Дани, които ме следваха по петите, щяха да ме смачкат. Освен това номерът ще стане ясен и ЛК най-вероятно ще обсипят балкона с повече огън, отколкото ми се щеше да си представя. Ако това се случеше, щяхме да се превърнем в добре накълцан хамбургер. Не така разбирам успешния край на една мисия.

— ДАВАЙ!

Хеликоптерът се издигна рязко, после спря и започна да кръжи. Сякаш в забавен кадър гледах как тежкото въже отскача от ритника и се изпъва, падайки надолу с цялата си дължина. Протегнах облечените си в ръкавици ръце и го стиснах, след което метнах задник навън от птицата. С леко извиване прелетях над ръба на пода и се завъртях, спускайки се по въжето. Оставих краката си свободни и се водех по въжето само с ръце. Нямаше време, нито пък нужда, да забавям спускането си. Трябваше бързо да стигна закъдето пътувах. По мои сметки се намирахме на десетина-петнадесет метра над балкона. В момента, в който Дани се приземи, екипът щеше да хвърли въжето на улицата под нас. Хеликоптерът трябваше да се махне от района muy rapido^[1], тъй като очакваната престрелка щеше да започне в мига, когато аз дръпна спусъка на пушката. След това оставахме насаме с единствена посока на движение напред, право в бърлогата на лъва.

Изгрухтях силно и шумно, когато петите на моите тактически боти „Найки“ отскочиха от парапета от ковано желязо на балкона и задникът ми го удари точно с опашната кост. Мамка му! Без да обръщам внимание на острата болка, която се стрелна по гръбнака и избухна в центъра на мозъка ми, отстъпих наляво от въжето. Трейс удари крака в балкона в мига, когато вдигнах пушката и натиснах дебелия й, грозен спусък. БУУМ! Чух как патронът изгърмя и усетих ритането на пушката, която отскочи назад и нагоре. Специално разработената сачма удари стъклената врата и…

… и нищо.

Не, не точно нищо. По-скоро абсолютно нищо, мамицата му! Шибаната сачма удари дебелото стъкло и отскочи! Чух някой зад себе си — мисля Пол — да извиква, когато шибаната сачма рикошира в него. И в същия момент усетих как откритата площадка на балкона се разтърсва, сякаш е ударена с чук от ада. Това трябва да беше Дани. За миг си представих как всички падаме с балкона, откъртил се от тежестта ни. Не знаех колко килограма може да издържи, но в момента страдаше под доста сериозно парче месо, а повечето луксозни опции като балкони и прочие не се проектират като за площадки за кацане.

Изстрелях втора сачма. Този път за награда получих впечатляваща паяжина в стъклото. Пак не можехме да влезем, но поне напредвах мощно, мамка му. Сега, когато хеликоптера го нямаше, чувах приглушена стрелба някъде дълбоко в апартамента. От дясната ми страна прозвуча силна експлозия, след което пред мен се разрази истински ад. Точно според прогнозата „Отмъщение“ опитаха да си проправят път през някой от съседните апартаменти и се натъкнаха на Екипа за спасяване на заложници, който бях разположил за подобен случай.

Тъкмо натисках шибания спусък на пушката още един шибан път, когато впечатляващо с размерите си парче стъкло над главата ми изчезна. Порталът се раздроби от куршум от пушка „Манчестър Магнум“ калибър 300, който премина през вече недотам здравата преграда. Като видял през десетократно увеличаващия си оптичен прицел как сме закъсали, един снайперист от съседния покрив ни спаси задниците с добре прицелен куршум.

— Давай! Давай! Давай! — изревах, като ритнах с крак останалото стъкло и се втурнах в хола на апартамента. От дясната си страна чух жестока стрелба и махнах с ръка на моите хора да се отстранят от стените и да идат към лявата страна на стаята, за да видим какво ставаше, мамка му, и да не се избием един друг.

Експлозивният заряд на „Отмъщение“ беше започнал малък пожар и апартаментът бързо се изпълваше с дим. Проклетите димни детектори се разпищяха като ненормални, а после с внезапно пукане се включи и пожарогасителната система. Имах чувството, че апартаментът е дом на някаква шибана тропическа дъждовна буря! Тъкмо се скрихме зад един много красив (макар и в момента много мокър) диван и фотьойлите, когато един оператор от „Отмъщение“ влетя от съседната стая, където се чуваше стрелбата. Опитах да се прицеля добре, когато той ме забеляза, вдигна автомата си „Колт M-4“ нагоре и пусна дълга поредица трошачки на черепи с размер 5,56 мм към мен. Време беше Дики да не е там.

Никой не чуваше нищо от рева на стрелбата, който отскачаше от стените на апартамента като гръмотевица, уловена в метален варел. Шибаната пожарогасителна система работеше супер, което означаваше, че направо ни удавяше и почти не даваше възможност да се прицели човек добре към нищо, което е по-далеч от метър от нас! Надявах се адски много, когато се изтърколих и скрих зад един неспиращ куршуми стол, че Екипът за спасяване на заложници отвъд холската врата ще удържи позициите си. Ако пръснеха шибаната врата и влезеха в стаята, в която се намирахме ние, щеше да има адски много загинали от свои.

— Дик!

Гласът на Трейс ме накара да погледна към нея и видях как хвърля зашеметяваща граната към стрелеца от „Отмъщение“. Стиснах очи, когато шибаната бомба гръмна. Експлозията още повече притъпи слуха ми. Едва долових звуците от автоматична стрелба, когато Дани и хлапетата си проправяха път през шибаната бъркотия, дето я създадохме. Тази малка изненадваща атака не вървеше никак. А и къде ли, мамицата му, се намираше другото ЛК?

Пискливото тракане на автомат зад мен отговори на въпроса. ЛК номер 2 трябва да се беше скрило в отсрещния край на просторния апартамент и сега даваше своя пай. Аз и хората ми се озовахме в капан между ЛК1 и ЛК2. Не знаех къде точно се е отместил ЛК1, но определено не стоеше в антрето, където го видях за последно да опитва да очисти едрия ми гъз. Първостепенна грижа ми беше автоматът, който стреляше нагоре-надолу по стените и разкъсваше всичко по пътя си. Тази гадост трябваше да спре!

Легнал на една страна, смених пълнителя на пистолета си и видях Пол. Лицето и двете му ръце кървяха лошо. Лежеше проснат по гръб пред станалия на гъз от куршуми диван и крещеше като ненормален в ръчния си апарат за комуникация. Нищо не чувах. Нямах представа къде се намира Дани. Трейс се криеше вдясно от мен, просната по корем, и изпращаше пълнител с десетмилиметрови стършели в антрето към стрелеца, който ни караше да лежим тук, мамицата му. Е, подавящата стрелба е по-добра от никаквата стрелба.

Направих бърза бойна оценка на ситуацията. Първо, осрали се бяхме без възможност за почистване. С това нямах проблем. Бил съм там и съм се осирал така много пъти. Аз, ние трябваше само да не губим самообладание и с бой да се измъкнем. ЛК бяха разделени, което е добре. Не се предаваха, което е зле. Ясно беше, мамицата му, че хората от Екипа за спасяване на заложници не могат да влязат в апартамента от там, където се намираха. Все още се стреляха с ЛК1, който мяташе олово пред и зад себе си с голямо умение. Лошо. Също така беше ясно, че ЛК2 владее напълно своята половина от бърлогата и с шибания си автомат владееше и задниците ни. От двамата играчи на „Отмъщение“ той представляваше по-голямата заплаха. На негово място аз щях да се подготвя за разходка по коридора и да вляза в мократа ни адска стаичка с 250-патронен кръгъл пълнител за автоматична стрелба. Ако някой късметлийски куршум не го улучи, щеше да ни накълца на парчета, както обработваше стаята. След това нямаше да е от значение кой е победил. Аз, хлапетата и Дани Барет щяхме да сме кървящи трупове. Край на разказа.

Какво да се прави?

Понякога верният отговор просто идва сам. В този случай той буквално избухна върху мен благодарение на хората от Екипа за спасяване на заложници на етажа над нас. Имах чувството, че очите ми изхвръкват от дебелия ми славянски череп, когато взривната вълна от пробивния заряд ме прасна нежно като вълна цунами. Наложих си да реагирам, изправих се на колене и изпразних пистолета в коридора, където ЛК номер 2 се криеше. С плавно движение прибрах пистолета в кобура, а след това рязко вдигнах автомата на рамо. НАПАДАЙ! НАПАДАЙ! НАПАДАЙ! Хилядите часове упражнения по смяна на пълнители си казаха думата и аз размених празния пълнител с пълен от левия джоб на панталона си. Изправих се и се втурнах напред. Не чувах нищо от острото стакато на автоматичната стрелба. Сега, след като Екипът за спасяване на заложници проби тавана над нас, имахме подкрепления и можехме да отговорим на „Отмъщение“.

Преминах през късото антре, като Трейс ме пазеше откъм тила. Бърз поглед назад ми позволи да видя как Дани се хвърля в атака срещу ЛК1, а хората от Екипа за спасяване на заложници прикриваха тила му. Притиснат между хората от Екипа за спасяване на заложници, от една страна, и Дани, от друга, ЛК1 беше свършен. Не можех да спра да мисля за Пол. Когато го видях за последно, дишаше и говореше и сигурно щеше да оживее. В момента исках да заловя ЛК2 жив и да го накарам да проговори, ако това е възможно. Обърнах се към Трейс:

— Имаш ли зашеметяващи бомби?

Тя кимна и измъкна две от малката торбичка на бедрото си, след което ми ги показа, за да видя, че е готова. Кимнах в посока към спалнята, където предполагах, че ЛК2 се готви за последна отбрана. Знаех, че мога да накарам онези отвън да пробият стената и да влязат, но в този случай сигурно щяха да убият глупака вътре. Имах нужда от информация. Мъртвите не могат да говорят. Затова аз и Трейс трябваше да свършим работата.

— ОГЪН! — извика Трейс, като метна и двете гранати в стаята. Когато отскочиха вътре, шибаният автомат отново загърмя, като сега куршумите пробиваха гипсовите стени на стаята, в която клечахме. Аз се проснах на пода и прегърнах подгизналия килим. Предположих, че Трейс е постъпила по същия начин. Парчета от стената подскачаха около нас от високоскоростните куршуми, които превърнаха антрето в смъртоносен кошмар. Двойният гърмеж на гранатите ми подейства като сладка музика. С рев скочих и изтичах вътре. Като ритах разкъсани и съсипани хотелски мебели от пътя си, се прехвърлих през голямо легло, а цевта на моя „Хеклер и Кох“ описваше къси дъги напред и назад, докато търсех ЛК2. Вдигнала своя „Хеклер и Кох“ готов за стрелба, Трейс ме прикриваше от вратата. Видях шибаняка легнал зашеметен и тъп от комбинирания гръм на гранатите. Добре бяхме го разтърсили.

— Тук! — извиках към Трейс. Отскочих от леглото и дръпнах автомата настрани от изпадналото в безсъзнание тяло под мен. От носа му течеше струйка кръв, но иначе изглеждаше съвсем добре, мамицата му.

— Чисто! — изрева Трейс в коридора към хората от Екипа за спасяване на заложници. — Един заловен жив! Искам лекар, спешно!

Тя сложи автомата си на предпазител и вдигна палец към мен. Едва тогава видях, че има рана на врата, която кървеше. Ако изобщо усещаше, че е улучена, не го показваше. Чудех се как ли се е справил Дани. Чувах само как разни хора с викове си дават указания един на друг и проклетото бипкане на пожарната аларма. Пожарогасителите спряха да пръскат, което си беше малко подобрение. Мамицата му, що за осрана история!

Двама оператори от Екипа за спасяване на заложници извикаха, преди да влязат. Аз махнах с пръст към копелето от „Отмъщение“ и казах:

— Вържете го и го изкарайте оттук!

Двамата кимнаха и без много нежности провериха неподвижното тяло за скрито оръжие. След това му сложиха белезници и го измъкнаха навън. Щях да си поговоря с него после. Сега трябваше да проверя как са Дани и Пол, а да не говорим за другите и за ЛК1. Поставих автомата си на предпазител и се отправих през коридора към хола на апартамента. Трейс ме последва.

— Накарай лекаря да провери гърлото ти — изръмжах. — Кървиш като заклано прасе!

Тя ме прасна силно в гърба и започна да ме дразни:

— Ти ме обичаш и го знаеш! Интересуваш се от мен! Много мило. Според мен си сладур. Хич не те бива да стреляш, но си голям сладур. Мисля, че те обичам, полковник. Наистина.

Тя мина край мен, преди да успея да я фрасна, защото успя да ме накара да се усмихна за момент.

— Косенс! Къде си, кучи сине!

Стоях посред съсипания от стрелбата хол, в който бяхме влезли недотам динамично. Шибаната пожарна аларма най-после спря. Но ушите ми продължаваха да звънят, а очите ми щипеха от кордита, който още се носеше на кълба из апартамента. Не виждах Дани, а и сега навсякъде из апартамента обикаляха хора от Екипа за спасяване на заложници. Вдигнах очи и видях къде хората им бяха пробили красива входна дупка, за да дойдат при нас. И добре, че така стана. Ако не бяха скочили през комина като шибания Дядо Мраз, сега щяхме да сме на оня свят.

— Тук съм, шефе!

Гласът на Пол. Стоеше на балкона и един от другите чистеше лицето му с мокра кърпа или нещо такова. С ритници си пробих път през потрошените мебели и се приближих, за да го огледам по-добре. Навсякъде по мокета имаше шибани стъкла и кръв, празни гилзи и отломки. Напомни ми никога да не опитвам да гръмна стъклени врати с такива сачми. Отсега нататък просто ще карам някой да ги гърми с големокалибрена пушка за слон.

— Зле ли си улучен?

— Дребни рани по лицето и дланите. Няколко цицини и охлузвания. Много здраво хвърчаха лайната тука. Такъв ми е късметът. Хванахме ли някой жив?

Кимнах.

— Двамата с Трейс заковахме нашия човек с двойна доза шум и бяла светлина. Нокаутирахме го. Другите го качиха на покрива. Сега се връщаме в Спасителната служба. Там ще си побъбрим с него. Ти добре ли си?

Пол вдигна окървавен среден пръст към мен и направи гримаса, когато стрелецът срещу него измъкна парче стъкло от дясната му вежда.

— Ох! Мамка му! Добре съм, скипере. Сухи дрехи, горещо ядене, няколко бири и гореща вана с която и да е жена освен Трейс, и ще съм супер.

Засмях се. Макар представата за Трейс в гореща вана да не беше никак лоша.

— Тя ще ни чука и двамата до смърт, а после ще викне румсървис. Закърпи се и да тръгваме.

Обърнах се, минах край няколко униформи на Екипа за спасяване на заложници и се насочих към гласа на Дани. Този край на апартамента беше напълно съсипан. Погледнах във втората спалня и видях къде ЛК1 бе пробил стената, за да избяга. Много хубава изработка. Лошо за него и приятелчето му, че ние блокирахме съседната стая и чакахме точно този ход.

— От вас има ли ранени? — запитах един висок и слаб стрелец.

— Да, двама със сериозни огнестрелни рани и един мъртъв.

Мъжът ми кимна рязко и се отдалечи. Мамка му! Мразя да губя хора, особено хора на други хора. Добри мъже се намират трудно. Операторите от Екипа за спасяване на заложници са сред най-добрите. Предстояха още много тъжни обаждания до опечалени родители и съпруги. Усещах го.

— Дик! Как си? Как са децата?

Дани. Подгизнал като всички други и покрит с мръсотия и стъкла. Автоматът изглеждаше като детско пистолетче, увиснало от ремъка на огромните му гърди. Пистолетът седеше на сигурно място в кобура, а черната плетена шапка висеше почти на тила. Дани май нямаше и драскотина от тази стрелба. Като се замисля, не съм чувал Дани да е бил улучван някога. Някои хора са така. Сигурно живеят праведно.

— Трейс има рана на гърлото, но не е нещо сериозно. Лицето на Пол изглежда, сякаш някой дървосекач е танцувал степ с ония шибани обувки с шипове, дето ги носят. Но е добре. Ти как си?

— Нищо ми няма — отвърна Барет. — Оня не ме улучи. Сгащихме го в банята. Вкарах му два хубави куршума, когато онези от Екипа за спасяване на заложници го напълниха с толкова олово, че Агенцията за опазване на околната среда ще се задави! Каквото остана от него, не струва нищо. Чух, че са загубили един от хората си.

— Да. Един убит и двама тежко ранени. Спасиха ни задниците. Шибаният снайпер от другата сграда строши прозореца, след като брилянтната ми идея да използвам сачми се оказа пълна с лайна. И сякаш Господ ни ги изпрати през тавана. До този момент мислех, че ще ни го наврат.

— Пол се обади. Въпреки стрелбата включи радиотелефона и им каза да гръмнат тавана и да влизат при нас. Печено хлапе. Много хляб има в него.

Дани изтърси една донякъде суха цигара от мекия пакет, който изрови от дълбокия си джоб. Запали я и дръпна продължително и дълбоко, след което издиша дим.

— Ти успя ли да оставиш някой жив?

— Имам един, на покрива е. Ще му сложим един нов препарат за разпити. Разработили са го момчетата и момичетата от Ленгли. След онази кръв и лайна Карен ни уреди каквото трябва, преди да излетим.

Разтърках черепа си с ръка. Посивяващата ми опашка беше сплетена плътно и подгизнала. Адреналинът спадаше и сега усещах всички места по тялото си, които наболяваха. Димът в апартамента се прочистваше. Трябваше да тръгваме. Трима очистени — оставаше само шепа терористки задници, освен ако Бланчард не реши да гръмне бомбата сега. В този случай всичко дотук нямаше да има никакво шибано значение.

Дани кимна.

— Дик, да знаеш, че оттук нататък ще е така — чак докато стигнем до Бланчард. Какво ще кажеш, като идем в Спасителната служба, да ме оставиш малко насаме с онова лайно? Басирам се, че не е имал много възможности да се опознае с афроамериканци. Бих искал лично да започна преобучението му.

Не можех да не се усмихна на тази идея. Свирепия не е съвсем лишен от чувство за ирония, ако искаш да знаеш.

Освен това имах нужда от един час време за възстановяване. Знаех, че Дани е прав — щяхме да се бием за шибания си живот. Ако останалите искаха и можеха да се бият така, ни чакаше един много, много продължителен ден.

— Съгласен съм. Стига шибани приказки, ами дай да вършим работа. Почва да ми писва от всичко това. Хайде да тръгваме. Освен това съм гладен. Ти гладен ли си? Аз винаги огладнявам след такива дивотии. Сигурно това е личностен проблем.

Тръгнах към Пол и Трейс, които ни чакаха.

— Хеликоптерът е горе. Сухи дрехи и още муниции ни чакат в Службата. Ще ядем, като стигнем там. Трябва ми информация за обстановката, така че ако някой има такава, нека ми я каже. Дани ще проведе семинар и обучение по чувствителност с пленника. Да се надяваме, че той знае нещо, което си струва да сподели.

Излязохме от апартамента и се отправихме към аварийното стълбище. Чувах тупането на перките на хеликоптера, който ни чакаше на покрива. Определено Бланчард щеше да научи за малкото ни парти, ако вече не знаеше. Нямах никаква представа как щеше да постъпи. Можех само да си върша работата. Ако Градът на розите се превърнеше в стъкло, докато действах, то така да бъде. Междувременно трябваше да действаме. Исках да намеря другата клетка и да се изкача още едно стъпало нагоре. Исках Бланчард, както и откраднатата бомба. Исках разплата за убития стрелец от Екипа за спасяване на заложници и за стрелците от Министерство на отбраната. Исках Карен да може отново да ме гледа в лицето и да ми каже, че разбира. Исках хлапетата да са в безопасност и отново да млатят железата във „Вила Свирепия“. Исках Дани Барет да е при жена си и внуците.

Исках твърде много, за да забавям ход.

Като стигнах покрива, се приведох и затичах към птицата. Първо действие приключи. Но в тази пиеса нямаше антракт.