Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (3)

Глава 1

Има случаи, в които смело проведени дръзки и рисковани операции се отплащат много добре.

Генерал Матю Б. Риджуей,

„Войник“, 1956 г.

Непознатият се излежаваше удобно в шофьорската седалка на взетата под наем черна кола „Лексъс“ и придържаше един нов Ди Ви Ди плейър „Панасоник“ на коленете си. Отвън над пустата улица с дървета по тротоарите се беше спуснала хладна мъгла. Слабите жълти пламъчета на уличните пропанбутанови лампи трепкаха в мрака. Макар и изключително скъпи, те бяха избрани заради грациозните си линии, а не заради полезността от тях. В търпеливо очакване мъжът се радваше на лошото време като на стар приятел, появил се неочаквано на вратата му. В неговия занаят лошото време беше съюзник.

Впери очи в миниатюрния екран, на който се появи образът на Самюъл Бекстейн в откъс от вечерните новини. Бекстейн слизаше с енергичните стъпки на победител по масивните стълби пред мраморните колони на съдебната палата и спря срещу тълпата журналисти, които го очакваха като чакали. Камерата фокусира върху лицето на застъпника за човешки права, който се впусна в красиви словоизлияния за най-новата си победа в съда. Определено Бекстейн не беше красив мъж. Умореното му лице беше набраздено от бръчките на старостта и бледите петна по кожата му говореха за прекалено много време, прекарано на слънце. От продълговатия му череп стърчеше кичур дълга, зле сресана металносива коса. За момент очите му в подобните на пещери очни кухини се взряха сякаш точно в мъжа в колата.

— Уморен си, шибан дъртак такъв, а? — прошепна мъжът. Апаратът показа още няколко подобни откъса и записът спря.

Мъжът погледна часовника си, обикновен швейцарски офицерски модел с ланец от неръждаема стомана. Време беше да тръгва. Носеше подходящо облекло за вечерта — лек костюм от черен вълнен плат, черно поло и ръчно шити черни обувки с гумени подметки. Силните му длани се криеха в чифт ръкавици за стрелба от тънка черна кожа. Всичко това намекваше за съвременния вариант на мрачния скелет с косата и наметалото. Съвсем уместно.

В десния джоб на сакото му се намираше плътно прилягаща щурмова маска тип балаклава от черен материал „Номекс“. Маската щеше да скрие най-очебийната му черта, един неприятен белег точно посред челото — резултат от среща с руска граната по време на нападението в Панама.

Мъжът изключи плейъра, постави го на седалката зад себе си, след което измъкна револвер „Магнум — Смит енд Уесън“ модел 13 от твърдия кожен кобур под лявата си мишница. Ръчно ушитият му костюм отлично криеше оръжието. Синкавият барабан на револвера беше зареден с шест патрона калибър 5 мм, всеки от меко олово, с кух връх и поставен плътно в блестяща месингова гилза. При контакт с мека тъкан или кост куршумът щеше да се сплеска и да стане почти колкото калибър 20 мм. След като се увери, че револверът е готов, мъжът го върна в кобура.

На улицата нямаше никой, когато мъжът излезе внимателно от топлата кола. Той тихо затвори, заключи вратата зад себе си и пое през влажния вечерен въздух към къщата на Бекстейн по средата преди следващата пряка. Докато крачеше спокойно по мокрия тротоар, набра на клетъчния си телефон предварително програмирания номер на адвоката. След няколко позвънявания Бекстейн отговори:

— Да?

— Самюъл? Ед Къри е на телефона. Поканата още ли важи?

— Ед! — възкликна Бекстейн. Адвокатът продължи с известния си в цялата страна провлечен тон: — Чудесно е, че се обаждаш. Да, да, разбира се. Близо ли си?

По-близо, отколкото си мислиш, шибан минетчия — помисли си мъжът с пистолета.

— Да, Самюъл. Зад ъгъла. Сам ли си?

— Сам съм — отговори Бекстейн. — Бодигардът ми почива тази вечер. Чука някакво курве, дето едва е стигнало законната възраст, или поне така чух.

Мъжът в черно се усмихна.

— На някои им върви. До скоро.

— Ще изключа алармата на портала — каза Бекстейн. — Ела направо до входната врата и ще ти отворя.

— До една минута съм при теб.

Вместо да изчака отговор, мъжът натисна бутона за край на разговора и пъхна телефона обратно в джоба на сакото си.

Когато наближи ъгъла на къщата, мъжът извади злокобната черна шапка и с едно опитно движение я нахлузи на главата си. С едно-две леки намествания я нагласи безупречно. Бутна портата от ковано желязо колкото да влезе. Спря, за да се ослуша и огледа за изненади. Дъждът валеше по-силно. Големи, тлъсти капки леденостудена вода барабаняха по качулката на екзекутора и попиваха в мощните му рамене. След като не откри нищо необичайно, той изтича нагоре по стълбището, което водеше към масивната входна врата от лъскаво тъмно дърво. Както беше установил от проверката си, възстановената фасада на сградата в стил XVIII век не беше загрозена от никакви практични предмети, като например охранителна камера, а на вратата нямаше дори и една проста шпионка. Мъжът се запита защо ли този задник си прави труда да наема охрана, след като не взема най-основните предпазни мерки. Падаше му се това, което щеше да му се случи.

Мъжът изтегли големия „Магнум“ от кобура и почука с тежката му цев по вратата. След малко чу преместването на резето от другата страна. Всеки мускул в тялото му се напрегна, готов за удар.

В мига, когато усети отварянето на вратата, мъжът се хвърли силно напред. С лявата си ръка тласна вратата встрани и се метна в антрето. Изпуснал дръжката на вратата, Бекстейн отстъпи тромаво назад, стреснат от маскирания нападател в дома си.

Мъжът удари Бекстейн с дръжката на револвера в лицето, като строши носа му, от който се разхвърчаха парченца хрущял и гъста червена кръв. В момента, когато адвокатът инстинктивно вдигна ръце, за да защити носа си, мъжът опря пистолета в блестящото чело на Бекстейн и натисна специално обработения спусък. Без обяснение и без колебание. Лицето на Бекстейн се сви навътре от удара на куршума в челото. Меката предна част на куршума се сплеска от удара и достигна впечатлителните два сантиметра в диаметър в момента, в който разкъсваше мозъка на адвоката. След което откърти голямо парче от тила му. Като излизаше от черепа, куршумът изтегли мокри розовочервеникави парчета мозък, които опръскаха пода и стените на антрето с удовлетворително шляпане.

Бекстейн така и не разбра какво — или кой — го сполетя.

С насочен към целта си револвер убиецът изчака тялото да се свлече на пода. След което застана разкрачен над него и изстреля втори куршум право в кървавата маса, която представляваше лицето на Бекстейн.

— В живота може и да беше грозен — прошепна мъжът, — но в смъртта си красив, шибаняко!

Падна на коляно, което смачка гръдния кош на Бекстейн. Пръсналата се гръдна кост изкара пенести червени мехурчета от неподвижните устни на трупа. Убиецът прибра револвера в кобура и извади от джоба на панталона си една микрокасета, която постави до разбития череп на мъртвеца.

Когато се изправи, един античен часовник на стената започна глухо да отброява дванадесет в полунощ. Убиецът прекрачи мъртвия адвокат, сякаш внимаваше да не стъпи в мърша, и тихо премина от антрето в голяма и пищно обзаведена приемна стая. Премина бързо по лъскавия паркет и достойните за музейна колекция килими към една странична врата, която водеше направо към градината в задния двор. Промъкна се край мебелите на верандата и забеляза задната порта точно където му бяха казали, че е, скрита зад гъст водопад от хлъзгав зелен бръшлян. Премина през вратата и се озова на дълга тясна уличка, по която обслужващият персонал можеше дискретно да стигне до величествените къщи в тази част на квартала. Прокрадна се по слабо осветената уличка, като се стараеше да е в сянка и да избягва кофите за боклук, подредени прилежно зад всяка къща. Движеше се предпазливо, но с постоянно темпо. Отдалечаваше се от тазвечерното си ловно поле, като не забравяше да проверява дали някой без достатъчно ум или късмет не го следи, но беше сам.

Накрая на дългата уличка намери бледобежовата „Мазда“, оставена за него там по-рано през деня. Преди да отвори вратата и да седне зад волана, провери задната седалка. Немалко жалки задници получаваха изненади от неочаквани гости с гарота и остър нож. Увери се, че е сам, и седна в колата, сложи си колана и запали двигателя. Извади клетъчния си телефон от джоба и набра един номер от паметта. След три позвънявания му отговори човек с насечен акцент от Нова Англия.

— Да?

— Моля, информирайте мистър Блек, че се движа по график.

— Разбира се — отвърна гласът. — Той ще е доволен.

Линията прекъсна.

Тридесет минути по-късно мъжът в черно се прибра в хотела си в центъра на града. Отиде направо в луксозния апартамент, който беше наел предишния ден под фалшиво име, и си поръча от ресторанта салата „Цезар“ и полусуров бифтек. Отпи от чашата с отлично каберне и излезе на балкона, за да се наслади на спиращия дъха изглед към паметниците на града пред него. Едно време тези блестящи сгради му вдъхваха ужас, но сега гледаше на тях само като на паметници на ужасна суета. „Суета на суетите, всичко е суета.“ Вдигна чашата си в мълчалив поздрав към мъжете, които му помогнаха да успее тази вечер. Справили се бяха добре. Както винаги, действаха в екип. Убийството на Самюъл Бекстейн щеше да е техният начин да изпратят посланието си до президента на Съединените щати и след това до всички.

Часовникът отброяваше минутите до края на света.