Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (22)

Глава 20

Аз съм гневният Бог на войната и бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.

Полковник Ричард Марчинко (о. з.),

„Истинският екип“

Не можех, не се нуждаех и не исках да правя нищо, освен да лежа в шибаната лодка и да си поема дъх. Ами бомбата, ще запиташ? Тя още не беше гръмнала, мамицата й, така че животът продължаваше да е сладък. От друга страна, усещах всяка шибана цицина, мазол, ожулване, охлузване и порязване по свирепото си тяло от последните два дни. Два шибани дни? Само толкова? Когато всичко това свърши, цели няколко седмици ще си правя гаргара със страшно финия джин „Сапфир“ на доктор Бомбай и ще лапам осемстотинмилиграмови хапченца „Мотрин“^[1] (известно сред екипите като „бонбон за тюлени“). Имах чувството, че съм прекарал часове в най-голямата машина за трошене на камъни на света. Не бях щастлив, че Бланчард откъсна от шибания ми череп по-голямата част на едното от единствените ми две шибани уши, с които се бях пръкнал на този свят. Но това мизерно копеле заслужаваше похвала. Държа се достатъчно дълго време, за да стреля. Проблемът беше там, че пропусна, а аз — не. Той ми откъсна ухото, но пък аз му откъснах минетчийската глава — а глави за минети предпочитам всеки ден от шибаната седмица!

Изправих се и стиснах шибаното куфарче, заради което загинаха толкова много хора. Познавах тези адски устройства като грубата си длан. Ядрени кошмари в удобен пътнически куфар — това са те. Проклетите руснаци направиха незнаен брой, след което взеха, че загубиха, забравиха и продадоха лайнарски много от тях, когато тяхната Империя на злото се срина сама. Ние много по-добре следяхме своите собствени бомби, както бях доказал в „Червената клетка“. По дяволите, като гледах очукания петнадесеткилограмов светоубиец си спомних как се сдобих с подобно устройство, като просто отвлякох един старши офицер от ВМС, който имаше достъп до подобни неща, и го заплаших, че ще го чукам в малкото стегнато дупенце с един банан! Интересно е как патриотизмът, лоялността и кодът на честта от академията изхвърчат през прозореца, когато някой, когото не познаваш, започне да ти навира нещо дълго и твърдо в лайноотходника, а ти си с вързани очи и си наведен върху хубава и мека мебел. Не успя да поеме и пет сантиметра от жълтия плод и няколко ярки описания на любовта, която предстоеше, и предаде необходимия код за достъп до склада, в който се намираха бомбите. И се чудя после защо някои от големците във ВМС не ме обичат като син.

Спи спокойно, Америка. Твоите пазители са по-заинтересовани от светостта на собствените си розови и стегнати задни дупки, отколкото вашите дупета, взети заедно, когато стане дума за сигурността на най-унищожителните оръжия на лицето на планетата.

Трейс клекна пред мен. Свалила беше автомата и тежката бронежилетка, след като измъкна бития ми до посиране труп от реката. Трябваше да се наведа близо, за да я чуя в шумотевицата на хеликоптера, който ни возеше към Тихия океан. Ароматът й изпълни ноздрите ми и прогони острия и хапещ мирис на кордит, изгоряла човешка плът и собствената ми свирепа воня. Ах, жени. Не можем с тях, но не можем и без тях. Това може да сте го чували и преди, което не значи, че не е вярно.

— Не трябва ли да отворим куфара и да проверим дали не го е активирал? — запита тя.

Поклатих подгизналата си и болна глава.

— Помниш ли какво стана с Джордж Мур? Трябва да приемем, че тези копелета са сложили такива неща на всичко, особено на шибаната бомба! Ако не е счупено, не го поправяй. Стига пилотът да ме закара в морето за двадесет и четири часово соло плаване без бум-бум, ще сме окей.

Далгрен кимна, макар да виждах, че не е съгласна. Тя беше свършила адски добра работа за нас тази вечер. Без да мисля, протегнах ръка и я помилвах по лицето. За момент тя затвори очи и се притисна към лапата ми, след това се отдръпна. Погледите ни се срещнаха и в очите й видях разбиране и уважение.

— Ти май наистина обичаш да съм около теб, а, Дик?

Кимнах в сумрака на проклетия и шумен хеликоптер.

— Да, Трейс, защото като за момиче си окей.

И двамата се ухилихме и тя съвсем професионално ми показа среден пръст.

— Къде е онзи задник, Косенс? — надвика тя воя на турбинните двигатели. — И той нарита доста задници тази вечер!

Мамка му, не ми беше приятно да й кажа, но не можех и да го скрия.

— Бланчард го докопа. Пол се държа смело до края. Падна като воин.

Веселостта в лицето на Трейс се промени в безизразната маска, която съм виждал толкова пъти в кариерата си. ПО ДЯВОЛИТЕ! Едва си наложих да остана на мястото си в лодката.

— За последно го видях, когато отиде да види как си и точно преди да стрелям по яхтата за първи път — каза тя.

Хлапакът е идвал да види как съм, когато Бланчард го е спипал! Внезапно се почувствах много стар и изхабен. Не само бях загубил тюлен в боя, но и едно от хлапетата си, един от членовете на новия си екип.

— Истински съжалявам, Дик. Пол беше най-добрият и знаеш ли, и аз го обичах. Той искаше да е там, посред боя като всички нас.

Трейс сложи ръка на рамото ми и го стисна. След това се изправи и отиде напред, за да говори с командира на екипажа. Аз останах сам. Сам и гневен. Сам с една шибана и може би активирана бомба. Сам с пресни хем добри, хем лоши и болезнени спомени за един готов да иде в ада тюлен, изправял се пред опасностите рамо до рамо с мен. Разтърсих глава като бик, промушен посред арената. Може би ще тъжа после, но в този момент чувствах ярост. Преди всичко това да приключи, ще се постарая правителството да се погрижи за паметта и семейството на Пол. Той беше спасил живота на стотици хиляди души с цената на своя живот. Не го забравях и нямаше да го забравят и онези, които го изпратиха на смърт.

Гласът на командира на екипажа прекъсна мислите ми:

— Намираме се на десетина минути път от мястото, където можем да ви спуснем, полковник. Сигурен ли сте, че искате това? Ако бомбата още не е гръмнала…

Изгледах го в очите и кимнах.

— Може още да не е дошло времето. Няма как да го разберем, освен да чакаме. По дяволите, аз съм стар моряк, от старата школа. Малко време в океана няма да ми навреди. Само, преди да си тръгнете, ми хвърли ми малко храна и вода. И може би нов радиотелефон.

Авиаторът от Специалните сили кимна веднъж и вдигна палец. Двадесет и пет мили навътре в открития океан е доста далече за всеки, решил да плава сам като коркова тапа двадесет и четири часа. Особено в гумена лодка с размерите на микробус „Фолксваген“ от шестдесетте години. Не исках да излагам на риск екипажа на хеликоптера повече от необходимото. Знаех, че и без това бяха изгорили лайнарски много гориво и че нямаха на борда си резервно, така че не можехме да летим по-навътре. Знаех също, че на устието на река Колумбия има база на Бреговата охрана, които можеха да отделят поне един катер да дойде за мен след задължителния двадесет и четири часов период на чакане. Тия шибаняци имаха и хеликоптери за издирване и спасяване в океана. Стига Макс да не беше заредил бомбата, когато започнахме атаката, можех да се притеснявам само за това, че трябва да прекарам една нощ в открито море. За един тюлен, особено moi, една нощ не е нищо сериозно.

Усетих как хеликоптерът започна да губи височина. Погледнах към командира и го видях да казва нещо на Трейс, която кимна и изчезна напред към кабината на пилотите, които караха тази шибана трошачка на яйца като моите. Хванах дръжката на куфара и се качих в лодката. Бързо и прецизно завързах бомбата за лодката с парашутното въже, което си носех специално за тази цел. След като проверих по няколко пъти възлите, останах доволен, че шибаната лодка може да се обръща колкото си иска, но бомбата щеше да остане в нея. След това измъкнах маяк, който бях изпросил от един от медиците, преди да тръгнем от базата, и го залепих здраво за очуканото куфарче с много дълга изолационна лента. Ти да не ме мислиш за идиот бе? Ако шибаният Моби Дик ме глътне, преди Бреговата охрана да ме намери, поне щяха да проследят и извадят бомбата… разбира се, ако не е гръмнала между сега и тогава.

Останах доволен от ръкоделието си и отидох до илюминатора в лявата част на хеликоптера, за да погледна ширналия се океан. Господи, как обичам морето! От години не бях плавал на кораб. За момент си спомних последния път, когато плавах в подобни води. Тогава удавих двама шибани терористи. Сега се намирах пак там, където започнаха проблемите ми преди година. Шибана ирония, а?

Преди да започна да се правя на главния герой в „Старецът и морето“, трябваше да се обадя по телефона до няколко места.

Бръкнах в джоба на жилетката си и намерих телефона. С тиха молитва натиснах бутона за включване и апаратът ме възнагради със зелена сигнална светлина! Някой трябва да го е купил от най-скъпата фирма, като се има предвид колко бой отнесе тази вечер. Първо избрах телефона на Дани. Той отговори на втория път и въпреки че трябваше да крещя, за да ме чуе, той разбра инструкциите ми и затвори. После се обадих на Карен. Разговорът ни отне общо шестдесет секунди. Казах й да се пази топла за мене и че ще я видя скоро. После дойде време да се обадя на президента на Съединените щати.

Клей отговори на телефона в Овалния кабинет. Ухилих се, когато разпознах гласа му.

— Марчинко, как се сдоби с този номер, мамицата ти? И къде си? Едва те чувам!

— Дай ми големия мъж, нещастен лизач на пишки. Предател такъв. С теб ще се разправям лично, когато се върна във Вашингтон. И долу ръцете от Карен. Ако разбера, че си опитвал да й въртиш номера, ще усетиш моите двадесет и пет сантима отзад чак до дръжката. Сега ми дай президента, задник такъв!

Спомни си, добри читателю, какво ти казах за маниерите си. Наистина не струват, а?

— Дик, една минута до спускането! Бързо! Нямаме гориво!

Махнах с ръка на командира на екипажа, след което извадих херметичния миникасетофон от десния джоб на гърдите си. Увил го бях в херметична найлонова торбичка преди мисията. В него имаше една касета, адски готина.

— Дик? Говори президентът. Честит успех. Разбирам, че си взел нашето устройство, така ли е?

Оголих зъби като болен от бяс вълк с навирена пишка, който не намира къде да я завре.

— Да, господин президент, шибаната бомба е в мен. Сега слушайте. Пол Косенс, един от моите тюлени, загина, докато ми помагаше да върна скъпоценната ви бомба. Един мъж на име Дани Барет ще се отбие до кабинета ви след няколко дни, за да приеме сребърната звезда на Пол. Вие ще се постараете да осигурите всички документи и аз лично ще ги дам на близките му, когато го погребат в Арлингтън. Разбрахте ли ме, господин Президент?

Настъпи кратка тишина, преди президентът да отговори или, бих казал, да опита да отговори.

— По дяволите, Марчинко! Аз съм шибаният президент на Съединените щати! Твоят главнокомандващ! Не мога да повярвам, че ми държиш такъв тон!

— Повярвай. — Замълчах секунда за ефект. — И не съм свършил. Карен Феърфийлд е забранена територия. Тя си свърши работата, което не мога да кажа за останалите гъзолизачи при теб. Искам главен сержант Трейс Далгрен да бъде повишена възможно най-бързо в звание старшина. Накарай някой тъп полковник в щаба на армията да се заеме, преди да кацна в „Дълес“. Сега трябва да тръгвам и да се правя на бавачка на една ядрена бомба, но преди това искам да чуеш нещо. Приеми, че има много копия. Приеми, че каквото и да стане с мен, някой ще ги предостави на пресата, освен ако не получа каквото искам. И когато го искам. Приятен ден, сър!

Поставих касетофона до телефона и натиснах бутона за възпроизвеждане. Наблюдавах как броячът се върти и спрях касетата, когато президентът чу каквото исках да чуе — своите абсолютно ясни и изрични заповеди по телефона в СВС. Както казах по-горе, добри и верни читателю, научих се да играя твърдо доста отдавна. Единствените правила, по които го правя днес, са моите собствени и играя адски твърдо и само за победа!

Рампата започна да се спуска и меката светлина на утрото, отразена от океана, нахлу в мрачния трюм на хеликоптера. Трейс, командирът на екипажа и аз хванахме твърдите гумени дръжки на лодката и я повлякохме към рампата. Метнах в нея едно весло, както и аптечката, която той ми беше приготвил. Кимнах в знак на благодарност, когато той ми подаде якето си от „Номекс“. Щях да оценя топлинните му качества, докато чаках да се появи Бреговата охрана.

— Ще спрем на три метра над водата, после ще вирнем носа нагоре. Едно добро тласкане и ще се изтърколиш от рампата и ще цопнеш без проблеми. Късмет, полковник. До скоро!

Командирът на екипажа изтича навътре и направи знак на Трейс. Аз се метнах в „Зодиака“ и се приготвих за късия скок до повърхността на океана. Някой ме дръпна по рошавата опашка и когато се обърнах, видях Далгрен.

— Сигурен ли си, че не ти трябва компания, скипере? Аз съм на разположение.

— Ти остани в птицата — извиках над засилващия се рев на двигателите. — Вече загубих един от екипа, не искам да загубя и друг. Разбираш ли ме, старшина?

Очите й се разшириха за миг. След това изскочи от лодката и застана до командира, с когото заедно щяха да избутат едрия ми задник навън. Обърнах се, за да погледна навън. Пред себе си виждах само спокойния океан. Мамка му, какво пък, добре ще е да остана малко сам. Самотата изгражда характера, а аз съм сам, откакто се помня. Освен това трябваше да си почина. Не помнех кога бях спал за последно. Голям океан, малка лодка, топло слънце, нежни вълни, тактическо ядрено оръжие, което може и да гръмне всеки момент… какво повече може да иска един обикновен човек като мен?

— Давай! Давай! Давай!

Усетих как лодката тръгна, когато хеликоптерът наведе задник към сега разпенената вода отдолу. Хванах се здраво за лодката и се насилих да държа очите си отворени. Съвсем по план гумената лодка падна и плесна като палачинка с носа напред в океана. Започнах да се люлея и подскачам като шибана тапа. Когато хеликоптерът се издигна с рев и се отдалечи, малката лодка се успокои и в миг светът стана тих и спокоен. Махнах с ръка към хеликоптера, който набираше височина, и ми се стори, че някой ми маха в отговор. След малко щях да проверя дали радиотелефонът работи… или може би по-късно. Мамка му, не бързах да говоря с никого. Шумът от хеликоптера се загуби в далечината и аз бързо проверих оборудването си. Бомбата си беше жива и здрава и щастливо вързана в лодката, където трябваше да остане до края на упражнението. Маякът, който бях включил, бляскаше силно и знаех, че сигналът ми отива при онези, който го следяха от базата. Протегнах уморения си стар труп и свалих щурмовата жилетка. Проверих джоба й и с удоволствие установих, че все още притежавам малките пишкодържатели на полковника, с които лабораторията на ФБР щеше да си играе, след като се върна на сушата.

Утринният въздух беше хладен и затова свалих подгизналата си униформена риза и я проснах на борда да съхне, след което се свих в непромокаемото яке на командира на хеликоптера. След това отпих дълго хладна прясна вода от единия от трите двулитрови мехури в лодката. Огледах се и се насладих на неподправената красота около себе си. Преди всичко аз съм мъж от ВМС, а мъжете от ВМС отиват в морето. Останах доволен от положението, в което се намирах, и затворих уморените си очи.

Изтощен, изпаднах почти веднага в онова особено състояние на полусъзнание, което не е точно сън, но не е и като да си буден. Поклащането на лодката, както и звуците и мирисът на океана ми създаваха странно усещане за отнесеност и имах силното чувство, че изминалата година от живота ми е просто дълъг сън. Кълна се, че за момент ми се стори, че съм в друг „Зодиак“ след друга мисия, някъде между Португалия и ада, след като тъкмо бях издал на братята Кели присъда да останат на дъното на океана до края на краткия си живот. Да, със сигурност, като отворя очи, ще видя нощното небе и съзвездията, които показват на мен и печените ми воини пътя за дома. Всеки миг ще чуя как Мик Оуен казва с характерния си уелски акцент нещо като: „Събуди се, Дик! Едно осиране ми стига за днес.“

Отворих очи.

Нямаше звезди. Само утринно слънце. Нямаше екип тюлени — само аз. Нямаше братя Кели — само куфар, който можеше за миг да изпепели цял град. Май не сънувах.

Мислите за Кели изчезнаха и се зачудих на Бланчард. Как може човек като него да се отклони толкова много? В известен смисъл обучението и миналото ни не се различаваха много. По дяволите, хората по принцип са откачени — отдавна се бях примирил с този прост житейски факт. По-важният въпрос е как е успял да създаде психарската си група, без никой да заподозре нещо? От Пол знаех, че Бланчард от години е търсил хора за своята банда болни шибаняци — тези неща не бяха дошли в главата му ей така, след малко повече чашки на купона за пенсионирането му преди няколко месеца. И от мен се искаше да вярвам, че в цялата военна организация на Съединените щати абсолютно никой няма никаква представа, че този човек е сериозно откачен.

Какво ми беше казал самият Бланчард на яхтата? Май че това е по-голямо от него и мен. Може би тогава не схванах пълния смисъл на думите му…

Не исках да правя прибързани изводи, но беше ясно като лъскавия куфар до мен, че някой някъде му помагаше. Да, може би Бланчард е очаровал хората си като водач. Може би е имал хипнотично въздействие върху последователите си или ги е накарал да правят каквото иска с вълшебно заклинание или с прах от пръчицата на някоя фея. Но от доста време го познавах, за да знам, че нямаше нито въображението, нито куража, а да не говорим за търпение да планира и изпълни сам цялата тази мисия.

Имах чувството, че някой ме ритна в стомаха, когато осъзнах простата истина — ТОВА ОЩЕ НЕ Е КРАЯТ! Не знаех дали не му помагат хора от правителството или пък дали не е агент на външна група. От доста време имаше данни, че банди като Хамас, Хизбула и Ал Кайда тихомълком търсят стратегически сили, базирани в Щатите, които да могат да използват за собствените си цели. Има някои непроверени, но реалистични сведения, според които Тим Маквей е получавал съдействие от чужбина, когато взриви сградата в Оклахома сити. Но това е като ухапване от комар в сравнение с болката, която Бланчард желаеше да причини.

Опитах да забавя темпото на мислите си. Ако продължавах така, щях да прекарам адски дълги двадесет и четири часа в тази лодка. Защо, мамицата му, не си взех тесте карти, бутилка „Бомбай“ и кофа с лед?

— Хей, моряко! Искаш ли да си прекараш добре?

Какво беше това, мамицата му?

Един парашутист, увиснал грациозно на въжетата, прелетя на тридесетина метра над главата ми. Трейс Далгрен в ролята на Жената-чудо. Наблюдавах как зави красиво срещу вятъра и цопна във водата близо до лодката. Освободи се от парашута в мига, когато докосна водата, и изплува настрани от ремъците, за да не се оплете в тях. Когато отново се показа на повърхността, парашутът се загуби под вълните от тежестта на въжетата си.

— Какво правиш тук, по дяволите? — излаях, когато тя се насочи към мен. — Не ти ли заповядах да си на друго място?

Подадох й веслото, когато тя дойде достатъчно близо, за да го хване, и я изтеглих в лодката с рязко дърпане. Излегнах се и се постарах да я изгледам с най-добрата си бойна гримаса. Трейс не ми обърна внимание, а разтърси хубавата си глава напред-назад, след което махна шнолата и отпусна косата си. Изправи се, разкопча костюма си от номекс и го смъкна с едно движение. Под него носеше черен спортен сутиен и черна прашка. Виждал я бях съблечена и преди във „Вилата“ след тренировките заедно с Пол, когато се потяхме до оглупяване в сауната, пиехме бира и се надлъгвахме. Но сега някак си изглеждаше по-различна, мамицата му.

Моят надежден двадесет и пет сантиметров компаньон взе да шава между косматите ми бедра, сякаш и той иска да види какво толкова става тук.

— Тук съм, защото така искам, а и командирът на екипажа имаше един парашут, който напираше да скача — отвърна Трейс, когато седна срещу мен. — Да, ти ми заповяда да съм другаде и аз не се подчиних на заповедта. Е, след като си признах, имаш избор. Ще си губим ли времето с приказки, или ще се чукаме?

— Ще се чукаме — отвърнах, като се приближих до нея. — До ново нареждане.

Никой не може да каже, че Свирепия воин се колебае, когато е време за истински важни решения.