Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (21)

Глава 19

Идвам, така че започвай купона!

Пинк, „Започвай купона“

Когато хеликоптерът се спусна рязко надолу като прострелян гълъб към тъмната река Колумбия, стомахът ми се качи в гърлото. Пилотът изправи машината рязко и я изравни на не повече от десет метра над водата. Носът й се наведе леко и усетих как набираме скорост. Сега сериозно се носехме към „Вятърна буря“, която според информацията плаваше срещу течението към нас. Знаех, че лейтенант Флечър и неговите пирати следваха задника ни във втория хеликоптер. Дани щеше да координира нападението ни и да позиционира хеликоптера с Трейс на 150 метра над нас и над целта. Барет също държеше връзка с хеликоптера „AC-130“, на който дадохме кодово наименование „Тежък танцьор“. Като се има предвид, че шибаната „Вятърна буря“ струва около безброй милиони долари (за да бъда точен) и през цялата година обикаляше на околосветски пътешествия, реших, че фирмата, която я дава под наем, може би е монтирала в нея тайно устройство за следене по целия свят. Подобна лъжица мед представляваше първостепенна мишена за пиратите по морето и за превозвачите на наркотици, които търсят скъпа яхта, за да си свършат работа, а после да я потопят. Всеки застраховател би желал да спаси или възстанови шибаната яхта, ако изобщо това е възможно в такива обстоятелства. При сегашните спътникови системи за следене и определяне на географските координати аз със сигурност бих монтирал нещо такова. По дяволите, слагаха подобни устройства дори на коли под наем, дето не струваха и колкото лайно.

Предположението на Дики се оказа вярно. Преди да тръгнем от базата, собствениците на яхтата потвърдиха, че всъщност на борда има две такива устройства. Първото беше стандартен модел и много лесно за намиране, ако човек го търси. Очевидно някой беше го потърсил, защото то не работеше. Но второто устройство представляваше пасивен маяк и бе вградено в самия корпус. Само собственикът и агентът, който даваше „Вятърна буря“ под наем, знаеха за съществуването му. Това устройство, второто, все още функционираше идеално. Споделих тази информация с Дани, който я предаде на хеликоптера „Тежък танцьор“, който пък от своя страна се настрои на радиочестотата на това устройство. По този начин можеха да ни водят бързо и с цепеща косъма надве прецизност към целта. Мърфи в момента таковаше Бланчард и аз нямах никакви оплаквания. Отбележи си! В Книгата на истината на Свирепия воин всичко се връща. Свирепа карма, така да се каже.

— Виждам я от дясната ни страна! Една минута!

Свалих слушалките от главата си и ги подадох на командира на екипажа. Извих врат и забелязах „Вятърна буря“, която се приближаваше бързо. Изравнявахме се с носа й за окончателния заход. Яхтата светеше като коледна елха. И защо не? Когато командвах „Червената клетка“ и прониквах в уж сериозно охранявани военни бази, научих, че често пъти е по-ефективно да проникваш смело и дръзко, отколкото да се промъкваш. Повечето хора смятат, че всяко нещо, което се върши посред бял ден, по дефиниция не е подозрително. Кой щеше да заподозре, че ярко осветената и безумно скъпа яхта пренася открадната ядрена бомба? Във филмите това правят винаги мъже в черно на гумена лодка в безлунна нощ. Освен това вече знаех, че Бланчард има вкус към по-фините неща, а „Вятърна буря“ си беше красавица.

В непосредствена близост имаше още няколко яхти и те до една се отдалечаваха от Портланд с различна скорост и мореходни умения. Надявах се, че нито един от тези бягащи моряци няма да се навре пред малката ни група. Нямаше да има време да спрем и да обясним на чичкото с ококорените очи защо в момента върху тях се сипе повече огън, отколкото в Персийската война. Фактът, че яхта като „Вятърна буря“ отива към град, който предстои да се изпържи и да стане на черно стъкло, може и да беше предизвикал известно учудване, но всички знаем, че богатите шибаняци са ненормални и се развличат по странни начини. Повечето задници се интересуваха да спасяват собствената си кожа, отколкото да мислят за някаква си яхта, която плава към Града на розите, за да разглежда забележителностите.

— Тридесет секунди!

В момента се носехме до повърхността на водата с висока скорост. Десният ми крак, наврян дълбоко в дебелото черно навито въже на пода на хеликоптера, чакаше момента, когато щеше да застане над палубата, за да го ритне навън и да скачаме. Бях наредил на пилота да спре на пет метра над „Вятърна буря“, за да може спускането по въжето да премине максимално бързо. „Отмъщение“ би трябвало вече да знае, че идваме, и несъмнено ни организираха прием. Бланчард щеше да опита да очисти задниците ни, преди още да сме стигнали палубата, затова, ако искахме да оцелеем след първия контакт, трябваше да се спуснем по въжето като изнасилени маймуни. Положителната страна е, че е трудно да улучиш неясна черна фигура, която се спуска от нощното небе. Или поне на това разчитах.

Мамка му! Внезапно хеликоптерът се издигна и спря рязко над яхтата. От тази рязка промяна направо ми причерня, но успях да се справя с натиска на кръвното си налягане, което караше мозъкът ми да бумти, а после хеликоптерът спря и взе да се друса така, че костите ме заболяха. С гърлен рев ритнах въжето навън и веднага го сграбчих, въпреки че направо си падах свободно към ръчно изработената палуба под себе си. Хвърлих се навън и с леко усукване, както са ме учили, се спуснах надолу в спирала, като стисках дебелото оплетено въже леко между свирепоразмерните си лапи. Носех щурмови ръкавици „Хач“ с подплата на дланите от кевлар, за да не си изгоря ръцете от триенето с въжето, но спускането ми беше толкова бързо и почти безконтролно, че усетих как ръкавиците се нагорещяват силно. Обувките си държах далеч от въжето, тъй като нямах никакво намерение да убивам скоростта. С крака, разкрачени на нивото на раменете, се фраснах почти в центъра на скъпарската малка хеликоптерна площадка на палубата на „Вятърна буря“, предназначена за търсачите на удоволствия и купони.

Мамка му, много съм добър!

Самодоволното ми настроение изхвърча от един ритник, който ми нанесе тюленът над мен по раменете. Полетях напред и навън от повдигнатата палуба в мига, в който поток червени трасиращи куршуми се понесе към хеликоптера.

— Давай! Давай! Давай! — изкрещях към своите оператори, които един след друг скачаха по въжето. Паднах здраво на пода, като се ударих по лицето, ръцете, гърдите и коленете. Мамка му! Претърколих се на колене и насочих цевта на своя автомат към фигурата на палубата над мен. Фраснах предпазителя на положение за автоматична стрелба и натиснах спусъка, за да изпразня първия си тридесетпатронен пълнител в копелето, което опитваше да стреля по моя екип.

Минетчия!

Фигурата изчезна и не разбрах дали съм го улучил или не. Но поне стрелбата спря и видях как водещата птица се хлъзна наляво, за да може вторият хеликоптер да застане на позиция и да пусне товара си оператори върху яхтата. В далечината чувах тупането на роторите на хеликоптера „Чинук“, който кръжеше над нас. Имаха задачата да осветяват яхтата с инфрачервена светлина, за да насочват хеликоптерите, особено „Танцьора“, високо горе и да следят развитието на нещата на палубата и в околните води. Спуснахме се на яхтата с включени очила за нощно виждане, но знаех, че и „Отмъщение“ ще има същата екипировка. И те като нас щяха да се възползват от инфрачервената светлина, с която в момента Трейс обливаше яхтата. И наистина някой вътре угаси електрическото осветление и яхтата притъмня от носа до кърмата. Слагай очилата! Сега се биехме в странния зелено-черен сумрак на очилата за нощно виждане, а това, скъпи читателю, е доста откачена и направо космическа работа.

— Тръгвайте напред и стреляйте по горната палуба, по дяволите!

Още докато давах тази заповед, трите автомата зад и до мен загърмяха с ослепителни отблясъци от цевите, а куршумите заразкъсваха луксозната яхта. Шумът беше оглушителен и благодарих на боговете на войната, които ни наблюдаваха, че всички използвахме най-превъзходните тактически шлемове на „Ню ийгъл интернешънъл“. Чувах хората си независимо от напрегнатата стрелба и можех да разговарям с тях и с хеликоптерите само като сменям честотите с един прекъсвач на апарата „Сейбър“. Отбележи си, мамка му! Комуникациите в боя са най-важното. Те позволяват на екипа да стреля, да се движи и да мисли като екип. В моята работа екипите оцеляват, индивидите загиват. Аз мисля, че смъртта трябва да е запазена за другия.

— Дик! Движение от левия ти фланг! На главната палуба! Много е бърз!

Натиснах ключа на апарата.

— Благодаря, Дани! Трейс, пусни малко стрелба около това корито. Направи кръг и сгъсти стрелбата. Искам кучия син да знае, че няма да го пуснем. Аз също ще ги карам да стоят с наведени глави. Действай!

Високо над себе си и вдясно чух режещия шум на миниоръдието. Небето се освети от плътния огън, когато хеликоптерът „Чинук“ се наведе рязко надясно и изсипа куршумите си в реката. През очилата за нощно виждане забелязах впечатляващо високите гейзери вода от стотиците куршуми със скорост стотици метри в секунда. Куршумите идваха с такава скорост и от такава височина, че сякаш удряха бетон от ръка разстояние. Чувах как над нас отскачаха и свистяха рикошетите, като много от тях се забиваха в корпуса на яхтата. Изведнъж стрелбата прекъсна и настана моментна и адски странна тишина.

Прекратих този малък антракт, като се насочих към мъжа, за който Дани ме предупреди.

Претърколих се няколко пъти, докато успях да надзърна надолу към пътеката вляво от мен. Видях го. Той беше легнал по корем, когато миниоръдието изригна, и сега тъкмо се изправяше на крака, когато аз го заковах с два куршума в гърдите. Да ме чукат до сълзи, ако той не отстъпи назад под двата удара като от чук, след което пусна дълга серия куршуми 5,56 мм от своя автомат срещу моя задник! Чух охкане в слушалката си и разбрах, че някой зад мен е улучен. Мамка му! Операторът от „Отмъщение“ трябва да носеше защитни плочи в меката си бронежилетка, иначе двата ми куршума щяха да преминат през него като лайно през гъска. Отново шибаният Мърфи! Господи, как го мразя това ингилизко копеле! Прииска ми се да се слея с палубата, когато втори залп от автомата долу мина с рев над гърба ми. Почувствах как гневните малки стоманени оси разкъсват раницата ми, а после я отметнаха назад. Внезапно между стрелеца и мястото, където аз лежах проснат като курва след едночасово групово чукане, гръмна зашеметяваща бомба. Имах чувството, че ме подхвърли нагоре. Автоматът спря да трака и аз поех инициативата и изстрелях една граната от автомата си към последното известно място на тангото. Когато малкото шибано топче гръмна, чух остър писък, последван от охкане и рязко поемане на дъх. Знаех, че добре съм праснал копелето, и в миг скочих и се спуснах към него.

— Давай! Давай! Давай! — извиках в микрофона с гласово задействане.

Забелязах поваления мъж в мига, когато щях да се спъна в разкъсаното му тяло. Бомбата беше му откъснала единия крак под коляното и вкарала в задника му до кръста парченца остра стоманена тел. Главата му, скрита в черна шапка, се клатеше натам-насам, докато той продължаваше да стене и да поема дъх с усилие. Прескочих го, стъпих в локва кръв, подхлъзнах се, паднах на колене и изпсувах като проклет моряк, какъвто съм, а после опрях цевта на автомата си в челото на терориста, когато то се наведе към мен, и натиснах шибания спусък на пълна автоматична стрелба.

Адиос, копеле. По-добре ти, отколкото аз.

Двама тюлени се стрелнаха край мен. Чух стрелба от далечния край на шибаната яхта, след което Трейс изпрати втори залп куршуми във водата. Този път стреляше толкова близо, от по-малко от сто метра, че усетих пръските вода от кипящата повърхност. Помислих си, че „Делта“ добре са я обучили, кучката с кучка. Флечър се появи до мен.

— Скипере! Добре ли си? — запита.

— Много, лейтенант! Имаме ли ударени?

Младият офицер-тюлен кимна бързо.

— Един мъртъв. Симпсън. Почти разкъсан надве. Имам друг със счупен крак. При спускането. В съзнание е и ни прикрива доста добре. Всички други са наред освен Банер. Нашият хеликоптер мръдна настрани, вместо да спусне право надолу, и той падна във водата. Сряза раницата си, за да се освободи, и го изтеглихме с въжето от хеликоптера. И той се бие. Дадох му моя автомат за играчка.

Кимнах. Работа в екип. Така пристигнахме тук и оцелявахме до момента. Добре се чувствах отново с моите тюлени.

— Хайде да изкарваме ония гадове. Аз ще накарам Трейс да обстреля яхтата от носа до кърмата. След това ще слезем под палубата и ще проверим всяка гънка и пукнатина за бомбата. Имаме достатъчно зашеметяващи гранати, така че кажи на хората си да не ги пестят. Бомбата е приоритет. Майната му на Бланчард! С него ще се оправяме само ако се появи на радара. Ясно?

— Ясно!

Флечър включи своя микрофон и предаде заповедта ми дословно. Чух големия „Чинук“, който завиваше над водата и се подготвяше да стреля по незащитената част на „Вятърна буря“ с миниоръдието. Интересите ни не изискваха да се бием с шибаняците лице в лице. Твърде равносилни бяхме на всички нива, а времето не стоеше на моя страна заради бомбата. Яхтата все още се движеше нагоре по реката, и то с добра скорост. Това значеше, че все още някой я управлява и че разстоянието между епицентъра и бомбата намаляваше.

Лошо.

Аз убивам лошите неща.

Такъв съм по природа.

— Всички залягайте, ще обстрелваме кърмата на яхтата от въздуха — спокойно заповяда Флечър. След това се пъхна под основната преграда на главната палуба и опря своята бойна пушка на коленете си. Със своите четиридесет метра ефективен обхват и седемте си патрона с дебели куршуми „Магнум“ тя представляваше кофти хардуер, откъдето и да я гледаш. — Ще започнат всеки момент.

Без майтап, мамицата му! Инстинктивно опрях брада в гърдите си, защото миниоръдието откри огън на тридесет метра от лявата страна на яхтата. Гигантски парчета, дребни трески от палубата, украси и всичко друго, което куршумите улучваха, полетя в реката като тексаска градушка. Трейс първо удари рубката в опит да спре яхтата. Човекът в нея не можеше да е оцелял от шибаните дълги и точни адски залпове. Чух хеликоптера да се придвижва напред и през очилата за нощно виждане забелязах своята пантера, наведена през борда до оръдието. Шибаното оръдие отново загърмя и този път тя пореше през задницата на яхтата с дълги, бавни движения. Знаех, че тя ще завие около кърмата на вече сериозно осрания дворец на удоволствията и ще съсипе руля и всичко отзад. По този начин яхтата щеше да остане обездвижена и да гарантира, че moi и моите зли песове от „Шестицата“ ще уредят въпроса тук и сега. И наистина усетих вибрациите от ударите по руля и винтовете, които Далгрен откъсна от кърмата. След това хеликоптерът се премести отново и Трейс повтори стрелбата по палубата, но този път от другата страна.

— Чисто е, скипере! Аз свърших патроните, така че ти поемай! — обяви тя в слушалката. Хеликоптерът се издигна и изчезна в тъмнината. Всеки, който е оцелял от чистката на Трейс, трябва да е скрит долу, под палубата. Време беше аз и момчетата да тръгваме на лов за плъхове.

— Лейтенант, размърдай ги!

В този момент звънна шибаният ми клетъчен телефон. Не можех да устоя — извадих го от джоба си и натиснах бутона. Помниш ли какво ти казвах за комуникациите?

— Марчинко. Казвай.

— Дик, Карен се обажда. Можеш ли да говориш?

Този абсурден въпрос ми дойде като удар от Майк Тайсън.

— Да — отвърнах в мига, когато Флечър гръмна по някого, когото не виждах. — Тъкмо си почивам, мамицата му. Какво има?

Опасявах се, че опитът ми за шега не се хареса, защото Карен отвърна гневно:

— Майната ти! Слушай! Току-що излязох от кабинета на президента. Бяхме със задника Мълкахи. Аз съм в един шибан бар в Александрия, в женската тоалетна. Мисля, че Клей е отвън и ме следи!

Твърдите косми в ушите ми настръхнаха, когато долових отровата в гласа й. В черепа ми звъняха тревожни камбани въпреки куршумите, които летяха над и около мен, и гърмежите от зашеметяващите бомби под палубата.

— Казвай! Тука е напечено и в момента съм изостанал от всички.

— Дик, пази се! Клей планира да заповяда на „Танцьора“ да потопи яхтата, ако реши, че губиш контрол над обстановката. Президентът те смята за излишен багаж и политическо бреме, ако всичко дотук се разчуе. Амнистията ти не означава нищо, освен ако не си покриеш задника някак си!

Хмммм. Бандитите от правителството нанасят пореден удар.

— Майната му — излаях в телефона. — Друго?

— Да. Смятат да заобиколят конституцията, като се оправдаят с Бланчард, независимо дали ще го очистиш или не. Това, че говоря с теб, сигурно ще ми струва кариерата, но…

— Аз ще оправя нещата — прекъснах я със съвсем сериозно намерение да го сторя. — Дръж се мило с Клей. Аз ще се оправя с него, като се върна. Трябва да тръгвам, защото картата ми свършва.

Изключих телефона и го напъхах в джоба си. Да ме чукат до сълзи! Прецакване, прецакване и пак прецакване. Можех да се справя с президента, защото бях спазил указанията му дословно. Той каза с всички и всякакви средства по време на малкия ни разговор в СВС. Обичам микрокасетофончето си и тези дни го използвам непрекъснато. Знам ли кога някой ще каже нещо, дето бих се радвал истински да притежавам по-късно. Тайничко записах всичко и направих половин дузина копия, които изпратих до верни приятели — включително до първия си редактор, който в момента работи за телевизионната мрежа „ФОКС“, и до моя гаден като доберман адвокат. Ако президентът иска да се чука с Дик, то Дик ще се чука с него — но публично. Не съм събарял администрация, но винаги съм го искал, просто за да мога да се хваля, че съм го правил. Не е лошо като за начало на свалка в някой бар. А с Мълкахи щях да се оправя по моя си начин и в удобно за мене време. Плъхове има навсякъде. Карен се излагаше на голям личен и професионален риск заради мен. Нямаше да го забравя. Лоялността за мен е нумеро уно. Тя определено си спечели моята лоялност.

— Дик! Трябва ни помощ тук!

Е, време за работа.

— Какво е положението, моряко? — излаях в микрофона.

Бях изстрелял половината от пълнителите си, проверявах екипировката си, докато се придвижвах към мястото на действие. Препънах се от някакво тяло, или останки от тяло, върху задната палуба. Миниоръдието беше превърнало палубата на трески. От наклона на яхтата съдех, че потъваме. Вероятно стрелбата на Трейс е пробила трюма при последното минаване над кърмата. Чичо Сам можеше да заплати тази повреда — направо ще е на далавера в сравнение с разходите да възстанови Портланд. Заех позиция и огледах палубата и рубката над себе си. Яхтата димеше от стотици малки пожари благодарение на обилно използваните трасиращи куршуми и на изобилието от зашеметяващи бомби, с които моите тюлени прогонваха плъховете от „Отмъщение“ от каютите под палубата.

— Докладвай ситуацията! — викнах в микрофона.

Гласът на Флечър прозвуча в слушалката.

— Имаме още двама убити. Двама сериозно ранени и спешно ми трябва медицински екип за евакуация. Един е леко наранен от стъкла, но действа. Трима здрави, включително и аз. Ти как си, скипере?

Мамка му! Отрядът ми от десет души намаля до само четири копелета с пълен комплект уши, очи и пръсти.

— А „Отмъщение“? — запитах.

— Мисля, че очистихме всички освен полковника… и бомбата. Не го виждам тук, нито бомбата, но това не значи, че не се е свил под някоя койка с любимата си играчка.

Поклатих глава като разгневен лъв. Дяволите да го вземат този Бланчард! Къде ли е, мамицата му? Къде ли бих се крил аз на негово място? Щях да нося шибаната бомба със себе си, това е ясно. Не ни съобщиха нещо или някой да напуска яхтата и с всичките си очила и устройства за нощно виждане не вярвах Бланчард да е успял да се измъкне, без да го забележим, освен ако не използва водолазен екип. Но пък не би имал достатъчно време за такова нещо.

— Трейс?

— Далгрен слуша. Какво искаш, шефе?

— Свали шибания хеликоптер на палубата и разтовари охранителния екип. Флечър иска стрелци, за да осигури това лайно, което благодарение на фините ти стрелкови умения потъва под краката ми.

— Идвам, скипере… и благодаря. Целта ми е да ти доставям удоволствие!

Господи, имах чувството, че в екипа ми участва шибаният Джери Сейнфелд^[1], само че много по-приятен на вид.

— Дани! Докарай хеликоптерите тук. Нека един да кръжи над предната палуба, за да натоварим ранените и да ги закара. Извести базата да приемат ранените. След това се махай оттук и се обади на Карен по сигурния телефон, онзи, дето аз й го дадох. Тя има нещо, което е добре да чуеш.

От далечината чух двата хеликоптера „Пейв“, който наближаваха по заповед на Барет с шумно тупане на лопатите си във въздуха. Исках да махна ранените и окончателно повредените си тюлени от „Вятърна буря“, преди тя да обърне корем нагоре. Виждал съм кораби да потъват и знаех, че това става бързо. Без предупреждение.

Време беше да намеря бомбата и може би да се представя на полковник Макс Бланчард. Проверих автомата си и замених полупразния пълнител с пълен. С удар го вкарах в гнездото, рязко дръпнах затвора и изхвърлих от цевта един годен патрон, на мястото на който дойде нов от пълнителя. Пуснах затвора и за всеки случай дори го засилих напред. Малкият автомат отново беше зареден.

Окей. Къде бих скрил бомбата? Къде бих отишъл, ако командвам тая лайнена яхта.

За да победиш терориста, трябва да разсъждаваш като терорист.

Огледах разтрошената горна палуба, като спрях поглед на силно повредената рубка. Кой ли я управляваше, когато ние скочихме в нея? Кой ли я водеше напред по време на първоначалния щурм и престрелка? Кой ли я беше взел под наем, а?

Тръгнах към нея през малки купчинки горящи отломки. През съсипаните й прозорци забелязах пламъци. Някой е бил тук и си е вършил работата и се заклевам, че това е самият отсъстващ в момента полковник. Намеря ли полковника, ще намеря и бомбата. Логично. Зад себе си чувах как големият „Чинук“ се нагласява на позиция, за да спусне подкреплението от шестима тюлени. Те щяха да подсилят разредената група на Флечър и да помогнат при товаренето на ранените и загиналите.

Не можех да чакам кавалерията. Промъкнах се край разни парчетии от нещо подобно на човешко тяло и изтичах до откъснатата врата към някога луксозната командна рубка. Напомни ми да не наемам Трейс за вътрешен декоратор, освен ако не искам всичко да е посипано със стърготини. Извадих последната си зашеметяваща граната от жилетката и тихо предупредих всички, които слушаха по радиото, че възнамерявам да вдигна неприятен шум тук, горе. Извадих внимателно обезопасителния щифт, пуснах го на разтрошения под и хвърлих гранатата в изтърбушената рубка. Не пречи човек да е сигурен.

В мига, когато чух трясъка на малката бомба и видях яркия блясък на светлината при взрива, свалих очилата и ги пуснах на гърдите си. Вместо да влетя с обичайния си свиреп маниер, аз се пъхнах тихо в рубката и описах дъга с цевта на автомата от ляво на дясно с показалец на гладкия стоманен спусък, готов да окажа незабавен натиск. Близо до центъра на рубката нещо се запали и изпука, като освети вътрешността със светлина сякаш от ада. Огън и жупел — налице. Но дали Бланчард е тук? Много добре бях постъпил да си трая, защото чух гръм на пистолет от дясната си страна, който стигна за част от секундата до ухото ми, след като куршумът откъсна долната му половина! Паднах на коляно и пуснах откос по посока на мястото, откъдето ми се стори, че дойде куршумът.

Спрях стрелбата и изчаках, без да дишам, като опитвах да доловя всяко движение или шум. Отвън на палубата големият „Чинук“ се махна и неговият рев се замени с този на хеликоптерите „Пейв“, които трябваше да закарат ранените в безопасност. С внезапен тласък яхтата се наклони надясно. Нямахме време. Трябваше да претърся рубката и да се надявам, че съм убил онзи, дето стреля по мен. Ако бях ударил джакпота, това щеше да е Бланчард. Ако имах късмет и ако бях истински благословен, ако Мърфи бе забравил за стария си приятел Дик Разрушителя, щях да си прибера бомбата и да се махам от това шибано корито, преди то да иде на дъното на реката!

Клекнал до вратата и с максимално напрегнати сетива, опитах да доловя движение или звук в рубката, от които да разбера къде се крие опонентът ми. Не трябваше да се напъвам толкова, защото един глас изведнъж ме повика по име:

— Марчинко! Предположих, че ти ще дойдеш.

От задавения от дим дрезгав глас на Бланчард ме побиха тръпки. Имах чувството, че говори мъртвец. Празни надежди…

— Къде е бомбата, полковник? Нямаме време за приказки.

— О, стига. Имаме достатъчно време. А и толкова ми е приятно да се запозная отново с малкия ти еврейски приятел. Твоята грозна стрелба по мен за малко не ме лиши от компанията му. О, колко щеше да ме натъжи това.

Там, в ъгъла, различих две фигури. Едната трябва да беше тази на Бланчард, защитена зад преобърната масивна месингова маса. Металният плот, нагънат от десетки куршуми, трябва да е действал като защитна стена и го е опазил от стрелбата. Но някъде по пътя трябва да беше пострадал. Униформата му изглеждаше силно обгоряла и ми се струваше, че дори виждам парчета кожа да висят от тялото. Добре. Заслужаваше да изгори. Но ме интересуваше човекът на колене до него, с превръзка на устата и на очите и напълно открит. Бланчард държеше пистолета си право над красивата руса глава. Пол Косенс.

Мамка му, мамка му, мамка му!

— Бланчард, пусни го да си върви и се разправяй с мен като мъж. Аз съм този, когото търсиш.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Дик, но хич не ми пука за теб. Ако щеш вярвай, но това е много по-голямо от теб или от мен. И ще получа възнаграждение на оня свят за всичко, което съм свършил на този.

— Новините са, че ти се провали, заднико. Напълно и изцяло. И никъде не те чака възнаграждение. Ще идеш право в ада.

— В този случай очаквам да се срещнем там. В края на краищата ние си приличаме много, Дик. Аз се уморих да получавам заповеди от мъже, които не можех да уважавам. Ти пък си прекалено объркан от цялата машина, за да разбереш.

— Може и да си приличаме, но с една голяма разлика. Аз утре ще съм жив, а ти — не.

Нов внезапен тласък. Усетих как яхтата се накланя още на дясната си страна. Виждах челюстта на Пол, който дъвчеше бясно превръзката си. Ако Бланчард се разсее за момент и махне пистолета от главата му, аз съвсем сигурно можех да пратя един-два куршума, без да подписвам смъртната присъда на Пол. Време беше да прибягна до известния си свиреп чар.

— Бланчард, има нещо, което винаги съм искал да ти кажа. Но трябва да съм сигурен, че ще оцениш факта, че ти и жалката ти група госпожици паднахте от тълпа истински, пълни мелези. Един евреин, негър и апах и аз те наритахме по нежния бял гъз. О, споменах ли, че апахът е момиче? Мисля, че твоята теория за размиването на расите нещо куца.

Усетих презрението му, докато говорех, и бях сигурен, че ще насочи пистолета си към мен, което щеше да ми даде възможност да го гръмна. Но вместо това той само пое дъх дълбоко и отговори с голямо съжаление в гласа си:

— Марчинко, не те виня за стореното. Разбирам, че ти си просто слуга на сатанинското правителство, което те е наело. Мозъкът ти не е достатъчно голям, за да проумее напълно значението на онова, което правя. Аз съм истински воин, който се бие за единственото нещо от значение — кръвта, родината, съдбата.

— Стига глупости, Бланчард. Твоята съдба е да бъдеш най-красивата курва в затворнически двор. Много ще ти е готино.

— Дик, искам да ти помогна. Искам да се моля за твоята душа и да видя дали и двамата не можем да намерим мир. Ела тук, позволи да сложа ръцете си върху теб само за момент и да кажа молитва за ранената ни нация. Не ми отказвай това, което толкова лесно можеш да дадеш. След това ще пусна приятеля ти да си иде и заедно ще решим какво да правим с бомбата.

Преди да отговоря, от гърлото на Пол изригна страшен и първобитен рев, който изплаши и мен, и Бланчард. Все още с превръзка на очите, той скочи с всичката сила в краката си и успя да се метне на главата на Бланчард. Пистолетът на полковника изгърмя. Чух гласа си да крещи, когато тилът на Пол избухна в пръски кръв и кости. Собственият ми автомат затрака и изпрати изпепеляващ град от куршуми към скривалището на Бланчард. Той се беше скрил напълно зад голямата стена от метал и не знаех дали съм го улучил или не.

Тъмночервената кръв на Пол, която течеше по пода от разбития му череп, ме изпълни с чист и парещ гняв и жажда за мъст, каквато съм изпитвал само няколко пъти в живота си. В този момент се превърнах в машина с една-единствена и всепоглъщаща мисъл — Макс Бланчард е мъртвец. Вече не ми пукаше изобщо за Портланд, за ядрената бомба, за Карен и за нищо друго, освен това да намеря и унищожа мъжа, който току-що беше убил човек от екипа ми пред собствените ми очи. Тази последна проява на героизъм от страна на Пол нямаше да отиде напразно. Бланчард ми принадлежеше.

Майната й на предпазливостта. Без да спирам и сериозно да се замислям за действията си, изтичах право към преобърнатата маса. Блъснах я с всички сили с рамо, за да затисна човека зад нея до стената. Масата се хлъзна към половин метър, преди да се удари с трясък в стената. От този трясък разбрах, че зад нея няма нищо.

Какво става, мамицата му?

Грабнах масата и я отхвърлих настрани. И там, зад нея, имаше правилно изрязан отвор в пода, от който можеше да се избяга на долната палуба. Разбира се, Бланчард не би допуснал да го хванат като плъх в ъгъла. Винаги щеше да има план за бягство.

Предвид състоянието му, той трябва да имаше големи трудности с бомбата, но се съмнявах, че би я изоставил. Тя представляваше последният и най-силен коз в ръцете му. Определено ще е бавен, вероятно ще опита да стигне до някое място на яхтата, където да я включи. Може и да не се намираше посред града, но със сигурност знаеше, че да я взриви тук е по-добре, отколкото да не я използва изобщо. Тъй като пътят му за бягство го водеше надолу, където навлизаше все повече вода, не му оставаха много възможности за избор.

Без да зная какво ме чака, се спуснах през дупката в пода. Тук все още светеше аварийното осветление и се озовах в единия край на сравнително дълъг коридор с няколко врати от двете страни. Тук, по-близо до трюма, се чуваха непогрешимите стонове и пукания на потъващата яхта. Сигурно оставаха само няколко минути, преди тя да потъне. Красивите дървени врати в коридора се отвориха и затвориха с трясък, когато яхтата подскочи в агония. Всички освен последната отляво, която остана подозрително затворена. Бланчард.

Спуснах се по коридора и бързо пръснах дръжката и резето. Влетях в стаята и видях Бланчард наведен над едно много добре познато куфарче от титан. Той се бореше с ключалката и разсеяно си мърмореше нещо. Не знаех дали се моли, или ругае. Пръстът ми с любов погали спусъка на пистолета, когато той се обърна към мен и за миг ме зашемети с грозното си лице. Или онова, което някога беше лице. По цялото му чело и скалп висяха ленти кожа и плът. Той изглеждаше объркан, сякаш несигурен дали в стаята с него има човек. Тогава разбрах — беше ослепял. Раните по лицето му бяха изпуснали толкова много тъканна течност и кръв, че очите му се бяха превърнали в безполезни торбички с течност. Отчаяното нападение на Пол вероятно бе свършило останалото. Мамка му. Слепец опитва да детонира атомна бомба.

— Е, ще се видим в ада, Макс — изръмжах и изпратих всичките си куршуми в него. На всеки от тях се четеше името на Пол.

Отидох при тялото му и заврях обвитата си в ръкавица ръка в купчината кръв и плът, която представляваше трупът му. Нямаше глава, което не позволяваше човек да направи идентификация, но се обзалагах, че по силата на навика носи металната плочка с името си. Напипах стоманената верижка с двата овални стоманени диска, които се намираха точно където предполагах. С рязко дърпане свалих верижката, което е лесно, ако няма глава. Почистих късчетата кост и кръв от щампования метал и прочетох „Максуел Стронгман, полк.“. С въздишка я пуснах в джоба на гърдите си. След това извадих ножа от джоба на лявото си бедро. С рязко движение отрязах показалеца и палеца от дясната му ръка. Увих ги в парцала, който носех на гърлото си, и ги пуснах в левия джоб на жилетката си. Нищо не доказва кой си по-добре от отпечатъците, а аз исках да съм напълно сигурен, че съм убил Бланчард, преди реката да нахлуе и да отнесе останките му в океана.

Усетих нов тласък и яхтата започна да се хлъзга към дълбините на реката. Времето вече не се намираше на страната на Дики. До няколко секунди трябваше да съм се махнал оттук или да рискувам да потъна при дяволите заедно със злия труп на Макс. Не така разбирам щастливия край на доста хубав купон. Освен това във Вашингтон ме чакаше един президент и една адски красива жена — и възнамерявах да чукам и двамата, но по различен начин.

Зад трупа на Бланчард се виждаше доста очуканият куфар от титан с ядрената бомба. Ела при тате, миличко!

Сложих пистолета в кобура си, грабнах куфара и изтичах от каютата в мига, в който яхтата изпусна един последен вик на агония и пое по последния си курс. В слушалките си чувах предупрежденията на своите хора да се махам. Без майтап, искаше ми се да се махна, но се препънах и се ударих, след което паднах в коридора, след което се изкачих в рубката, облекчен, че вече не съм в онзи капан отдолу. Чувах рева на хеликоптерите над мен и реших, че все някой ще ме види предвид инфрачервената светлина, която използвахме така щедро. Само трябваше да не губя хладнокръвие и да не изпускам куфарчето. Аз съм шибан тюлен и водата е естественото ми местообитание. Само трябваше да измъкна задника си от водовъртежа, който яхтата щеше да предизвика, като потъне. Останалото щеше да е детска играчка.

Освен, разбира се, ако бомбата не избухне.

А случеше ли се това, хич нищо нямаше да ми е през онази работа. Поне щеше да е бързо и аз щях да съм изпълнил мисията си. Е, донякъде.

Юрнах се и отскочих колкото можех по-далеч от обречения съд. Когато ударих повърхността на водата и потънах, със свободната си ръка откачих автомата, който потъна веднага. Куфарчето ми тежеше, но без автомат можех да го мъкна след себе си, докато с другата ръка греба. Тюлените се обучават да плуват във всякакви обстоятелства, а аз бях започнал кариерата си като водолаз. Старите навици умират трудно, а старите свирепи воини — още по-трудно. Нямаше да загубя нито куфарчето, нито живота си. Не сега. Не след като толкова добри мъже бяха загинали, за да стигна до целта си. Моят пластичен хирург Марк Жуковски лесно щеше да ми оправи ухото. Той в момента има частна практика в Чикаго. Аз го държа наблизо, а той познава добре „Вила Свирепия“ и всичките й грехове.

Рошавата ми, кървяща и едноуха глава се показа на повърхността и поех колкото можех кислород. Протегнах ръка надолу и измъкнах аварийната си стробоскопна лампа, след което я включих. Вдигнах я високо и с ритници колкото ми стигаха силите, се задържах над водата. Чух воя на наближаващия „Чинук“ и скоро красивите, много красивите удари на въздуха от перките му ме обляха с вода. Видях как задната рампа се спуска и командирът на екипажа и Трейс, завързани за машината с дълги въжета, изтичаха до края й, на сантиметри над водата. Продължих да ритам с остатъците от силите си и усетих как силни ръце ме хващат за униформата, а после изтеглят уморения ми задник нагоре и в машината. Продължих да стискам куфарчето като мъртвец и кимнах на Трейс, че съм добре. Когато хеликоптерът се издигна, аз се завлякох по-навътре и паднах върху надутата лодка, която бях заповядал да ме чака тук.

Справих се.

— Закарай ме поне двадесет и пет мили в морето — изграках, без да се обръщам конкретно към някого. — Ще ме пуснете заедно с куфара и лодката и ще чакате точно двадесет и четири часа, преди да ме вземете. Не знам дали не е включена, мамицата й.

При тези думи легнах по гръб в лодката и сложих бомбата до себе си на твърдия оребрен под.

Мамка му, много съм добър.