Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (15)

Глава 13

Фатално е да влезеш в бой без волята да победиш.

Армейски генерал Дъглас Макартър,

7-ми юли 1952 г.,

Обръщение към Националната конференция

на Републиканската партия

Няма правилен начин да свършиш нещо погрешно. Или поне това ми набиваха в главата от момента, в който се бях появил в Клас 26 за обучение по подводни диверсии във Военноморска база Литъл Крийк, Вирджиния, за да стана водолаз към ВМС. От друга страна, през годините научих, че има сто начина да свършиш нещо по погрешния начин и резултатите да са… ами да, грешни. Грешките се помнят повече от успехите. Грешките са неприятни и понякога смъртоносни; успехът расте и често пъти колкото повече време минава от реалното събитие, толкова по-голяма легенда става той. Грешките, от друга страна, могат да те убият. Ако постъпиш по грешния начин в света на войната със специални методи, ще стане така, че ще изпържат теб или някой близък до теб. Ето защо през кариерата си на водолаз-диверсант и тюлен първият ми приоритет винаги, винаги е бил да провеждам реалистични и трудни учения за хората под мое командване. Обучението, доброто обучение, е времето, когато ти се позволява да се осереш. Именно от собствените си осирания научаваме как да вършим нещата по-добре и следователно правилно. Бойното поле не е място за експерименти. Бойното поле не прощава. Това важи в боя и в бизнеса. По време на обучението човек изостря и усъвършенства уменията си. На бойното поле открива дали обучението му струва колкото куп лайна. Всеки, който си мисли друго, е тъпо копеле.

Или поне в моя тефтер.

Поради което исках ударът над Джек Ласки да е както трябва. Вече имахме един загинал и двама ранени много сериозно. За мен това не е приемливо. Единствено шибаните усилия по време на обучението и кръвта и потта, която ние и стрелците от Екипа за спасяване на заложници сме проливали час след час, ни позволяваха да се адаптираме, да импровизираме и да преодоляваме всичко. Този път планът щеше да е прост. Праволинеен. И както винаги, аз щях да водя отпред. Разбира се, знаех достатъчно, за да очаквам неочакваното, а то е коефициентът x, подвластен на неприятния законодател мистър Мърфи. Питаш какъв е законът на Мърфи? Позволи на по-стария и по-мъдър Свиреп воин да опресни късата ти памет, верни и лоялни читателю.

Законът на Мърфи твърди, че всяко нещо, което може да се обърка, ще се обърка, и то в най-неподходящия момент. Законът на Мърфи не може да се заобиколи. Това е едното препятствие, на което никога през своята кариера и многобройните си приключения в света на Свирепия воин не успях да убягна или да не се натъкна. Докато ставах по-стар, мъдър и малко по-сив по слепоочията, научих, че в живота ми ще има много по-малко стресиращи моменти, ако се предам и направя Мърфи свой приятел. Особено в моменти като този, когато опитвам да открия най-добрия начин да докопам и отмъкна задник като шибания Джек Ласки на момента и с предварителна информация, която не може да напълни и напръстник. Странно приятно е усещането, когато всъщност накараш добрия старец Мърфи да си говори с теб. Питам го какво мисли за моя план и той ми казва, че е адски добър. Обяснявам му какво ме притеснява, защото знам, че мисията му в живота е да осира добрите ми планове. Той изсумтява и казва, че му нямам доверие. Аз се смея в отговор и казвам, че предпочитам да ме чука целият Портланд, отколкото да му имам доверие. Стискаме си ръце и всеки тръгва по пътя си. Той си има свои задачи, аз — мои. Старият Мърфи ме кара да стоя нащрек. А в моята работа да си нащрек може да ти спаси живота.

Седях на масата в малко кафене срещу хотел „Кимбъл“, където знаехме, че се крие Ласки. Сградата представляваше девететажна кутия от стъкло и камък. Приземния етаж заемаха обичайната смесица магазини за дрехи и други продавачи на дребно. Оттук целият комплекс изглеждаше като хотел от типа, в който отсядат бизнесмени с малко време и с желание съобщенията и коктейлите им да идват навреме. Съвсем логично, тъй като се намирахме на ръба на така наречената Силиконова гора в Портланд. Пухеният елек без ръкави, който носех, скриваше пистолета ми и двата резервни пълнителя. Раницата в краката ми създаваше впечатлението, че съм работлив човек, който обича байкърите и е седнал да изпие чаша горещо кафе в края на деня. Нищо необичайно за тази част на света. Студеният вечерен бриз ме облъхваше всеки път, щом в кафенето влезеше някой.

Когато хеликоптерът ни беше оставил на едно футболно игрище на няколко преки от хотела, аз наредих на бойците от Екипа за спасяване на заложници да стоят на място и да чакат указания от мен. В момента Трейс и Пол разглеждаха вътрешността на хотела. Като се представяха за съпрузи, те се разходиха из улицата, а след това, преди десет минути, изчезнаха в сградата. Аз останах тук, на скрито. Ласки е звяр в сферата на разузнаването. Познаваше нашите среди от толкова време, колкото и аз. Следователно имаше голяма и шибана вероятност да ме познава. Не исках да го загубя само защото ме е забелязал, преди аз да забележа него.

Един малък телевизор зад тезгяха бълваше актуална информация за ядрената бомба, която бяха намерили в центъра. Новинарските екипи се трупаха отвсякъде, за да видят какво правят хората от полицията и от отредите за борба с опасни материали. Вече се говореше, че телефон 911 е претоварен от обаждания на изплашени граждани.

— Моля ви, не звънете на 911, освен ако нямате истински проблем — говореше една бедна и претоварена от работа общинска служителка на екрана.

Типично за шибания ми живот. Щом им трябват Дики и неговите бойци, значи светът е отишъл по дяволите. Девет единадесет беше телефонният ми номер, откакто се помня.

Колкото и тревожен да изглеждаше репортажът за ядрената бомба, не можех да допусна той да отклони вниманието от мисията ми. Тук се намирах заради Ласки. Отпих от димящото кафе и видях Пол и Трейс да вървят към кафенето. Дълъг вълнен шал около врата й криеше прясната рана, а благодарение на атлетичната му фигура и бейзболната шапка драскотините по лицето на Пол приличаха по-скоро на спомен от инцидент при скално катерене, отколкото резултат от престрелка. Изцяло приличаха на семейна двойка. Който ги е обучавал, си е свършил работата добре. Хлапетата можеха да възприемат всяка роля на минутата.

Разиграването на роли представляваше задължителна част от обучението в „Шестицата“ и в „Червената клетка“, когато аз ги командвах. Един контратерорист трябва да може да свали непогрешимия ореол на военното си минало, за да действа безопасно и ефективно в подземния свят на тероризма. А този подземен свят съществува наред с ежедневието на всеки от нас, скъпи читателю. Да, сред нас има партизани. И терористи. И днес те са повече от преди. Аз си изкарвам прехраната, като съм по-хитър, по-бърз и по-смъртоносен от онези, които ловя. Да можеш да изглеждаш като средностатистическия човек помага на мисията. Големите шефове и марионетките, дето ги лижат отзад, не обичат тези неща никак. И никога няма да ги обичат. Аз сривам гордостта и радостта им от годините сред лъснати до блясък войници и я принизявам до обикновения колежанин или юпи или пък уличен безделник. Но външният вид може да лъже. И освен това големите шефове не обичат да си цапат ръцете. Това е моята работа.

— Кафето хубаво ли е? — запита Трейс и седна на стола до мен.

От хладния въздух бузите й розовееха. Тя свали плетената шапка от главата си и разтърси дългите си и гъсти коси. За момент се запитах дали си има някой специален. Не съм я питал, а и тя не ми е казвала. Надявах се да има някой в живота й. Самотата е нещо, което старият Свиреп воин разбира много добре.

— Да. Както трябва е. Какво имаме?

Пол се присъедини. Хлъзна голяма чаша колумбийско кафе към Трейс и седна.

— Дани е още вътре. Той е на една маса във фоайето — чете вестник и пие кафе. От мястото му стаята на Ласки се вижда, но едва-едва. От Екипа за спасяване на заложници са разположили вътре шест групи от по двама по възможно най-добрия начин предвид краткото предизвестие. Отвън всичко е блокирано. Изглежда добре. Спалнята на Ласки гледа към магазините на североизток от нас. Снайперистите казват, че пердетата са пуснати, но според момичето от рецепцията той си е в стаята. Казва, че той винаги проверява за съобщения, когато излиза и се връща. Предполагам, няма доверие в сигурността на гласовата си поща.

Погледнах отблизо двамата си стрелци. Изглеждаха уморени, но будни. Всички прекарахме доста дълъг ден.

— Трейс?

— Хотелът е пълен три четвърти. Гъмжи от хора. Почне ли се стрелба, ще има много случайни жертви. Чух доста да се говори за онова в центъра. Хората се притесняват, говорят за купуване на самолетни билети за дома и прочие. Огледах вратата на Ласки и пътеката от лявата и дясната страна. Използвах минибинокъла си от отсрещната страна един етаж по-долу.

— Има ли нещо интересно за нас?

— Да, струва ми се. Точно пред вратата му на парапета е завързана една от скъпите френски миниатюрни карабинки, дето се освобождават при определен натиск. Боядисана е в същия цвят като парапета и е трудно да я забележиш, освен ако не я търсиш нарочно или ако не знаеш, че е там.

А, това е интересно. Използвал съм ги за скоростно спускане по въже и като обезопасителни елементи, докато откаченият ми задник виси от хеликоптер. Всяка такава карабинка струва цели 50 долара. Френската фирма гарантира, че са бездефектни. Проверяват всяко парче с рентген, за да е сигурно, че няма проблем в изработката. Армейските рейнджъри купуваха цели кораби от тях, за да ги използват за личните си обезопасителни ремъци, след като бяха загубили няколко добри мъже в инцидент с хеликоптер преди това. Най-хубавото на тази карабинка е, че има патентовано лостче за бързо освобождаване. Спуснеш ли се, се освобождаваш от ремъците си само с едно дърпане. Точно така загинаха рейнджърите, когато използваха старата система. Не са успели да се махнат, преди хеликоптерът да избухне. Заради шибаните карабинки, които използваха преди.

— Той може ли да скочи с парашут до долу? — запитах.

— О, не! — отвърна Косенс. — Много е ниско, шефе. Само девет етажа. Парашутът няма да се отвори навреме.

— Но може да се спусне по въже от колоната на парапета. Трябва му само тридесет и пет метра дебело въже и система за спиране. Може да излезе през вратата и да се спусне долу за нула време — обади се Трейс, като отпи от кафето.

Пол я погледна, преди да ми отговори. По лицата им разбрах, че мислят за същото, за което мислех и аз.

— Ако скочи право надолу, изходът е на четири метра. Излиза в малък паркинг. Ще му трябва единствено да си пробие път през хората ни отвън.

— Точно така! — казах. — Ето какво ще направим…

Плана си го биваше. Но папа Мърфи не се виждаше наоколо и затова не можах да поискам експертното му мнение. Както и да е. Мърф и без това е кофти копеле. Досега не ми е давал искрен отговор. Прекалено много обича да се посмее за моя сметка.

Изпратих Пол и Трейс обратно във фоайето. Те щяха да са ми помощен екип. Информирах Дани по един, надявам се, надежден клетъчен телефон и след това небрежно се разходих до предвидената изходна точка. С немския монокуляр, който нося в раницата си точно за такива случаи, проверих карабинката, за която ми разказа Трейс. Права беше. Права се оказа и за хората в хотела. Толкова много задници се движеха из голямото фоайе, че дори и аз можех да се загубя сред тях. Проправих си път до място, откъдето виждах Дани съвсем добре, и заех позиция под балкона на първия етаж, който обикаляше двора в центъра. Никой не можеше да ме забележи, ако гледа направо отгоре над мен. Дани вдигна дискретно палец, за да ми покаже, че се намирам на линия с карабинката девет етажа по-горе. Щом Ласки излезеше от стаята си, за да се спусне по въжето, а моят план трябваше да го насърчи за подобни действия, щях да го чакам точно тук, когато докосне пода. След като го поставя под свой контрол, двамата с Дани щяхме да замъкнем задника му в кола, която ни очакваше. Оттам щяхме да отидем до временната хеликоптерна площадка на игрището, а оттам с адска бързина да отлетим за Спасителната служба.

И тогава щях да си поговоря насаме с Джеки.

Както казах, доста добър план за толкова кратко време.

Направих знак на Дан и той се обади по клетъчния си телефон. След секунда чух силния вой на половин дузина полицейски коли. Съвсем ясно бях обяснил на полицейския капитан, който отговаряше за това малко отклоняване на вниманието, че искам хората му да обиколят хотела поне два пъти. Исках Джек да чуе, че идват, и да реши да си вземе нещата и да се чупи. За по-сигурно поисках и един от двата хеликоптера на игрището да прелети над хотела. Тупането на перките му, когато прелетя точно до прозореца на стаята на Джек, представляваше приятно допълнение към воя на полицейските сирени.

Да, нещата горе трябваше да се раздвижат.

Разположил бях една група стрелци на деветия етаж право пред асансьора, така че Джек щеше да ги види в мига, в който излезе от стаята си. Други двама стояха на стълбището от другата страна, право срещу стаята. Отново Джек не можеше да не ги види. След като тези изходи бяха блокирани, му оставаше само пътят надолу. А долу е мястото, където обичам да стоя.

Хората във фоайето реагираха на шумотевицата отвън, която се съсредоточаваше насам. Татковците започнаха да събират семействата си от басейна, а гостите и посетителите заизлизаха навън, за да видят какво става. Запитах се дали не очакваха облак с формата на гъба над центъра на града. Многобройни врати срещу мен се отвориха. Гостите, някои оскъдно облечени, се надвесиха и заразглеждаха района под себе си. Напомних си, че хората са откачени. Би трябвало мястото, където най-малко искаш да се намираш, да е при полицейските сирени. Любопитните свършват в ковчега. Хората, които си гледат работата и се възползват от добрия си здрав разум, рядко се налага да се посират от бой.

Време е за шибаното шоу!

Видях Дани да вдига поглед нагоре, а после право към мен. Кимна рязко. Джек беше лапнал въдицата и скачаше. Аз се приготвих. Рязаната пушка висеше под елека ми на обикновен ремък от найлонова материя. Вкарал бях гилза с тактически заряд още на игрището, където се приземихме. Ако Джек ми се разлудуваше, щях да му пръсна краката, а после да го ритам в тиквата, за да му угася светлините за няколко минути. Двамата с Дани щяхме без проблем да изнесем припадналия или неприпадналия Ласки през изхода и в колата, която ни чакаше навън. Не исках да го убивам, освен ако нямаше друг вариант. Смятах, че той ще е напрограмирал всичките си електронни чудесии със сложни пароли. Не разполагахме с време, за да накараме хората от Агенцията за националната сигурност да разбият шибаните му кодове, нито пък с някакви вълшебни способности да го сторим сами тук. Джек ми трябваше жив и в състояние да говори. А за желанието да го стори щяхме да се погрижим по-късно.

Макар и да го очаквах, се изненадах от въжето, което се появи от нищото. Джек използваше найлоново въже, дебело към сантиметър и половина, което е компактно и изключително здраво. Лесно поддържаше тялото му, докато той се спусна от точка А до точка Б за по-малко от три секунди. Предположих, че за да контролира бързото си спускане, ще трябва да използва алуминиев прът и карабина за бързо освобождаване. Стигнеше ли на земята, трябваше да изниже остатъка от въжето през карабинката и над пръта, който действаше като спирачка, за да може да се освободи. А можеше и просто да затича към изхода и да остави въжето само да се изниже. Но аз не мислех да му позволя да направи и една-единствена стъпка, след като се приземи.

В момента хората сочеха нагоре и крещяха, че някакъв се прекатерва през парапета. Полицейските коли се намираха пред фоайето, като сирените на някои още виеха и бурканите им святкаха. Щеше да настъпи шибан хаос. Видях как Дани се опитва да си проправи път към мен. Въпреки размерите си с труд се промъкваше. Вече се чудех защо се бави толкова Джек, когато той се материализира пред мен. Раницата му висеше тясно прилепнала на гърба и носеше черни ръкавици от „Номекс“, за да опази дланите си от изгаряне при високата скорост от такова спускане от тридесет метра. Още преди ботите му да докоснат пода, погледите ни се срещнаха. Познах го от снимките, които Карен ни изпрати от Вашингтон. Ясно беше, че и той ме позна отнякъде си, защото шибаните зеници на очите му се разшириха за половин секунда, а после една недотам приятна усмивка се яви на източноевропейското му лице.

— Марчинко!

Вдигнах пушката нагоре и пристъпих към усмихнатото му лице. Именно в този момент задникът Мърфи се появи откъдето се криеше преди, когато толкова много исках да се консултирам с него за плана си. Вместо да спре да се освободи от въжето, Джек просто измъкна гадно ножче отнякъде в раницата си и отряза въжето с едно замахване. Хм, не бях се сетил за такова решение. Но Джек не спря дотук. С едно плавно движение отстъпи настрани, като в същото време коленичи ниско. Шибаният му нож така и не спря да се движи. Заби се в ръката ми между лакътя и китката. Дясната ми ръка. Която е свързана с дясната ми длан. Която е свързана с шибания ми пръст на спусъка!

Не знаех, че Ласки е левак. А и моментът не беше подходящ да научавам тази малка лична подробност.

Изревах, когато усетих пръста си сам да отскача от гладкия метален спусък. Ласки натисна още острието в ръката ми и нервният възел, който засегна, пощуря. Изгубих всякакво усещане от лакътя надолу. Джек след това изпълни доста добър рязък ритник, който само дето не ми счупи ръката с пушката, която в момента беше единствената ми ръка, дето я държеше. Мърфи работеше извънредно, а аз плащах цената. Джек сега ми се нахвърли. Отскочих назад, като по този начин спасих дясното си око. Но той не отстъпваше. Аз стоях между него и шанса му да бъде свободен. Ако падна, той щеше директно да изтича към вратата. Ако му дам половин секунда време, ще хване някой от цивилните шибаняци, които в момента щурееха наоколо, и щяхме да имаме ситуация със заложник. Не се нуждаех от такова нещо.

Ласки се хвърли. Аз се извих, както ме е учил господин Уордън. Острието на Джек пропусна корема ми с по-малко от сантиметър. Но ми разкъса чисто новото елече, а от това ми кипнаха лайната. Извадих с лявата си ръка своя нож. Отворих с рязко движение голямото острие и като чух да се заключва в отворено положение, изпълних бърз и остър срез към дясната му буза. Изненада, минетчийо! Острото като бръснач острие го разцепи като плод. От раната бликна кръв като мръсна вода от канализацията. Ласки отскочи назад, като се блъсна в дебела възрастна жена с папагалско розова свободна рокля. Това ми се стори почти комично… докато той не се завъртя и не заби ножа си в гърлото й.

Чух Дани да ме вика някъде отблизо. Тълпата беше пощуряла и всички шибаняци се юрнаха да се махнат от изхода, към който Джек опитваше да стигне. Аз се молех моите хора отвън да не се осерат и да стрелят по първия човек, който се покаже през вратата, молех се стрелците отвътре, на горния етаж, да гръмнат Джек, преди той да успее да заколи още някой, особено moi. Нямах никаква представа къде се намираха шибаните Трейс и Пол. И точно когато си мислех, че по-лошо не може да стане, то стана.

Преметнах ножа в обратен захват в мига, в който Джек извади един „Глок 17“. Тоя шибан гад май беше еднакво добър с двете ръце. Спрях движението си напред и бързо се отместих наляво, за да се махна от обстрела му. Но той не се притесняваше от мен. Вдигна автоматичния си пистолет и започна да изстрелва патрон след патрон в гостите, които сега се тълпяха по горния етаж. Знаех, че има осемнадесет патрона в пистолета си. При всеки изстрел виждах как някой мъж, жена или дете се разтърсва и пада. С жесток рев си запробивах път към шибания задник, като с ритници и удари отстранявах всички от пътя си. Трябваше да стигна до Ласки, преди той да убие още някой. Не усещах дясната си ръка и длан, така че нямаше смисъл да търся пистолета си. Освен това не можех да приема идеята и двамата да се стреляме отблизо сред невинните хора, които сега бягаха като пощурели из фоайето.

Внезапно видях Дани да излиза от хаотичното меле. В ръката си държеше масивен „Магнум 41“. Изрева нещо неразбираемо, а след това вдигна стоманения пищов към гърба на Джек. Като шибан призрак операторът от „Отмъщение“ падна на пода, извъртя се настрани и пусна редица куршуми в тялото на Дани. Видях как всеки куршум се забива в гърдите му и го отблъсква назад в тълпата. Чух гърмеж от неговия „Магнум“ и писъците, когато хората около падналия Дани пощуряха още повече. Ласки се засили лазешком по пода като разгонен рак, а аз се спуснах след него възможно най-бързо. Всеки път, когато той заобиколеше някой, се налагаше аз да го избутвам от пътя си. Все още държах ножа в лявата си ръка и имах намерение да го завра в задника му, когато го настигна. Светът, какъвто го познавах, стана на лайна. Къде, мамицата им, бяха Трейс и Пол?

Ласки се изправи на крака и изпълни почти идеална смяна на пълнители в мига, когато се добрах до него. Като бутна затвора на пистолета си, веднага застреля един мъж от дясната ми страна, половин крачка зад мен. След това застреля една жена, която допусна грешката да застане помежду ни. Парчета мозък и парченца череп се посипаха по лицето ми. Паднах на коляно, за да стана по-малка мишена. Пуснах шибания нож и протегнах лявата си ръка, за да извадя пистолета от кобура. Може и да не ми се искаше, но се намирах посред престрелка. Когато си в Рим…

Вдигнах малкия пистолет точно в мига, когато очаквах да получа куршум между очите си. Гръдният ми кош мърдаше учестено и не виждах добре заради мърлявите парчета мозък по лицето ми. Чух непогрешимия гръм от мощна пушка и се метнах настрани. При това съборих две дечица, които пищяха за майка си. Отново чух изстрел. Този път се хвърлих напред и се изтърколих в коленичила позиция с вдигнат пистолет.

Видях Джек точно когато простреля Трейс в гърдите. Тя отстъпи, като продължаваше да вдига пистолета си нагоре, за да се прицели в мизерното копеле. Аз сега крещях, виех като ранено куче и се пенех в шибаната си уста като луд, който току-що си е отрязал сам пишката. Сега виждах само Джек Ласки, злобния кучи син, който се готвеше да напомпа още един куршум в тялото на Трейс. Всеки по пътя ми падаше, докато си пробивах път като булдозер през тълпата идиоти и копелета, разделили ме от Трейс. Напълно откачих, когато чух изстрела и видях черния пистолет в ръката на Ласки да отскача. Трейс подскочи, когато вторият куршум я удари. След това се извъртя и се свлече на земята, а пистолетът й падна и издрънча нанякъде, когато някой го ритна в луд опит да избяга от тази лудост.

— ДЖЕЕЕЕК!

Той ме чу. След това ме видя. Изглежда, видяното беше много, много лошо, защото очите му се отвориха широко и за момент надуших миризмата на страх от него като дим от горяща гума. Стрелях с протегната напред ръка и продължих да се движа напред. Всеки път, когато левият ми крак стъпваше на пода, натисках спусъка на малкия пистолет. Не усещах отката му, не виждах мерника и не чувах рева му. Само натисках спусъка и гледах Ласки в очите, докато разстоянието помежду ни се скъсяваше.

Видях как първият куршум откъсна долната част на дясното му ухо. Ако усети раната, не го показа. Вторият и третият ми куршум го улучиха ниско в корема. Той вдигна пистолета си и изстреля един куршум. Усетих рязък удар в бедрото си, но това не ме спря. Дани беше повален. Трейс — също. Джек трябваше да падне и аз щях да го съборя. Усещах само бяс. Четвъртият, петият и шестият ми куршум го улучиха в гърдите. Той отскочи назад под удара им, като цевта на пистолета му сега сочеше настрани от мене. Отдясно и зад мен чух страховита експлозия. Далгрен! Малката кучка се беше изправила на лакът, стиснала резервния си пистолет в ръка. Къде ли го носи, не знам. Джек отвори рязко уста, когато куршумът на нейния „JHP“ го улучи право в слабините. Той изпусна пистолета си и падна на колене. Когато стигнах до него, той се преви надве, стиснал с две ръце каквото оставаше от хуя му.

Още дишаше.

— Играта свърши, Джек! — казах задъхано, като насочих пистолета си в тила му. — Откажи се.

— Дик!

Вече натисках спусъка, когато чух хрипливото предупреждение на Трейс. Видях блясъка на шибаното острие, когато Ласки се опита да се изправи и да ме намуши в корема. Куршумът го удари по черепа и отскочи от скалпа му. Куршумът на Трейс се справи много по-добре. Той проби лявото му слепоочие и пръсна дясната половина на главата му в пръски кръв и разтрошени кости. Ласки падна мъртъв в краката ми. Да, исках го жив.

Случват се такива неща.

Прибрах пистолета в кобура си и коленичих до Трейс.

— Къде те улучи? — запитах.

Изведнъж фоайето се оказа празно освен черните униформи на стрелците от Екипа за спасяване на заложници, които нахлуха от всички посоки. Трейс опита да се изправи, но аз леко я натиснах да лежи. Благодарение на черните й дрехи не виждах къде кърви, нито колко.

— Спокойно. Сега ще дойде помощ. Много ли си зле, как мислиш?

Трейс кимна.

— Уцели ме в циците, по дяволите! Ох, боли! Много лошо боли, Дик!

Като бутна ръката ми настрани, тя седна и опря главата на коленете си. Сви ръце около тях и се залюля леко напред-назад.

В главата ми светна една крушка.

— Ти носиш жилетка, нали? — изревах от облекчение.

— Ъхъ — простена тя. — Винаги, за разлика от някои тъпи славянски копелета, които познавам.

— Разбрано, никога вече няма да излизам без жилетка. Ще си я нося като памперс.

Вдигнах поглед и видях Барет, изправен като планина. Усмихваше се, а масивното ръчно оръдие висеше лениво в огромната му длан.

— Шибани деветмилиметрови лайна! За пикльовци! Ако не е калибър 40 и нагоре, не струва колкото циците на глиган!

— Ало, внимавай с шегите за цици, ясно ли е? Момичето тук страда. Сериозна болка! — Трейс вдигна поглед към Дани и се усмихна слабо. — Проснах го, Дани. Пръснах му шибания мозък.

— Помогни да я вдигнем — казах на Дани. Той прибра пистолета в кобура си и заедно я вдигнахме на крака.

— Можеш ли да ходиш?

— Да, след минутка може би. Искам само малко пространство, малко въздух. Ще се оправя.

— Дани? Свали раницата на оня шибан труп. Всичко, което ни трябва, е в него. Искам да намеря Косенс и да се махам оттук.

Докато Барет срязваше окървавената раница от тялото на Ласки, видях Пол да маха от третия етаж с голяма черна пушка на гърба си.

— Веднага слизай тук, моряко, че мамка ти! Имаме да вършим работа!

Пол кимна и се втурна към асансьора. Мамка му, много се радвах, че го виждам. Но точно тогава усетих болката. Посегнах надолу и опипах бедрото си. Наистина кървях!

— Ох, Дани, да ми го натаковат до сълзи! Онзи ме удари. В бедрото. Май добре ме е ковнал.

Дани метна раницата на мъртвеца към Косенс, който тъкмо стигна до нас, а после коленичи до мен и опипа раната. Направих гримаса, но държах шибаната си уста затворена. Около мен лежаха хора в много по-лоша форма.

— Да, откъснал е малко сланина от тюленската ти кожа, но ще живееш.

— Да ти го начукам много — парирах аз. — Да тръгваме. Започвам да се депресирам.

Тръгнах към широките стъклени врати към широкия свят. Пол, след като прибра пистолета на Трейс, я прегърна през кръста и я поведе към изхода на направения на нищо хотел „Кимбъл“. Дани остана зад нас, за да ни пази гърбовете, и каза на командира от Екипа за спасяване на заложници, появил се от нищото, че се връщаме в Спасителната служба.

— Преди да тръгнете, може би трябва да чуете това, сър.

Спрях.

— Да чуя какво, брат?

Федералният офицер-антитерорист ни огледа. Ние представлявахме шибана каша. Но бяхме живи. Адска престрелка изживяхме. Е, този път си го получихме ние, а не неговите хора.

— Устройството, намерено в центъра, бе взривено дистанционно преди пет минути. Ударната вълна е убила лайнарски много хора. Има тела навсякъде, предимно полицаи и пожарникари. Не можем да стигнем до ранените…

— И защо, мамицата му? — запитах.

— Специалистите по опасни вещества регистрират радиоактивно замърсяване в зоната на експлозията. Блокират още територия и обличат гвардията с предпазно облекло. Бомбата се оказа заразна. Целият град е пощурял, а кметът е мъртъв. Шибана каша.

— Това не е краят — казах тихо. — Боя се, че това е само началото.

Не знаех какво точно възнамеряваше да прави Бланчард, като взриви заразна бомба, а не ръчно преносимата ядрена бомба, която с толкова труд беше откраднал. Тръгнах към футболното поле, където хеликоптерите загряваха двигателите си за обратния полет до базата. Екипът ми не изоставаше, но всички мълчахме, останали насаме с мислите си. Падна вечерта, а с нея и куражът ми. Въпреки усилията ми Бланчард продължаваше да контролира положението. Обещах си, че това скоро ще се промени. Идвах за него. Всичко беше въпрос на време. Въпрос на воля.