Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (9)

Глава 7

Измамата е много полезна. Тя представлява отклоняване на вниманието, което често пъти води по-сигурно до целта, отколкото широкият път напред. Животните имат само един метод на действие, но интелигентните хора разполагат с неизчерпаеми ресурси. Човек надхитря врага си, за да го накара да се бие или да не му позволи това.

Фридрих Велики,

„Указания към неговите генерали“, 1747 г.

Клей Мълкахи грабна дясната ми длан като истински бивш боксьор. Половин глава по-нисък от мен и с лъскав череп, който хвърляше отблясъци от мекото осветление на залата, той съвсем не криеше шибаната си сила, докато стискахме лапи.

— Дик Марчинко! Как си, мамицата му? Много неща чух за теб, повечето глупости, струва ми се. Чу ли онова?

— Кое по-точно? В момента чувам толкова много неща, че главата ще ми се пръсне.

Мълкахи се усмихна.

— Затвори вратата. След около две минути ще ни позвъни президентът.

Хвърлих поглед към Карен и тя ми се усмихна. Чувал бях за Мълкахи отпреди. Той беше изкарал десет години в тайните служби и като полеви оператор. Някой във федералните служби му предложил по-добър пост в СВС и той се присъедини към Карен и компания. Говори се, че се изкатерил по стълбицата по трудния начин — наведнъж по едно стъпало. Носител на наградата „Златни ръкавици“, той си пробил път през колежа и университета в Ню Йорк, откъдето излязъл с бързи юмруци и чисто нова лъскава диплома по право. Доста време е работил като ловец на лоши копелета и има в актива си немалко дивеч. В СВС работата му беше да управлява изключително потайни операции под ръководството на президента. Чух веднъж, че някакъв големец от ФБР оспорил искреността му на среща в Овалния кабинет. Говори се, че Мълкахи нокаутирал висшия агент с един тупаник под погледа на президента. При срещата ни нямах основание да се съмнявам в тази история.

С удоволствие се отпуснах в един от удобните столове. Мамка му, много бях уморен. И в този миг имах неприятното усещане, че за момента спането щеше да е дефицитна стока. Исках след това телефонно обаждане да се захвана с Русокоско и да разбера какво правят Трейс и Пол.

Записът на касетата беше смешен, ако не мислим за начина на доставянето му. Да пръснеш мозъка на някой, за да изпратиш послание, е далеч по-ефективно от „Ди Ейч Ел“. Нямах особено богат опит в работата с така наречените вътрешни шибани терористи. До момента в центъра на вниманието ми се намираше международният вариант на тези гадини. Хора, които обикалят по земното кълбо, и лоши копелета с още по-лош дъх, които идваха със самолет от тук, там и още не знам къде, за да донесат бомби, куршуми и политически глупости за сметка на невинни хора и имущество. Домашно отгледаните религиозни фанатици не влизаха в хаоса на Марчинковия свят. Е, до този момент де.

— Клей, вече казах на Дик за „Скорост“ и заповедта на президента — обади се Карен. — Казах му също, че ти ще управляваш дейността зад кулисите, когато той и хората му заминат.

Тя дръпна един стол до мен и седна. Долових парфюма й. За половин секунда ми се прииска да я награбя, да я метна на полираната маса и да свърша работа точно тук и сега.

Каквото щете казвайте, но съм последователен. А това е добре.

Мълкахи продължи да стои.

— Докато вие бяхте на срещата, опитвах да намеря повече информация за избития екип от Лос Аламос. Целия свят съм изпратил там да събира парчета месо, но истината е, че който ги е нападнал, е изчезнал с товара, без да остави следи. Потвърдено е, че никой от хората от охраната не е оцелял. Моите хора на терена ми казаха, че работата е свършена съвсем професионално, като са използвали военна техника и муниции. Запечатали сме района сто мили във всяка посока, но това не значи нищо и ние го знаем.

Тъкмо исках да задам на Клей първия от стотина шибани въпроси, когато телефонът звънна.

— Това трябва да е президентът — каза Мълкахи. — Ще включа високоговорителите.

Докато Клей бърникаше телефона, Карен се наведе и ми прошепна малко допълнителна информация относно подготовката на моя екип. Дани Барет пътуваше за насам и ако го исках, можеше да дойде с нас. Мамка му, разбира се, че го исках. От СВС изпращаха и някакъв много печен специалист по разузнаването на неправителствените организации, който да ме осведоми за Движението за християнска идентичност и неговото ултрарадикално ръководство. За Християнската идентичност бях чувал от своя приятел Дани Колсън, когато командваше групата за спасяване на заложници към ФБР и ловеше терористи из страната. Дани нямаше високо мнение за философията им, нито за дейността им и беше очистил някои от най-лошите „Божи войници“.

— Господин президент? Включен сте на високоговорител, сър. Господин Марчинко и Карен са тук с мен. Линията е сигурна.

Като чух гласа на президента, който идваше до мен през сложната и скъпа система от високоговорители, инстинктивно се изправих в стола, изпънах рамене и събрах краката си един до друг. Седях в поза мирно, както бях научил преди много години като млад боец в Офицерската школа (или Омазване до Шията, както предпочитам да я наричам) в Нюпорт. Ето, седях тук в присъствието на гласа на главнокомандващия на въоръжените сили на моята страна. А сутринта лежах в салона вкъщи, псувах гладиатора и се чудех как да си оправя тракторчето. За един ден само бях видял мозъка на мъж пръснат из цялата му къща; мозъка на жена върху облегалката за главата в автомобила й; един все още неидентифициран задник, за когото си знаех, че е свързан с шантавата ни игра, ме нарита до посиране; говорил бях дивотии на група тузари от името на много, много красивата си шефка; слушал бях някакъв шибан електронно изменен глас, който заплашваше да прати един американски град на оня свят, защото всички освен него и още няколко самозаблудени бели мъже мразеха евреите и всички останали; научих, че един шибан екип за Охрана от Министерство на отбраната, превозвал преносима ядрена бомба, заминал на майната си в Ню Мексико и че шибаната бомба сега беше с неизвинено отсъствие.

О, да, адски ден си прекара старият разрушител Дик Марчинко. И сега президентът на най-мощната страна на планетата провеждаше частен разговор по телефона с мен от другата страна на града… или където на майната си се намираше в момента.

И това ми било пенсиониране!

— Карен? Дик? Нямам много време, а и знам, че вие имате доста работа. Ще говоря накратко и моля да ме извините.

Веднага разпознах характерния мек тексаски провлечен акцент на президента, както и начина му да се обръща към хора, които познава от години. Истински уважавам човека, който сега се намира в Белия дом. Подиграван и баламосван по телевизията, мъжът, от когото сега получавах заповеди, беше изненадал страната с решителните си действия след 11 септември 2001 г. Оттогава водеше страната на война срещу стария ми враг, тероризма. Не беше се поколебал, нито отслабил решимостта си; не бе променил своята позиция и тази на страната относно крайната цел. И побеждавахме.

— Господин Марчинко, или може би Дик?

— Дик е добре, сър.

— Хубаво, така ми харесва. Дик, Карен ми разказа доста за теб. Тя има много високо мнение за теб и затова сега седиш в тази зала. И в момента имаме нужда от уникалните ти умения и талант, за да намериш липсващата бомба, преди да бъде използвана срещу някой беззащитен американски град и неговите жители.

Гласът на президента придоби остра нотка, която познавах от много от предишните му речи. Не се обаждаше просто от учтивост. За тази цел му служеха Клей Мълкахи и Карен. Тук ставаше дума за личен разговор. Между него и мен. Той продължи, а косата на тила ми настръхна. Адреналинът потече по умореното ми и болно тяло. Намирах се в Зоната на неосиране и това ми харесваше.

— Дик, повече от тридесет и пет години Америка иска от теб да й служиш вярно. Четох досието ти. Ти винаги си откликвал на дълга и си успявал да свършиш работа независимо от всичко. По пътя си разгневил доста важни и силни хора, полковник. И за това си платил по свой начин, нали?

— Да, сър, вярно е. Но отново бих сторил същото, ако имам възможност.

Смехът на президента проехтя в залата.

— Не се съмнявам в това, Дик, не се съмнявам. Слушай внимателно, полковник Марчинко, ето какво съм направил и какво искам ти да направиш от името на страната си и по заповед на президента.

Усетих натиск от ръката на Карен върху моята. Мълкахи измъкна няколко листа хартия от своята плоска чанта от черна кожа. Постави два листа пред мен. И двата носеха печата на президента отгоре и подписа му отдолу. С днешна дата. Преди да прочета повече, президентът продължи:

— По искане на Карен преразгледах обстоятелствата около твоята присъда. В същото време разгледах и служебното ти досие, както и непрекъснатите ти усилия да се бориш срещу тероризма от името на страната си. Убеден съм от сведенията, които получих при този преглед, че не можем да искаме — с чиста съвест — да направиш повече от това, което вече си направил, без да върнем жеста. Не правя преценки във връзка с наказателното дело срещу теб, полковник. Но ми е трудно да повярвам, че сме изхарчили шестдесет милиона долара от парите на данъкоплатците, за да вкараме човек като теб във федерален затвор за десет месеца… и за целта са ни трябвали две дела. Съгласен съм с препоръката на Министерството на правосъдието да ти се даде президентска амнистия. Тази амнистия лежи пред теб. Честито, Дик.

Чух гласа си да благодари на президента, а пръстите ми докоснаха най-важния къс хартия, който някога съм получавал. Амнистия. Личната и професионалната ми чест възстановени с президентски указ. Отказал се бях дори да мечтая за нещо подобно. Но то се случи. Стоях вкаменен. Ако сънувах, не исках да се събуждам, мамицата му.

Президентът продължи и аз се насилих да внимавам. Щях да празнувам после. А това щях да го празнувам. Бъди готов, доктор „Бомбай“!

— Дик, вторият лист хартия, който Клей ти е дал, е официалната ми заповед относно операция „Скорост“. Абсурдно би било да искам от теб да се излагаш на опасност по никой начин. Заповедта ми за теб и хората ти е проста и ясна. Използвай всички налични средства и ресурси, за да откриеш липсващата бомба и да я върнеш. Трябва да идентифицираш, намериш и унищожиш терористите, извършили това и други действия в подкрепа на лудостта, която насочват срещу Съединените щати и народа. Имаш изричното ми и конкретно позволение като главнокомандващ да правиш всичко необходимо, за да изпълниш мисията. Ясен ли съм?

От устните ми изригна масивна усмивка.

— Абсолютно ясен, сър, и това е шибаната истина!

— О, господи, Дик! — промълви Карен, която зарови ръце в дланите си.

Мълкахи, твърде зает да вади втори топ листа от папката, нямаше време да се притеснява от липсата ми на такт с президента. Той хлъзна към мен една папка, дебела около сантиметър.

— Прочети това най-напред — нареди ми той. — Аз ще съм ти свръзка тук, във Вашингтон. Каквото ти е необходимо, каквото ти липсва, пращай го през мен. Ще разполагам със сигурен телефон, факс и пейджър. Абсолютно уреден си, Марчинко. Само не се осирай.

Кимнах. Същите думи като на главнокомандващия, когато ме избра да създам „Тюлен — група 6“. Господи, как обичам тези думи. А осирането е нещо, което спрях да върша преди години. Осирането е нещо, което сега правя на другите, преди те да го направят на мен. Да накараш другия да се осере е изкуство, усъвършенствано от Свирепия и преподавано от него на другите, които той създава по своя подобрен образ и подобие. Сега бяха ми поднесли целия свят на президентска сребърна чиния. Нямаше да се осера.

— Дик? Преди да приключа…

— Да, сър?

В залата цареше тишина. За момент ми се стори, че президентът е затворил телефона. Когато се обади отново, усетих студ по гръбнака си.

— Дик, ти и хората, които ти помагат, имате работа. Работа, която никой друг не може да свърши. Не трябва да се проваляш. Просто не бива да се проваляш. Може да действаш по всякакъв начин, за да направиш необходимото за успеха. С изрично ръководно позволение или без такова. Като твой главнокомандващ аз нося пълна отговорност за тази операция независимо от края й. Желая късмет на всички ви. Бог да благослови Америка!

Мълкахи проговори първи, след като президентът прекъсна връзката. Звучеше тържествено.

— Окей, Дик, ти поемаш оттук. Каква е следващата стъпка?

— Горе имам една маймуна, която знае нещо за случая — изръмжах. — С него ще проведем разговор от тип „удари се в стената“. Оттук нататък всичко е непредвидимо. Аз ще тръгна от дъното, за да можем да се изкачим до върха, където, вярвам, ще намерим бомбата и задника, който я е взел. И след това ще го убия. Ти само трябва да решиш къде да заровиш телата.

Погледнах към Карен, като леко докоснах писмата с президентския подпис.

— Ти си ги изготвила, нали?

Тя кимна.

— Ти заслужи правото да изчистиш името си и да започнеш отново. Президентът се съгласи, като видя фактите. И той е прав. Не можем да искаме от теб да поемеш тази мисия, без да предложим нещо в замяна.

Внимателно сгънах писмата и ги поставих в джоба на гърдите си. Това бяха може би най-ценните неща, които някога съм получавал, и исках да са тук, където мога да ги чета, ако ми се стори, че всичко е сън. Или пък сериозно кофти кошмар.