Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (6)

Глава 4

По-добре е да действаш бързо и да сгрешиш, отколкото да се колебаеш, докато времето за действие отмине.

Генерал-майор Карл фон Клаузевиц,

„За войната“, 1832 г.

Полетът с хеликоптера протече бързо, бясно и без много приказки. Оказа се, че зоната за кацане е игрище за голф в един много луксозен клуб близо до дома на мъртвия юрист. Една полицейска кола стоеше наблизо, за да ни закара до местопрестъплението, и нашият шофьор, съвсем както пилота на хеликоптера, се оказа мълчаливо и сериозно копеле. Това ми харесваше. То означаваше, че не се чешат по онази работа и не пилеят ценното ми време.

Носех възможно най-небиещи на очи дрехи — чифт дънки, черно поло, леки боти и тъмносиньо спортно сако. Трейс и Пол също бяха в делнично облекло. Но железарията под дрехите ни не беше дотам обикновена. И тримата носехме любимите си пищови. Моят представляваше един „Глок 26“ — австрийски компактен пистолет калибър 9 мм, с прицел за нощно време. Той е малък, лек, изключително точен и почти непобедим от стихиите. Аз бях го доусъвършенствал с титанов ударник и подобрена откатна пружина, както и удължен пълнител. Тези прости модификации правеха и без това супернадеждния пистолет за близък бой още по-надежден. В джоба на сакото си имах резервен пълнител, а на колана отляво и отпред носех прясно издадената си значка от Бюрото за дипломатическа охрана. Предполагах, че щом като ще обикалям из района на престъплението, е по-добре да изглеждам като част от следствения екип, а не като някой от престъпниците.

Трейс предпочита автоматичен пистолет „Кимбър компакт“ калибър 45. Представа нямам къде крие подобно оръдие по тънката си снага… не искам и да знам. Косенс е склонен да използва доказания и верен пистолет „Хеклер и Кох“ калибър 45. Виждал съм го да стреля. От свирепо висока класа е с немския пищов и го носи в раменен кобур марка „Галко“ заедно с два резервни пълнителя. От временната площадка за кацане до мястото на мръсното деяние пътувахме десет минути. Макар и известен с дейността си в областта на човешките права, Бекстейн сигурно е струвал доста пари на някой задник, на когото не му се е влизало в затвора, ако се съди по района, през който се движехме. Разположен на северозапад от град Вашингтон, почти в Мериленд, този район, изглежда, се славеше със сериозно скъпи имоти. Когато стигнахме до къщата, с възхита установих, че човекът начело на операцията, който и да беше той, е успял да изолира целия район. Полицейски коли с включени буркани образуваха барикади в двата края на широката улица. Униформени полицаи, някои с черни карабини „AR-15“ на ремък, претърсваха и проверяваха документите на всеки, който опитваше да влезе или напусне района. За момента кварталът беше изолиран от останалата част на града. Когато ни пропуснаха през барикадата, забелязах двама полицаи, които чукаха по вратите на къщите. Минаваха от къща на къща с бележници в ръка и намръщени лица. Тъй като международната ми охранителна фирма „SOS TEMPS“ обучава полицаи, съм работил с много от тях през годините. Трябва да кажа, че тези двамата не изглеждаха никак весели. Обикалянето от къща на къща е шибана работа по всяко време на деня, но в този квартал трябва да е мъчение. Повечето хора във Вашингтон, които могат да си позволят подобни бърлоги, не очакват на пръв поглед безсмислени въпроси от някакъв си полицай. Вместо да помагат с желание, за да бъде открит убиецът на съседа им, те вероятно си вдигаха кръвното от нерви, че убийството ще ги забави за шибания им тенис. Няколко криминалисти от екипа внимателно снимаха отвън и отвътре черен автомобил „Лексъс“, паркиран до тротоара. Малко по-надолу по улицата нашият шофьор-полицай сви през отворена желязна порта и спря по средата на полукръглата отсечка до стълбището.

— Това е мястото, сър. Питайте за капитан Барет от отдел „Убийства“. Той ви очаква.

— Капитан Барет? Да не искаш да кажеш Дани Барет… едър, висок тип?

— Да, той е. Не може да не го видите. Голям е колкото къщата.

Патрулната кола се отдалечи от тротоара и ни остави пред внушителната и суперготина къща.

Както е сигурно, че лайната миришат, така е сигурно, че познавам капитан Дани. Барет Къщата. За първи път се срещнахме преди много луни във Виетнам, когато още млад капитан от морската пехота той служеше като съветник. И той като мен беше офицер-мустанг, израснал от редник и с глава, пълна с идеи и желание да избие възможно най-голям брой комунисти, преди войната да свърши. Работата му като съветник се оказа достатъчно впечатляваща за шпионите от ЦРУ. Те убедиха армията да им го изпрати като специалист по потушаването на безредици. Във Виетнам Дани Барет действаше твърдо и устремно. Виетконгците определиха огромна награда за главата му, която така и не успяха да получат. Барет приключи войната като опитен и многократно награждаван майор. По агенция „Партенка“ чух, че се е пенсионирал като подполковник след двадесет и пет години почетна служба. Чий ли го държеше тук, във Вашингтон, като следовател от отдел „Убийства“? Но присъствието на Дани Барет тук, в оперативната зона, означаваше, че няма да ме разиграва някой смотан путкогъз ченгел, дето разбира от ядрено оръжие толкова, колкото от онази работа на баба си.

С децата по петите си се отправих към входната врата на къщата.

— Я, шибанякът Ричард Марчинко!

Да, това беше Дани Барет, извисил се над мен точно както го помнех. Със своите два метра и сто и четиридесет кила си оставаше най-едрият мъж, когото съм виждал. Пенсионираният офицер от морската пехота беше огромен и всеки грам от тялото му представляваше добре тренирани мускули и жили. Изтича надолу, като прескачаше по две стъпала с протегната напред едра лапа.

— Здрасти, Дан — отвърнах, като стиснахме длани. — Как си бе, да ти го начукам?

— Добре съм, Дик. Всъщност, много добре. Но адски нещастен от това тука. Искаш ли да се разходим?

Обърнах се към Трейс и Пол:

— Започнете да душите наоколо. Проверете задните дворове от тук до следващата пряка. Аз ще ви настигна.

Те кимнаха и заминаха.

Барет ме прегърна през раменете с голямата си ръка и ме поведе през мократа трева.

— Твои ли са тези?

— Да. Нов екип — отговорих. — Те бяха с мен, когато оправихме салвадореца преди няколко месеца. За първи път бяхме заедно. Печени са.

— Чух, че именно ти си спасил дъщерята на посланика. Аз отдавна не съм ходил в Ел Салвадор. Нещо ново там?

— Да — засмях се, когато стигнахме едно тихо местенце от другата страна на къщата. — Там сега има двадесет партизани по-малко.

Дани запали цигара, пое дълбоко дъх и издуха дълга струя дим край мене. После поклати глава напред-назад като хрътка, временно загубила дирята, и каза:

— Чух за шибаните ти проблеми след Ирландия. Чух също, че напоследък доста си понатиснал някои хора, за да се върнеш в играта. Не им цепиш басма на ония минетчии.

Изгледа ме внимателно. Забелязах, че все още държи цигарата ниско долу — животоспасяващ навик, който беше придобил от Виетнам.

— Майната им — отговорих. — Ами ти? Чух, че си се пенсионирал. Пенсията от морската пехота толкова малка ли е, че се налага да си търсиш друга работа?

Детективът отвърна с насечен, дълбок гърлен смях.

— Не, Дик, добра е. Но още не бях успял да изляза от портала, когато някакъв се обади от полицията и каза, че откриват място специално за мен като капитан в отдел „Убийства“. Когато попитах защо мислят, че се интересувам, оня спомена ЦРУ. Знаеш как работят. Предполагам, че предвид продължителните добри отношения през годините смятат, че не е зле да съм на разположение като полицай.

Кимнах. ЦРУ обича да държи служителите си подръка, независимо дали са пенсионирани.

— Дан, СВС изпрати цял хеликоптер на Агенцията за национална сигурност, за да ни довлече дотук. Споменаха нещо за ядрено оръжие. Какво става бе, мамицата му?

Барет въздъхна, след това дръпна продължително от цигарата и отговори:

— Този адвокат, Бекстейн, снощи по някое време поел два куршума в лицето от ръка разстояние. Намерихме един от куршумите. Доработен. За убийство. Вратата не беше заключена, алармата не работеше. Убиецът просто е влязъл и гръмнал адвоката без проблеми. Това не е случайно убийство, нито пък обир с неочакван край. Нямаме свидетели, а пък телохранителят на Бекстейн има желязно алиби. Намирал се в другия край на града, където чукал до побъркване седемнадесетгодишната дъщеря на жертвата. Работата е напечена в политически план. Бекстейн имаше големи връзки в Капитолийския хълм. Шефът ми крещи и иска резултати от днес за вчера.

— Ами ядреното оръжие?

Барет вдигна вежди рязко и на лицето му се изписа студена гримаса.

— Ще стигна и дотам. Нека влезем вътре — изръмжа той.

Трупът на адвоката лежеше на пода, където бе паднал. Огледах го. Виждал съм много тела и в процентно отношение Бекстейн изглеждаше по-добре от повечето. Да, засмукал беше два куршума в тиквата си и половината череп липсваше, но иначе си бе цял и разпознаваем от роднините. По-добро отношение, отколкото за някои от моите тюлени.

— Капитан Барет?

Обърнах се и видях тънък мъж латиноамерикански тип, плешив като билярдна топка. Барет ни представи:

— Лео, това е Дик Марчинко. Той е с мен.

Лео протегна ръка и каза:

— Радвам се да се запознаем, господине.

Вниманието му мигновено се върна към Дан:

— Капитане, намерих частична следа от обувка на килима в хола, близо до вратата, която води към задния двор и не е заключена. От двора към улицата се излиза през неохранявана врата. Изглежда, престъпникът е влязъл през предната врата, застрелял е Бекстейн и след това е излязъл отзад.

— Нареди на лабораторията да се заеме със стъпката. Друго?

— Да. Освен изстрелите в главата Бекстейн е получил доста силен удар в гърдите — гръдната му кост е натрошена. Предполагам, че късчета кост са се забили в сърцето му. Не знам кой е убиецът, но определено не си е губил времето.

— Благодаря, Лео. Продължавай.

Барет ме подкани с жест да го последвам нагоре към втория етаж по красиво гравираните стълби от тисово дърво. В горния им край сви надясно в красиво обзаведена, но много разхвърляна частна библиотека.

— Вземи стол, Дик. Трябва да си поговорим.

Потънах в луксозен кожен фотьойл. Всяка свободна повърхност в стаята бе отрупана с книги. Правни текстове, романи, исторически, биографични, философски, научни книги — страхотна бъркотия от теми и автори. Знаех, че не са тук за показност — позахабени изглеждаха и очевидно Бекстейн е запълвал доста от времето си с тях. Огледах кабинета му и останах силно впечатлен. По стената, която беше отделил за галене на самочувствието си, висяха негови снимки с някои от най-големите величия на САЩ. Определено Бекстейн не беше стоял с вързани ръце. Не се учудвах, че Дани е под голям натиск от високо. Но въпреки това големите му връзки не струваха колкото задника на плъх, когато е трябвало да запази мозъка в черепа си. Пред заредения пистолет всички са равни.

— Е, какво става, Дани, момчето ми?

— Намерихме една микрокасета до тялото. Посланието беше късо и не особено сладко.

— И какво иска онзи задник от нас?

— Изглежда, не е само един човек, а група, Дик — отговори Барет. — И не става въпрос какво те искат, а какво ще ни сторят, на страната ни, ако не ги намериш преди това.

— Предполагам, че именно тук ще стане дума за ядреното оръжие.

В главата ми се редяха неприятни картини. Убиецът на Бекстейн го използваше като начин за привличане на вниманието.

— Кога ще мога да чуя шибаната касета?

Барет ме изгледа с поглед, топъл колкото айсберг.

— Тя вече е при Карен от СВС. Ония гадове вероятно имат поне един куфар-бомба. От мой източник знам, че тази сутрин са ударили група армейски камиони в Ню Мексико. Всички са мъртви. Няма и следа от куфара-бомба, който са носели.

Едрият полицай изтръска последната цигара от пакета и го смачка в юмрука си. Мамицата му. Това беше най-неблагоприятният сценарий, за който се готвехме в „Червената клетка“. Доказали бяхме на Военноморските сили, че ядрената ни програма и нейните оръжия са уязвими от нападения на терористи. По дяволите, не само доказахме, че можем да проникнем в обектите, където се съхраняваха или преразпределяха тези оръжия, но и че можем да откраднем проклетите бомби. Очевидно някой имаше топки, големи колкото на моите момчета от „Червената клетка“. От тази мисъл ми се сгади в червата. Свирепите бойци са едно нещо, изменниците — съвсем друго.

Определено исках да чуя шибаната касетка.

— Щом я прослушах, и разбрах за какво става дума, се обадих на един от контактите си в ЦРУ. Те изпратиха куриер да я вземе и да я занесе на Карен. След това чух, че ти идваш насам.

— И сега накъде ще се насочим ние?

— Не ние, Дик. Ти.

Барет угаси полуизпушената си цигара.

— Аз трябва да те върна заедно с екипа ти в хеликоптера. Карен те иска изцяло на разположение, след като разгледаш мястото на засадата.

— Е, какво пък, мамицата му, да действаме. Но да знаеш, че ще искам повече пари за възстановяване на откраднати ядрени бомби!

— Все същият стар Марчинко — засмя се пенсионираният морски пехотинец. — Шибан пират си и такъв ще си останеш до деня, в който ще погребем рунтавия ти задник.

— Дори и тогава няма да се откажа, приятел!

С мисли за различни неприятни сценарии, които включваха гъбообразни облаци и убийствена радиация, слязох по стълбите и потърсих Трейс и Пол. Отправих се към задната врата и излязох на улицата, за която спомена Лео, като мислех, че вероятно хлапетата ще са там и ще душат. И наистина видях, или по-скоро чух ги, но не мога да кажа, че душеха. Пробягваха стометров спринт, мамицата му! И двамата се стрелнаха край мен надолу по уличката и едва тогава загрях, че гонят някого, който бягаше по улицата доста пред тях. Трейс изкрещя:

— Дик! Тичай! Бързо!

Тя се намираше на около половин крачка разстояние зад Косенс, който подпалваше асфалта с дългите си крака. Мамка му! Изглежда, са подплашили някой, с когото си струва да се поприказва. Забелязах, че далечната фигура, която преследваха, сви наляво и изчезна в нечия градина. Предположих, че се е отправил към по-добър маршрут за бягство, отколкото предлагаше тясната уличка.

Юрнах се обратно в къщата и грабнах Дани в антрето. Изглежда, съм имал особена гримаса, защото той не ме попита какво става, а просто изтича до паркираната си пред къщата кола — един джип „Краун Виктория“ без полицейска маркировка — и двамата се метнахме в нея.

— Дани, газ! — изкрещях и след секунди шибаните ни задници полетяха към барикадата в долния край на улицата. Забелязах как няколко пистолета напуснаха кобурите си, но изненаданите полицаи, изглежда, не знаеха какво точно да правят, когато беглецът и преследвачите му минаха бегом край тях. Наоколо имаше прекалено много хора, за да може да се стреля безразборно. Дори и най-страстният стрелец сред полицаите във Вашингтон го знае, нали така? Тъкмо минавахме барикадата, когато забелязах Трейс да изчезва зад ъгъла.

— Там! — изкрещях. — Наляво при ъгъла!

Когато Дани рязко сви с мощната кола, спряхме колкото да може Трейс да метне малкото си дупе на задната седалка.

— Заловете го! — изсъска тя, като се бореше да напълни изморените си дробове със свеж кислород. — Видяхме го… в шибаната уличка… след като ти… влезе в къщата. Стори ми се, че проверяваше някакво подслушвателно устройство.

— Ето го Пол, вдясно! Свий надясно, мамицата му! — изкрещях.

Стиснах дръжката на мекото табло, за да се задържа при резкия завой. Косенс се намираше на половин пряка от нас, а мъжът, когото гонеше — почти на следващия ъгъл, като разстоянието помежду им, изглежда, се увеличаваше. Движехме се към някакво натоварено кръстовище. Когато Барет стигна Пол, Трейс ритна дясната задна врата. Усетих сътресението от тялото на Пол върху задната седалка, когато той скочи в колата.

— Давай! — извика той.

Барет успя да ни прокара през кръстовището и мислех, че вече настигаме плячката си, когато изведнъж го загубих от погледа си. След миг спряхме рязко, защото шофьорът пред нас удари спирачката. Цялата улица веднага се изпълни с коли и оглушителен отвратителен рев на клаксони. Задръстване. Мамка му.

Един сребрист джип „Мерцедес“ на петнадесетина коли разстояние от нас, изглежда, създаваше проблема. Окей, мога да играя на полицай. Изскочих от колата и се втурнах по асфалта, решен да махна шибаната кола от пътя независимо как. Вдигнал пистолета си в ръка с един тлъст малък патрон в затвора, се спуснах покрай колите пред нас, без да обръщам внимание на смразените и изплашени лица на шофьорите, които ме забелязаха. Приближих спрялата кола, готов да чета конско на шофьора й. Зад волана една красива чернокожа жена с прилепнал по тялото костюм за тенис седеше напълно неподвижно. И с основание. В центъра на челото й имаше прясна дупка от куршум. Онзи, дето го преследвахме, не се спираше пред нищо.

Заех позиция под ъгъл 90 градуса спрямо мъртвата жена и се огледах за бягащия мъж, но така и не разбрах къде е отишъл нашият мистериозен маратонец. Внезапно районът се изпълни с униформени полицаи. Тъкмо навреме, момчета. Веднага прибрах пистолета в кобура и вдигнах значката си от Държавния департамент, за да я видят полицаите. Когато те са на сцената на убийство, едва ли искат да видят точно някакъв брадат едър, грозен и непознат майкотаковач с опашка и пистолет в ръката.

— Той е с мене! Полицай е! — изкрещя Дани, като тичаше към мястото, където аз стоях неподвижен като статуя, докато един полицай държеше стоманения си револвер насочен в главата ми. Барет показа значката си и посочи мъртвата жена в колата с палец.

— Помогни с жертвата!

Полицаят пред мен кимна, прибра оръжието и се обърна, без да каже нищо. Аз се върнах в колата.

Дани докладваше на полицаите, когато чух някой да съобщава за липсващия беглец по полицейското радио в джипа.

— Барет! — изревах към него. — Сгащили са го, копелето мръсно, може би със заложници! Хайде!

Метнах се на седалката, докато Дани се нагласи зад волана. Включи сирената и се измъкнахме от задръстването. Трейс и Пол седяха пред нас в патрулна кола и пътуваха към мястото.

— По дяволите, Марчинко! — извика Барет, за да надвие пронизителния вой на сирената. — Ти продължаваш да привличаш неприятностите като лайно мухи!

Както казах, двамата с Дани се знаем отдавна.

Навлязохме в район на града, който изглеждаше на светлинни години от лукса в квартала на Бекстейн. Тук имаше предимно магазини, ресторанти за бърза храна и обрасли с плевели незастроени места. Дани спря зад няколко други полицейски коли до далечния тротоар срещу безлична едноетажна сграда с офиси, която, изглежда, не беше докосвана за ремонт от петдесетте години насам. От едната й страна имаше почти празен ограден паркинг за служителите. Навсякъде гъмжеше от униформени полицаи. Когато излязох от колата, забелязах Пол и Трейс. Отидох при тях.

— Какво става, мамицата му? — запитах.

— Оня е вътре — обясни Пол. — Полицаите казват, че вероятно е взел заложници, обаче не са сигурни. Трябваше да го хванем още в уличката, но не можахме да го стигнем.

Трейс кимна в знак на съгласие. Виждах, че и двамата са ядосани на себе си.

— Първо реших, че е журналист, който се опитва да разбере нещо за убийството, но като видях как ни се измъкна, щом разбра, че сме го видели, загрях, че е прекалено мазен. Направо на гърба му пишеше „Професионалист“.

— Сигурен съм, че дамата с куршума в главата е съгласна — определено не гонехте репортер от „Уошингтън поуст“ — казах. — Не знам кой е този шибаняк, но е замесен в цялата тази история. Вие двамата се справихте добре. Хайде сега да си свършим работата и да идем да го приберем.

Погледнах към Барет. Той кимна. Искахме го онзи задник, и то преди другите. Имах едно усещане. И винаги вярвам на интуицията си, ако тя ми подсказва, че съм прав.

Барет за по-малко от минутка успя да разпореди на полицаите да блокират района.

— Идвам с теб — обяви той, като се върна при малката ни група. — Нека се представим на оня ебалник.

С Трейс начело се отправихме към северозападния ъгъл на ниската сграда. След като стигнахме там, се огледах, за да съм сигурен, че сме готови. В повечето ситуации като тази е добре да стоиш надалече и да чакаш специалния полицейски отряд. Или ако си достатъчно късметлия да участваш в „Шестицата“ или в „Червената клетка“, би имал необходимото време да си вземеш оборудването и да репетираш план за влизане. Тук нямаше да е така. Време беше да се спуснем по централната линия. Имахме нужда от онова псе, и то веднага. Ако е част от групата, която е убила Бекстейн, значи е част и от групата, която в момента притежаваше тактическо ядрено оръжие, произведено в САЩ. Не исках да успее да упражни никакви права, освен правото да говори с мен или да се посере от боя, който ще му друсна. След това полицаите и всички останали могат да опаковат в бинт каквото остане от него и да му осигурят най-добрата правна защита след тази на О Джей Симпсън.

— Трейс — просъсках, — мини под прозореца и застани отсреща! Пол, ти я следвай.

Трейс кимна. Извади пистолета си от кобура (а, вече знам къде го крие!), легна по корем и изпълзя по бетона. Косенс я последва и след секунди застанахме от двете страни на входа.

— Дани, още ли си силен като шибан вол? Виждаш ли оная кофа за боклук? Като ти кажа, хвърли я през шибания прозорец. Щом тя влезе, аз ще скоча след нея. Ти ни пази тила!

Барет кимна. Като прибра масивния си пистолет, се обърна и взе металната кофа за боклук, която му посочих. Пълна с всевъзможни лайна, сигурно тежеше към петдесет килограма. Едрият копелдак я вдигна за дръжките с лекота. Мина покрай мен и застана съвсем близо до прозореца, където не можеха да го видят отвътре. Далгрен и Косенс бяха на позиция, готови да скочат след мен.

Проверих пистолета си, за да съм сигурен, че е надеждно закрепен в кобура. Поех дълбоко дъх няколко пъти и се подготвих за бъдещето. Трябваше да последвам кофата през прозореца, да извадя пистолета, щом вляза, и да се надявам адски много, че задникът ми няма да стане на лентички от падащото стъкло. Трейс и Косенс щяха да ме последват по петите и заедно щяхме да претърсим сградата възможно най-бързо. Знаех, че никой от моя екип не е с бронежилетка, а и аз никога не нося такива неща. Защо ли? Защото, ако се озовеш във вода, може да потънеш; пречат, когато разбиваш врати и прозорци; и най-вече създават фалшиво усещане за сигурност, което може да попречи на инстинкта и да намали времето ти за реакция. Личният ми девиз винаги е бил „стреляй първи и бързо“. Целта ни беше да хванем копелето живо и цяло, доколкото последното е възможно. Но знаех, че само да насочи пистолет към нас, някой ще го гръмне, за да защити другите.

Погледнах Дани и кимнах. Време е за представление!

Барет направи три къси крачки, замахна с голямата кофа и я пусна да лети. Наблюдавах как тя удари стъклото и мина през него със силен трясък, от който и глух човек би напълнил гащите. Хиляди късчета стъкло се разхвърчаха навътре, а аз ги последвах, като свих лице колкото можах повече към гърдите си. Минах над ниската стена и се изсипах в стаята, като се претърколих върху нещо, което се счупи от тежестта ми. Изправих се на крака с пистолет в ръката.

НАПАДАЙ! НАПАДАЙ! НАПАДАЙ! Тръгнах напред и чух Трейс и Пол да следват задника ми. Забелязах как една врата в далечния край на стаята се затръшва и инстинктивно се хвърлих към нея, като с все сила изкрещях на моите хора да ме последват. Вратата поддаде, щом моите 108 свирепи килограма се треснаха в нея, а после чух изненадан вик на болка от човека зад нея. Влетях в друга оскъдно обзаведена стая и видях дребния русокос лайнар, когото гонехме през половината град. Той понечи да вдигне хромиран пистолет към мене. Аз го изпреварих и със собствения си пистолет избих неговия от ръката му, а със свободната си ръка го фраснах в лицето.

Той отстъпи с грухтене. Разбил му бях носа и по лицето му шуртеше яркочервена кръв. Приближих се към него и той замахна ниско с крак, като ме ритна силно по бедрената кост. Мамка му! Приведох се, когато замахна с юмрук към лицето ми, но разбрах, че друг юмрук иде бързо и силно отдолу. Той влезе в контакт с челюстта ми и в черепа ми избухна заря от звезди. Страхотно, кофти копеле, което всъщност може да се бие!

Усетих нов ритник и лявото ми коляно поддаде. След това той ме стисна за врата и усетих как едното му коляно се забива в гръдния ми кош. Наведох глава и опитах да остана прав. Държах лактите си свити, за да пазя ребрата си от сериозно нараняване. Трябваше да се измъкна от тая ситуация, защото тоя копелдак щеше да ме бие до посиране! Усетих как опитва да ме извърти надясно и надолу и затова се отпуснах. Това е най-старият трик в учебника. Внезапното отсъствие на съпротивление го изненада и усетих, че се подхлъзна. Ударих го с двете си ръце и изкрещях с всичка сила в тъпанчето му. Между нас се отвори пролука, която запълних със серия удари в лицето и тялото му. Опрях го на далечната стена и тъкмо когато нещата изглеждаха добре за искрено вашия мен, получих ритник право в топките.

Прости ми, прав си — това е най-старият трик в учебника.

За момент ми се стори, че ще припадна. Опитах се да остана в съзнание и някак си успях да го прасна с лявата си ръка отстрани по черепа. Стиснах си топките и полетях настрани, а той се препъна и силно се удари в ъгъла на едно евтино бюро. Усетих стена зад гърба си и коленете ми се подгънаха. Не можех да дишам. Усетих, че ми се гади. Спуснах се към пода и повърнах малко. Мамицата му! Не така бях планирал нещата.

Успях да отворя очи достатъчно дълго, за да видя как Трейс замахна с пистолета в ръката си към главата на русокосия. С глух звук пистолетът го прасна отстрани и той падна като мъртвец. Втори залп излетя от червата ми и плисна по светлозеления мокет, на който лежах. Топките на Дики горяха. Не бяха стискани толкова силно от времето, когато получих документите за развода от хищника, когото жена ми беше наела за адвокат.

— Скипере? Хей, скипере? Добре ли си?

Като спрях да повръщам, вдигнах очи към клекналата пред мен Трейс. Кимнах слабо. По бузите ми течаха сълзи и надушвах повръщано в брадата си. Да, много добре си бях, мамицата му. Никога не съм се чувствал по-добре, благодаря и майната ти.

Пол ми помогна да стана от пода и двамата с Трейс ме сложиха да седна на един стол. Дани бързо претърси задника, който вероятно беше ми съсипал половия живот за шест месеца напред. Едрият полицай му сложи белезници и го изправи на крака. Ухилих се, като видях как очите на Русокоско се мърдат безсъзнателно. Трейс добре му бе разтърсила мозъка.

— Аз ще го сложа в колата. Вие двамата изведете Дик и намерете пистолета на тоя.

С усмивка Барет кимна към мен.

— Добър план — каза. — Особено ми хареса онази част, дето те ритат по топките. Трябва да я запомня.

— Да ти го начукам — отвърнах. — Къде ще го водим?

— СВС — отвърна той. — Ако се окаже, че е свързан със задниците, които търсим, той е извън моите пълномощия и право в твоите. Каквото правиш оттам нататък, си е твоя работа.

Кимнах. Трейс ми подаде пистолета и аз го мушнах в джоба на сакото си. Изправих се сам и кимнах с глава към вратата.

— Да се махаме, мамицата му — изръмжах.

— Добре ли си? — запита Трейс.

Кимнах утвърдително. Но не се отдръпнах, когато тя леко ме хвана за ръка. В такива моменти на един мъж му трябва помощ.

— Как е торбата с орехите, скипере? — запита тя с лека насмешка, от което и аз щях да се засмея.

— Дълбоко в задника ми, Далгрен. Искаш ли да видиш?

— Може би по-късно. Междувременно, дръж ги да не паднат.

— Ти също, Далгрен.

И двамата се засмяхме, когато тя ме изведе от сградата и ме насочи към колата на Дани.

Хора от екипа. Не може да не ги обича човек.