Ричард Марчинко, Грег Уолкър
Жестоки мерки (5)

Глава 3

Може да ме обвиняват в прибързаност, но не и в ленивост.

Наполеон, 6 май, 1796 г.,

Кореспонденция, том 1, №337 (1858–1870)

На сто мили извън Лос Аламос, щат Ню Мексико, блясъкът на пустинното слънце вече беше достатъчно силен и пътят, по който рядко минаваха коли, изглеждаше като трептяща в черно и сребърносиво река. Облечената в черно фигура по средата на шосето довърши работата си бързо и даде сигнал с вдигнат нагоре палец на снайпериста, когото не виждаше, но знаеше, че е там и че пази гърба му. Бързо се отдалечи от лентата с шипове, която беше поставил през двете платна на асфалтираното шосе, и зае позицията си, където го чакаха гранатомет и маслиненозелена торба със силно избухливи реактивни гранати. Погледна към близкото възвишение на пътя и пъхна една граната в тръбата. След няколко мига чу онова, което очакваше — ръмженето на двигателите на приближаващ конвой. Сниши се в едрия пясък на своята стрелкова позиция и освободи предпазителя на гранатомета, но задържа показалеца си далеч от спусъка. Случайните изстрели не фигурираха в днешния план.

Триста метра на юг и на петдесетина метра над него, на едно възвишение, специалистът по откриване на цели от неговата група също чуваше издайническото ръмжене на приближаващата цел. На дясното му рамо лежеше удобно прикладът на пушка „Барет M82A1“ калибър 50. Оптичният мерник „Леополд“ с десеткратно увеличение му позволяваше да следи движението на двата фургона на правителството на САЩ, които се движеха с постоянни седемдесет километра в час през обширната пустиня в Ню Мексико. Водещият фургон преодоля лекото възвишение и ускори към почти невидимата лента с шипове, но тази сутрин снайперистът се интересуваше от шофьора на втория фургон. Предвид всички фактори на средата и метеорологичните условия във връзка с изстрела, той бе избрал позицията си за стрелба много внимателно. Мястото на стрелбата и положението на тялото бяха извънредно важни за успешна стрелба срещу вражески личен състав или автомобили с тежко оръжие като пушката „Барет“. Добре скритият снайперист, използвал многократно това оръжие по време на тайни операции в Афганистан и дълбоко в Ирак през първите дни на така наречената война срещу тероризма, се чувстваше сигурен, че ще може да елиминира целта си — и всеки в нея — бързо и с минимален брой изразходвани гранати. За да унищожи втория фургон, бе избрал саботажна граната марка „Рауфос 50 BMG M903“ със стабилизиран срещу превъртане куршум „Пенетрейтър“. Този куршум можеше с лекота да пробие армираното стъкло на автомобила и да убие шофьора.

Вторичната мисия на снайпериста беше да осигури информация в реално време за придвижването на водещия фургон, чиито гуми щяха да пострадат сериозно, като преминат през лентата с шипове със седемдесет километра в час. Специално проектираните шипове щяха без проблем да разкъсат подсилените с „Кевлар“ гуми. Симулативните упражнения показваха, че автомобилът ще загуби поне две от гумите си, а вероятно и всичките, след като минат върху острите като бръсначи шипове на лентата. Вероятно шофьорът му би могъл да продължи миля и половина така, но скоростта му ще намалее значително и двата автомобила, които го причакваха на една миля надолу по пътя, щяха да го спрат.

Мъжът с гранатомета наблюдаваше с нарастващо вълнение как първият автомобил прехвърли възвишението и ускори надолу. Той се нагласи и вдигна тръбата на рамо с едно леко движение.

Независимо от скъпите и направени по поръчка слънчеви очила ослепителното слънце не позволи на шофьора на първия автомобил да види тънката лента с шипове през шосето почти докато гумите не стъпиха върху нея. Той изруга шумно, но не успя дори да натисне спирачката, когато почувства как двете предни гуми гръмнаха. Натисна докрай газта и направи гримаса при звука от задните гуми. Стиснал волана, за да не се пребие, той опита да запази възможно най-висока скорост, докато автомобилът се движеше тромаво надолу по пътя. С всички сили се стараеше да овладее колата, защото спуканите гуми направиха волана тежък.

На три дължини зад него шофьорът на втория автомобил имаше половин секунда време повече, за да реагира. Като изкрещя предупредително на тежко въоръжените хора зад себе си, той натисна спирачката, за да избегне острите като бръсначи шипове на пътя. Благодарение на опита си успя да спре колата, макар и не преди предните гуми да минат през лентата. Въоръженият водач на групата за бързо реагиране в колата незабавно протегна ръка към вратата, за да види каква е повредата. Шофьорът въздъхна тихо, доволен, че не се блъсна в първия автомобил.

Това чувство продължи малко време, защото един куршум избухна през предното стъкло и проби широка дупка в меката бронежилетка и в гърдите му. Вече беше мъртъв, когато втори куршум го улучи два сантиметра под първия. Точната стрелба на снайпериста се улесни от факта, че шофьорът остана на мястото си благодарение на специално проектираните колани, подобни на онези, които използват в състезателните коли.

Почти веднага още две дупки зейнаха в другата страна на стъклото и водачът на групата, който седеше на пасажерското кресло тази сутрин на път за Калифорния, бе сполетян от същата съдба. Зад него шестима униформени мъже правеха отчаяни опити да се освободят от своите обезопасителни колани, да вземат оръжието си и да се измъкнат от попадналия в засада автомобил.

Снайперистът си свърши работата перфектно, сега трябваше да действа колегата му, мъжът с гранатомета. Той чуваше виковете на хората в задната част на автомобила, когато коленичи, за да заеме добра стрелкова позиция, здраво стиснал оръжието, чиято черна метална тръба лежеше на дясното му рамо. Реактивната бронебойна граната щеше да се зареди сама по време на полета. Мъжът беше се постарал да изчисли разстоянието, където според него фургонът щеше да спре, но знаеше, че изстрелът е труден предвид физическите ограничения на мястото на засадата. Но пък го смятаха за най-добрия с реактивни гранати в екипа и той възнамеряваше да запази тази своя трудно спечелена репутация.

Натисна дебелия спусък и почувства как тялото му мръдна рязко назад в мига, когато гранатата се понесе със свистене към отворената врата на автомобила. От задния край на тръбата избухна огромен облак дим и пламък. Без да чака, за да види ефекта от стрелбата си, мъжът с гранатомета грабна втора граната и ловко я пъхна в празната паст на тръбата. Почувства вълна парещ въздух върху маската си една милисекунда преди гърмът от гранатата, която избухна в автомобила, да удари тъпанчетата му. Вдигна поглед и видя как един от хората в автомобила падна на пътя и се затъркаля обхванат от пламъци. Докато човекът опитваше да се бори с пламъците, които обхващаха главата и раменете му, над пустинята се разнесе тъп трясък от пушка „Барет“. С мрачно удовлетворение мъжът с гранатомета видя как куршумът донесе незабавен и доста кървав край на агонията на горящия човек.

Като вдигна гранатомета втори път, той отдели един миг, за да се прицели във вътрешността на изкормения автомобил. Всеки, който би успял да побегне през прозорците в задния край, през задната врата или през вратата на шофьора, щеше да загине от пушката. Автомобилът срещу него пламна още по-силно и въздухът се изпълни с неприятно сладникав мирис на горяща плът. След като се прицели добре, мъжът изстреля втората граната. Тя удари вратата на фургона от страната на пасажера, откърти цялата предна част на автомобила и разхвърли парчета от двата трупа.

Мъжът остави гранатомета и вдигна черната си пушка „Колт Д4“, окачена през гърдите му на тактическа презрамка от найлонова материя. Насочи леката цев на пушката към зоната в търсене на някой, достатъчно нещастен да оцелее след двете експлозии и високоскоростните големи куршуми на колегата му. Нищо не помръдваше. С леко махване с ръка той даде сигнал, че всичко е чисто.

Коленичи, откачи една манерка от колана си и пое дълга глътка студена вода. В далечината се чу стрелба от автоматично оръжие и разбра, че другите се захванаха с предния автомобил. Сега той и снайперистът имаха задачата да унищожат всеки автомобил, който дойде насам от север. Провери гранатомета, закачен под цевта на пушката си. В тръбата бе заредена една граната, чийто заоблен нос с цвят на мед можеше лесно да спре продуктите на „Додж“, „Хонда“ или „Джип“. Всеки цивилен, избрал неподходящ момент да дойде насам, щеше да бъде смятан за случайна жертва. Нещастна жертва на войната. Мъжът знаеше, че неговият бог няма да обърне внимание на подобни тривиални въпроси. Малки жертви при подготовката за крайната жертва, която все още предстоеше.

В предния автомобил цареше хаос. Шофьорът правеше опити да запази скоростта и контрола над колата, хората от охранителния екип в задната част крещяха инструкции един на друг и подготвяха оръжието си. Остро тракане изпълни кабината, когато мъжете заредиха десетмилиметрови патрони в гладните затвори на немските си автомати „MP-5“. Радиооператорът, чиято задача беше да поддържа връзка с втория автомобил и командния център в Лос Аламос, се отказа да търси другия камион и поиска от центъра незабавно да изпрати хеликоптер с екип за бързо реагиране. Хвърли поглед през силно затъмнените задни стъкла и видя мръсносив дим да се издига под хълма. През главата му мина мисълта, че с онези нещастници е свършено. Кой ли е толкова откачен, че да напада точно тях?

Шофьорът забеляза два цивилни джипа, които летяха към тях един до друг по шосето, и с вик предупреди останалите. Гумите му бяха спаднали докрай, скоростта — жалки 40 километра в час и проклетият автомобил изобщо не можеше да се управлява. Безсилен да направи каквото и да е, освен да държи курс напред, той наблюдаваше как джиповете свиха рязко и препречиха шосето на около двеста метра пред него. Вратите им се отвориха и четирима мъже, до един в черни бойни униформи, изскочиха от тях.

От обучението си по борба с тероризма шофьорът знаеше какво следва. Удари с крак спирачката и успя да спре, след което изкрещя заповед за евакуация. Преди някой да успее да чуе командата, кръгли нетрасиращи куршуми с калибър 7,62 натовски тип от четири модифицирани леки картечници „M60“ разкъсаха автомобила. Стоманените сърцевини на стотици медни куршуми започнаха да дерат хората от охранителния екип и шофьора живи.

По команда от водача си нападателният екип тръгна напред в редица, като изпращаше непрекъснат и тежък дъжд от добре прицелени куршуми в камиона. Когато стигнаха до него, спряха стрелбата и се заслушаха внимателно за най-лекото движение или стон и за всякакъв намек за живот отвътре. Нищо.

Един от нападателите хвана смачканата дръжка на вратата на пасажера и рязко я дръпна. Когато вратата се отвори, едно подгизнало от кръв тяло с размахани ръце и крака почти се метна върху него.

— Мамка му! — изкрещя той и изпрати един куршум в нападателя си. Едва тогава осъзна, че това е труп, който, изглежда, е бил облегнат на вратата. Осакатеното тяло лежеше в краката му.

— Спокойно, момчета — промълви командирът им. — Няма смисъл да пилеем патрони за мъртъвци.

След това извика:

— Позиции!

Мъжете бързо се наредиха в тесен полукръг пред автомобила.

— Касоразбивач!

При тази команда един пети човек, който пазеше тила им при джиповете, се втурна към тях. В същото време един от стрелците се извъртя и изтича към него. Там разположи все още горещото си и току-що заредено оръжие върху предния капак на единия джип, като насочи димящата цев на юг. Сега, когато картечницата покриваше района, както и въздуха над него, срещу прелитащи обекти, зоната се оказа практически изолирана.

Касоразбивачът изтича до изтърбушения автомобил и грижливо охраняван от хората от екипа си, се покачи бързо в него. Прекрачи току-що убитите и кървящи тела до мястото на сейфа в дясната страна на товарната част. Там постави и активира експлозивния заряд, специално разработен за случая, и извика:

— Огън!

Тримата отвън клекнаха и извърнаха лица настрани, а разбивачът стисна взривателя на противопехотна мина тип „Клеймор“.

Леко закашлян от дима в колата, разбивачът отново извървя същия път до мястото, където сега се виждаше средно голям метален куфар. Протегна ръка в сейфа и хвана дръжката на петнадесеткилограмовия куфар, издърпа го на пода до себе си и извика:

— У мене е!

— Да тръгваме! — извика маскираният командир на групата. — Нямаме време!

Касоразбивачът излезе от автомобила с току-що придобития си трофей и всички в групата се обърнаха кръгом и изтичаха към джиповете. След като се качиха в тях, минаха покрай разрушения камион и с висока скорост се отдалечиха към северния край на зоната за убиване. Когато приближиха, снайперистът тръгна надолу по шосето с пушка в ръка. Мъжът с гранатомета също стоеше край пътя, готов за ексфилтриране. След няколко минути екипът се отдалечаваше в посока на север със законните максимално допустими за автомагистрала сто и десет километра в час.

— Обади се на полковника и му кажи, че прибрахме стоката — заповяда командирът. — И събличайте тези костюми. Този филм на ужасите приключи.

По време на обаждането по осигурения срещу подслушване телефон, даден им от доверчивите наивници във Форт Браг, мъжете свалиха плътно прилягащите черни маски от главите си, както и черните костюми, и останаха по шорти и тениски. Ухилени, те се тупаха по раменете и когато прелетяха покрай първата срещната цивилна кола, вече изглеждаха като типична група военни в отпуск, тръгнали за няколко дни в Лас Вегас с мисъл за безобидни неща като малко хазарт, пиене и чукане. До не повече от два часа време щяха да стигнат до малка частна писта и да се качат на един частен самолет, който вече ги чакаше. Оттам щяха да занесат току-що придобитото си съкровище в новия му (макар и кратковременен) дом.

Наградата, заради която убиха толкова много хора, беше донякъде странна, защото истинската й мощ можеше да бъде освободена единствено чрез собственото й унищожение.