Мегън Марч
Истински порочно (28)

Глава 28

Рипли

Следващия час премина като в мъгла.

Когато началникът на пожарната команда си тръгна, затворих вратата зад него и заключих. Облягайки се на най-близката маса, притиснах възглавничките на дланите си към очите си.

Повече от всичко на света исках да се свлека на пода, да обвия ръце около коленете си и да се отдам на сълзите, които сдържах още когато онзи първи ужасен въпрос, който ми беше хвърлен като коктейл Молотов от репортерите.

Как може някой да мисли, че имам нещо общо със скъсването на Боун и Амбър? Та аз дори не го познавах тогава.

Кой им е казал подобно нещо? В това няма никакъв смисъл.

Преглътнах буцата заседнала в гърлото ми и въздъхнах.

Предписанията, които началникът на пожарната команда остави на бара, бяха цяла купчина. Като добавка към надвишаване на капацитета, той написа, че Аквариума има пожарогасители с изтекъл срок на годност, че не сме тествали редовно системата с пръскачки за гасене на пожар и още три неща, които ми се сториха напълно измислени.

— Каква луда нощ — Картър вдигна един преобърнат стол и посегна към следващия.

Барът е полуразрушен. Две маси, три пейки, шест стола… всичко счупено. На пода имаше натрошено стъкло, заедно с разлети питиета, повръщано и нещо, което приличаше на кръв от боя. Чаши покриваха масите, някои преобърнати, а алкохолът в тях капеше по пода.

Дори, Картър и аз оглеждахме разрушенията с едни и същи тъмни изражения.

— Вие може да се прибирате. Аз ще се оправя с това.

И двамата ме погледнаха все едно бях луда. И може би бях, но точно сега не можех да говоря общи приказки, докато почиствах разрушенията.

— Няма начин. Ще почистя тези маси и ще ги попия. Картър ще изнесе счупените мебели, а ти ще почистиш пода. Да се залавяме. — Дори звучеше като сержант на наряд и двамата се заловиха на мига за работа.

Гледах още известно време разрушенията, преди да премигна, правейки сметки на ум. Нямаше какво да се направи тази вечер, но препоръките на началника щяха да изядат повечето, ако не и всички пари от тази вечер. Но първо трябваше да платя на Картър и Дори. Днес се заеха с всичко с такава отдаденост, че заслужаваха дори повече пари.

Мина още час, а Дори и Картър приключиха задачите си, оставяйки ме да довършва с почистването на пода, с която се бях справила до половината.

— Звънни ми, ако имаш нужда от мен утре. Дъщеря ми взима децата в пет, затова след това съм свободна — каза Дори.

Картър също предложи помощта си, ако е нужно, но не мислех, че ще се случи.

С тези предписания дали въобще мога да отворя утре?

Помахах им и потиснах усещането, което свиваше стомаха ми, заради този въпрос витаещ в ума ми.

Беше уикенд и не че имаше как да платя глобите, но и нямаше на кой да се обадя, за да попитам. Единственото, което можех да направя, бе да стегна това място и се надявах да намеря някакво решение, преди да стане време за отваряне утре.

Потопих парцала в кофата и го изстисках, докато умът ми се въртеше около всички възможни сценарии. Ако глобите погълнат всичките пари, които направихме днес, може би можех да затворя за някоя и друга вечер и да поработя някъде, че да изкарам допълнително пари. Обзалагах се, че Хоуп ще ми даде смени в сряда и четвъртък в Белия жребец…

Някой почука на задната врата, но нямах абсолютно никакво намерение да отварям. Приключих с общуването с хора за днес. Край.

— Рипли, аз съм. Отвори, захарче.

Дълбокият глас бе достатъчно ясен, за да няма никакво съмнение кой точно бе.

Наречете го ирационалност, ако щете, но да чуя гласа на Боун Трашър, след като с часове оправях кашата, от която той просто стана и си тръгна, ме разяри достатъчно, че да измарширувам до вратата и да я отворя рязко.

— Какво правиш тук?

Той се залюля на ботушите си, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, а погледът му се насочи към лицето ми.

— Може ли да вляза? — той се огледа, все едно чакаше папараците да изскочат от храста и да го изненадат.

Имайки предвид какво стана по-рано, аз отстъпих, позволявайки му да влезе, преди да заключа вратата след него. Когато се обърнах, го видях да оглежда бара, преди да ме погледне.

— Всички ли си тръгнаха?

Кимнах, а гневът и раздразнението закипяха в мен, докато гледах спокойната му поза.

— Не искам…

Не знаех какво има да казва, но просто не можех да издържа повече.

— Какво, по дяволите, стана тази вечер? Ти и Фриско решихте да изнесете импровизиран концерт и дори не си направихте труда да ми кажете? Предполагам, че си се опитвал да помогнеш, но ние не бяхме подготвени. Нямах сервитьори, нямах достатъчно хора, които да покрият бара, някой да стои на вратите и да ограничава посетителите, за да мога аз, знам ли, да попреча на началника на пожарната команда да затвори бара ми! — в края на тирадата си вече крещях, а очите на Боун блеснаха и той изпъна рамене.

— Наистина ли ще ми вдигаш скандал, задето направих нещо добро? Всеки бар в този град ще падне на колене пред нас да ни моли да свирим за тях. И да, бяхме тук, за да помогнем. Направи куп пари тази нощ, което беше целият смисъл на тази вечер. Това място е с единия крак в гроба и решихме, че ако вкараме малко клиенти, ще имаш по-голям шанс да го спасиш. — Докато свърши, той изглеждаше също толкова разярен, колкото бях и аз.

— Е, опита ти да помогнеш да спася това място, може да се окаже, че го е убил по-бързо. Всичко избухна в лицето ми, а ти просто изчезна — спрях за миг, преди да кажа най-лошото. — Да не споменаваме, че сега всички мислят, че съм твоя курва.

Боун направи крачка назад, а лицето му се смръщи.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Не видя ли репортерите отпред, преди да изчезнеш? Не чу ли какво ми крещяха?

Той се намръщи още повече.

— Не. Грабнахме оборудването и минахме през задната врата.

Потърках лицето си с ръка и му разказах повечето неща, които бяха казали. Премълчах частта с майка ми, защото не можех да се насиля да повторя думите.

— Какво, по дяволите? — експлодира Боун, започвайки да крачи през току-що почистената част на пода. Той се обърна и насочи погледа си към мен. — Някой, който познаваш, трябва да им е казал нещо. Такива неща не стават случайно. Кой може да ни е видял тук?

Въздухът излетя от дробовете ми, все едно ме бе ударил в корема.

— Обвиняваш мен за това? — Гласът ми отекна във високите тавани и темпераментът ми избухна. — Махай се от бара ми!

Боун тръгна към мен, вместо да се насочи към вратата. Тъмната му тениска се разтягаше върху широките му гърди и силните ръце, а горещината на гнева в погледа му ме накара да заотстъпвам, докато задникът ми опря в тухлената стена. Боун продължи да приближава.

— Да се махна? Мамка му, няма начин. Минах през много, за да направя нещо добро… два пъти… за теб, като не позволих да те нападат в онзи бар и като дойдох тази вечер тук, а ти ще се опиташ да ме изриташ от тук? Няма начин.

Арогантността му разпали темперамента ми.

— Какво? Да не дойде тук, за да ти благодаря?

— Няма да е зле — думите му излязоха като ниско ръмжене.

Стиснах зъби.

— Благодаря ти, о велики Боун Трашър, че слезе от пиедестала си, за да ми помогнеш. Моля те, спести ми повече от помощта си, защото сега пресата смята, че съм уличница съсипваща семейства, а барът ми потъва по-бързо от преди!

Боун притисна ръка до стената, навеждайки лице към моето.

— Млъкни.

Устата ми остана отворена.

— Какво ми каза току-що?

— Казах, млъкни.

— Как смееш…

Преди да успея да довърша, устните на Боун премазаха моите.