Мегън Марч
Истински порочно (18)

Глава 18

Рипли

Ушите ми пищяха заради шума в бара, но думите на Боун Трашър преминаха през мозъка ми, силно и ясно.

— Вземи я. Облечи я.

Не можех да помръдна. Стоях и го гледах безмълвна.

Исусе Христе, защо си е свалил тениската?

Той ми подаде отново тениската си, но когато не помръднах, Боун Трашър, лошото момче на Кънтри музиката, пристъпи напред, за да ми я облече.

— Ръка. Другата ръка.

Тялото ми следваше командите му, но бях като останала без мозък. Тялото му е произведение на изкуството. Цялото покрито с твърди мускули и някои сложни татуировки.

— Къде е колата ви, г-н Трашър?

— На една пресечка от тук.

— Искате ли да ви ескортираме?

Мисля, че Боун поклати глава, но бях прекалено заета да гледам плочките му. Мили Боже. Не може да са истински.

— Не. Ще привлечем по-малко внимание без вас.

— Ако сте сигурен.

— Сигурен съм.

Боун обви ръка около раменете ми, а аз бях толкова пияна и замаяна от физическата му перфектност, че се запрепъвах подир него. Тениската му висеше около тялото ми като рокля, но това не ме спря да се кача в красивата му кола щом се добрахме до нея.

— Къде отиваме? — попитах, но той затръшна вратата ми, без да отговори. Когато се плъзна на шофьорското място, погледнах лицето му осветено от уличната лампа светеща над колата.

— Ще те заведа в дома ти, преди да свършиш изнасилена и Господ знае още какво.

Яростните му думи ме накараха да изпъна гръбнак.

— Бях добре. Щях да се справя.

Той посегна покрай мен, а ръката му докосна гърдите ми, докато ми слагаше колана и го закопчаваше, преди да сложи своя.

— Разбира се. Така се справяше, че щеше да свършиш като мръвката в туристически сандвич, без значение дали го искаш или не.

— Не знаеш какво…

— Пияна си и си жена. Това те поставя в неизгодно положение. Работиш в бар. От първа ръка трябва да знаеш какво може да се случи с момиче, което е само и пияно. Защо се остави да станеш мишена за задници като онези?

Присвих очи.

— Много съжалявам, но повечето от нас нямат антураж, който да го следва, без значение кое време на деня е. И не бях сама. Най-добрата ми приятелка е главният барман.

Той поклати глава и промърмори нещо, което не успях да разбера.

— Извинявай? Не успях да разбера какво каза г-н Кънтри Суперзвезда, който влиза във всеки бар и превзема сцената и който го замерят с гащи от цялата колекция на Виктория Сикрет.

Знаех, че бърборех несвързано, но бях прекалено пияна, че да ми пука. В ума ми Боун Трашър бе част от всичко, което мразех, и това, че ме измъкна от бара и започна да ми чете лекции, само ме разяри още повече, въпреки факта, колко неземно прелестен бе без риза.

Спри да мислиш за това, Рипли.

— Казах, че си пияна и че имаш късмет задето бях там — тонът на Боун беше намусен и прекалено порицателен за вкуса ми.

Вдигнах ръка.

— О, аз имам късмет? Не знаеш абсолютно нищо, задник.

— Знам, че си пияна.

— О, ами… ти си този, който е без риза.

Той завъртя ключа в стартера и двигателят оживя с рев, докато ми мяташе поглед, за който точно сега нямах достатъчно богат речник, че да опиша.

— Наистина ли ще ме юркаш, че съм без блуза, след като ти я дадох, за да не се разхождаш наоколо гола?

Спомени за онзи ох, мамка му момент, в който блузата ми бе съдрана и куп хора в бара видяха прозрачния ми сутиен премина през замъгления ми мозък. Ако не беше стената от охранители, които ограждаше Боун, а с него и мен, унижението ми щеше да е много по-голямо.

— Не беше нужно да ми даваш тениската си — заявих, тъй като не можах да измисля никакъв друг аргумент. — Щях да се оправя — погледнах надолу, когато той поклати глава.

Мамка му. Облечена съм с тениската на Боун Трашър. Не знаех защо точно сега осъзнах това, но вдигнах края й и я помирисах.

Мускусният чист аромат на мъж изпълни ноздрите ми. Ухаеше прекалено хубаво, че да е за мое добро. И все пак, си поех отново дълбоко дъх. Ммм.

— Какво правиш, по дяволите?

Завъртях глава на ляво и открих, че Боун ме гледа със странно изражение. О, Боже, мой, той току-що ме залови да мириша тениската му. Исусе Христе, такава съм тъпанарка.

— Нищо. Абсолютно нищо. — Думите се изстреляха от устата ми на един дъх. Отчаяна да сменя темата, погледнах как той включи първа — Къде ме водиш?

— У дома, където трябваше да си останеш, ако си планирала да се наковеш. Сега само трябва да ми кажеш какъв ти е адресът.

Тонът му, смесица от съжаление и снизходителност, ме изтласка до самия ръб и реших, че това е достатъчно. Можех сама да се прибера у дома. Посегнах към дръжката на вратата и я отворих, опитвайки да сляза, но предпазният колан ме издърпа отново на мястото ми.

— Какво правиш? Затвори проклетата врата.

Започнах да се боря да отключа колана, но Боун беше по-бърз, пресягайки през мен, той затръшна вратата и удари с длан върху ключалката.

— Смятах да сляза.

Боун поклати глава.

— Ти си откачена, знаеш ли? Нима си мислиш, че ще те оставя сама тук, след като отказах да те оставя в бара? Няма начин. Ако ти прилошее ми кажи. Защото ако ми оповръщаш колата, ти ще плащаш за химическо.

Смятах да опитам да го сритам, докато не чух последните му думи за сметката. Това проряза бурята вътре в мен и ме накара да се закикотя, издавайки звуци, които никога не са излизали през устните ми.

— Мислиш, че е смешно ли? — попита Боун, вероятно мислейки, че съм напълно луда.

— Смешното е, че си мислиш, че бих могла да платя. Миналата нощ, можех да те продам. Тогава вероятно щях да имам излишни десет долара, за да ти платя проклетото чистене, но не. Реших да уважа правото ти на уединение. Дори не те изнудих за пари, за да си мълча, както направи братовчедка ми.

Миналото и настоящето се сляха в ума ми и аз продължих.

— И знаеш ли, защо не го направих? Защото нямам нужда още една известна кънтри легенда да умре в Аквариума. Предполагам, че си късметлия, задето се измъкна от там жив.