Мегън Марч
Истински порочно (19)

Глава 19

Боун

Рипли беше пияна.

Дори не пияна. Тя се беше отрязала. Насвяткала. Натряскала. И беше най-адски сладката пияница, която бях виждал през живота си, въпреки че това я правеше малко луда.

Думите й за това, че не съм умрял пронизаха мислите ми.

— За какво говориш?

— За теб. Хубаво, че не отиде в тоалетната иначе можеше да свършиш като поредната точка на картата за туристи, където е отбелязано къде си умрял.

И тогава се сетих.

Бях чувал за Аквариума преди. Всички бяха. Как не си спомних по-рано?

Слухът, който се носеше, бе, че съпругата на собственика е била любовница на Джил Грийн, и са се чукали в тоалетната, когато и двамата са били убити, докато навън барът е бил пълен с хора. Никой не бе чул виковете им за помощ, но клюките не уточняваха дали е било заради изпълнението на групата на сцената онази вечер или защото не са имали възможност да извикат.

Собственикът не беше заподозрян, защото по време на убийството е сервирал питиета, и не са били намерени доказателства, че е наел човек да убие изневеряващата му съпруга и любовника й. За разпит не са били извикани други заподозрени, тъй като никой не е успял да разбере какъв е бил мотива за убийството.

Според клюките, бизнесът потънал за една нощ, като се изключат зяпачите. Всички малки неща, които Рипли бе казала в нощта, в която я срещнах, и на следващата сутрин, когато отидох да си прибера колата, започваха да се нареждат като парчета от пъзел.

Майката на Рипли е била убита в този бар, а тя се бореше да му попречи да не потъне. Исусе Христе.

Вместо някоя от всичките хаотични мисли в главата ми, аз попитах.

— Над бара ли живееш или някъде другаде?

— Над бара. Но мога да ида пеша, не е далеч.

Игнорирах я и се влях в трафика. Нямаше начин да й позволя да се прибере пеша.

— Няма да стане.

— Не си ми шеф, Боун Трашър. Пусни ме да сляза от тази кола!

Тя можеше да ми крещи колкото си иска, но нямаше да я пусна навън, докато не я отведа в безопасност у дома. Не я измъкнах от лапите на онези задници в Белия жребец, за да я оставя тук на хищниците, които кръстосваха улиците през нощта.

Ясно е, че нямаше особено високо мнение за мен, но това не значеше, че ще я оставя, без да й помогна. Поне сега правилото й да не се среща със знаменитости имаше смисъл. Зачудих се защо Фриско до сега не се бе сетил за това? Или пък, може би се е досетил, но просто не ми е казал?

Тя отново посегна към дръжката на вратата.

— Хей, стой мирна. Ще те закарам до вас за минута.

— Не ми казвай какво да правя.

Погледнах към нея. На бледата светлина на уличните лампи, тъмната й коса се спускаше около упоритите черти на лицето й. Приключих дълга връзка едва преди четири дни, но на члена ми не му пукаше и вече бе станал твърд въпреки твърдоглавието й. Ще ти кажа какво искам да правиш и ще ти хареса, бе инстинктивно на езика ми.

Държанието й би трябвало да ме ядоса, но вместо това, бе точно обратното… което само по себе си ме ядосваше.

Преди Амбър, минавах през жените като през градовете, в които спирах да пея, когато бюджета на турнетата ми беше супер нисък… една забързана нощ с фенка и я забравях на сутринта. Но всичко това се промени, докато стоях в болницата и брат ми излезе от родилното, вдигайки синьо вързопче във въздуха.

„Момче е.“

Всички сутрини, в които се събуждах до жена, чието име не помнех, можеха да попаднат в стереотипа, в който ме слагаше Рипли, но за всичко останало, не беше дори близо. Не носех каубойски ботуши и шапка на сцената. Не пеех с тежък акцент. Чупех правилата и създавах нови. Отказвах да бъда стереотип.

Мислех, че с Амбър съм се отървал от това последно парче стереотип, но всички знаем как завършиха нещата.

— Внимавай!

Мислите ми бяха прекъснати от вика на Рипли, което ме накара да завъртя глава на дясно. Спуснах крак върху газта, натискайки до край педала и 442 изхвърча напред, пропускайки за секунда удара от един пикап, чийто собственик бе решил да мине на червено.

Рипли притисна ръка към гърдите си.

— О, мили Боже. Можехме да умрем. Точно тук. Точно сега.

Сърцето ми блъскаше силно, от едва избегнатия инцидент, а ръцете ми сграбчиха по-силно кормилото, докато завивах в страничната уличка към Аквариума. Не проговорих, докато не спряхме зад сградата до Джувелина на Рипли. Адски много се надявах, че не е отишла пеша до онзи бар, макар че вече нямаше значение.

— Задникът вероятно беше пиян, че да мине така на червена светлина.

Зениците на Рипли бяха разширени, а изражението на лицето й бе такова, каквото не можех да разгадая.

— Почти умрях.

Пресегнах се и сложих ръка на коляното й.

— Не си. Добре си.

— Всичко щеше да е по вина на онзи задник Стан.

Сега тя говореше пиянски безсмислици, тъй като не можех да разбера думите й.

— Кой, по дяволите, е Стан? Той ли караше пикапа? — отбелязах си на ум да издиря шибаняка и да му скъсам задника от бой, ако е той.

Тя поклати глава, притискайки ръка към челото си, все едно да е сигурна в думите, които ще изрече.

— Не, но щеше да е негова вина. Също на Бранди и на татко. На всички тях. Просто трябваше да си тръгна от всичко. Защо се подлагам на това? — Рипли наведе глава напред и косата й се разпиля около лицето й. — Защо просто не мога да си тръгна?

И тогава осъзнах, че тя не говори за пикапа. Говореше за живота си. Не беше нужно да си гений, за да се сетиш, че нещата в Аквариума не вървяха добре. Щом беше толкова празен в събота вечер, когато Фриско ме заведе там, не можех дори да си представя какво мъртвило е в средата на седмицата.

Всъщност, вътре изглеждаше напълно тъмно. Неоновият надпис до вратата също бе изключен.

— Не трябва ли да работиш тази вечер? — попитах аз.

— Не. Имам предвид, да, но в сряда има бинго вечер и Ърл и Пърл не идват, затова не виждам смисъл да отварям с надеждата някой заблуден клиент да намине.

Фактът, че не отварят, задето възрастната двойка тази вечер играе бинго, може би бе най-тъжното нещо, което бях чувал, но нямах намерение да го казвам на Рипли.

Тя задърпа отново дръжката на вратата, опитвайки се да я отвори.

— Изчакай, захарче. Ще ти помогна.

Изключих двигателя и излязох от колата, планирайки да заобиколя и да й отворя вратата. Тя все още се бореше със старомодната закопчалка на колана, когато отворих вратата.

— Чакай, нека ти помогна. — Избутах ръцете й и откопчах колана. За пръв път откакто напуснахме Белия жребец, отделих миг да се насладя на заоблените й бедра над червените заострени на върха каубойски ботуши и късата черна пола, която надничаше под ръба на тениската ми.

Опитах да си спомня с какво беше облечена в бара, преди да й скъсат блузата. Беше нещо червено с дълбоко деколте. В комбинация с тази пола, ботушите и тези извивки… мамка му.

Не мислех да изричам думите на глас, и все пак, те излязоха от устата ми.

— Мога да видя защо си привлякла толкова внимание тази вечер.