Мегън Марч
Истински порочно (17)

Глава 17

Боун

С всяка песен, която тълпата пееше с мен, откъсвах още един пласт от спомените ми за Амбър и плановете, които правих за бъдещето ни. Отдадох се на музиката и, когато вече бях почти привършил, се чувствах като мъжа, който бях преди да я срещна. Преди да позволя да бъда засмукан в лъжи и простотии.

Фриско беше прав. Точно от това имах нужда тази вечер. Не само за да дам храна на клюкарските парцали, но и за самия себе си.

— Какво ще кажете за още една песен?

Всички в бара започнаха да крещят и аз кимнах на Фриско и Куартър. И двамата знаеха за какво мисля.

— Когато написах тази песен, мислех, че е за жена, която вече съм срещнал, но всички знаем как завърши това. Сега осъзнах, че съм я написал за жената, която един ден ще бъде с мен до края на дните ми.

Виковете „Аз!“ и „Искам да съм с теб!“ ставаха все по-силни, докато не прокарах ръка по струните и взривих покрива с последната си песен.

* * *

Когато Фриско, Куартър и аз слязохме от сцената, охраната ни обгради и направи кордон към задната врата.

— По-лесно е да ви изведем от тук, г-н Трашър. Тази вечер тълпата е малко полудяла.

— Няма проблем.

— Чакайте! — извика Фриско.

— Какво?

— Не съм приключил за тази вечер. Готов съм за едно яко пиене и купонясване.

Куартър кимна и шефът на охраната погледна към мен.

— От теб зависи, човече.

Тези момчета бяха дали като мен всичко на сцената, но все още виждах ръцете на феновете, които се протягаха да ме докоснат. Бях постигнал това, за което дойдох, и нямаше причина да оставам.

— Няма проблем. Вие момчета останете тук колкото искате — двамата се протегнаха и стиснахме ръце.

— Ще се видим по-късно, братко. Изби ги тази вечер. Само до няколко часа това ще е във всички клюкарски сайтове. Боун Трашър се завърна.

Отворих уста да кажа, че никога не съм си тръгвал, но Фриско и Куартър се плъзнаха между охранителите и изчезнаха в тълпата.

— Готов ли сте? — попита ме единият охранител.

— Да, да тръгваме.

Започнахме да се изтегляме бавно през тълпата хора. Бяхме на няколко метра от бара, когато я видях отново.

Рипли.

С тази разлика, че не бе сама. Беше притисната към дървения бар от двама мъже, а в погледа й се четеше паникьосан поглед, докато се опитваше да се измъкне измежду тях.

Хванах рамото на мъжа пред мен.

— Чакай! Имаш по-голям проблем със сигурността от това да охранявате мен. — Той спря, а аз посочих към Рипли, която крещеше към барманката. Жената, която въртеше бутилки, обаче не я забеляза.

— Първо ще ви изведем навън, а след това ще се върнем, за да се погрижим за нея. За няколко минути няма да й стане нищо.

Рипли се бореше с две ръце и избута единия мъж на половин метър назад, но той се докопа до нея само след секунда.

— Приоритетите ти са прецакани, човече. Жените са на първо място всеки шибан път. — Минах между двамата охранители и се насочих към Рипли.

Нищо не ме вбесяваше повече от това да видя как мъж си слага ръцете на жена, която не го желае, а когато станеше въпрос за тази жена, направо виждах червено.

— Хей! Задници! Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — избегнах протегнатите пръсти на жена, която искаше да ме докосне и в резултат на това изгубих шапката си, но най-после привлякох вниманието на мъжете обградили Рипли.

— Не е твоя работа — изръмжа мъжът с каубойската шапка, която изглеждаше така, сякаш я е купил днес, а сивият поглед на Рипли срещна моя. — Разкарай се.

— Ти го направи моя работа, когато тя те изблъска назад, а ти не схвана намека.

— Кой, по дяволите, мислиш, че си ти?

Без шапката си, предполагам, че не изглеждах като същия мъж на сцената, но преди да успея да му кажа, точно кой съм, Рипли заби коляното си в топките му.

Триумфално изражение се появи на лицето й, когато той падна надолу, но ръката му се протегна и хвана блузата й, дърпайки я надолу по гръдния й кош, оставайки гърдите й, изсипващи се от чашките на сутиена й, разголени.

Наведох се, решен да ударя шибаняка, но охраната ме изпревари, дръпвайки го настрани… но блузата на Рипли не тръгна с него и заради хватката му се разкъса през средата по цялата си дължина.

Ръцете й полетяха към гърдите й, опитвайки се да се прикрие, а аз се тревожих повече за шибаняк номер две.

Грешка.

С периферното си зрение забелязах как един юмрук полита покрай брадичката ми. Друг от охранителите скочи напред, сваляйки мъжа.

— Взимай я! Махаме се от тук!

Мъжът, който в началото бе казал, че по-късно ще се погрижи за Рипли, я хвана за ръката и я задърпа след себе си.

Нещо в това да видя друг мъж да я докосва, след като й се бе наложило да се бие с двама, ме ядоса още повече.

— Пусни я.

Погледът му се стрелна към мен, когато се пресегнах и обвих ръце около раменете й, блокирайки с тялото си, гледката на всички към загорялата й кожа.

Охранителите разблъскаха тълпата, като се насочихме към вратата. Когато я отворихме, очаквах да бъда осветен от светкавиците на камерите и въпросите на папараците, но вместо това беше тихо.

— Имате ли кола? — попита охранителят.

Кимнах, но не това ме тревожеше. Хванах черната си тениска и я измъкнах през главата си. Подадох я на Рипли, но тя стоеше застинала.

— Вземи я. Облечи я.

Очите й бяха фиксирани върху мен, но тя продължаваше да не помръдва.