Мегън Марч
Истински добър мъж (9)

Глава 9

Бенър

Беше странно как, след като живееш на място, което е туристическа атракция, не обикаляш забележителностите, докато не се появи някой, който да разведеш на всички места. Винаги съм живяла в Ню Йорк, затова, ако нямах определена причина, поради която да идвам тук, отбягвах Таймс Скуайър като чумава.

Но не и тази вечер.

Тази вечер трябваше да съм далеч от апартамента си и далеч от онзи ужасен тапас бар, ако исках да държа под контрол това, което се случваше между мен и Логан, за да не се подам на импулса да се покатеря върху него. Лоша Бенър.

Той може и да мислеше, че идеята е тъпа, но за мен улица с грамадни сгради беше най-малко сексапилното място и нямаше начин точно там да се хвърля върху най-сексапилният мъж, който бях виждала.

Махнах с ръка към едно такси и Логан отвори жълтата врата. Казах на таксиджията на къде да кара, след като седнах вътре.

Когато Логан се настани до мен, таксито малко се разтресе. Не само че Логан Брантли бе най-грамадният мъж, с който бях споделяла такси, но беше нещо повече. Повече от самото му присъствие. Логан Брантли излъчваше магнетизъм и това ме накара да стисна силно бедра, опитвайки се да потуша желанието събиращо се между тях.

Трябваше да започна да говоря, иначе Бог знае какви глупости можех да направя.

— Това може да изглежда неортодоксално и вероятно не е начинът, по който си очаквал нещата да се случат, но вместо да отидем в някой лъскав ресторант с хубави пържоли и да чакаме часове, докато ни намерят маса, на която да хапнем някоя наистина мъжка храна, взех самосиндикалното решение да направим нещо напълно различно.

Той ме гледаше, докато заеквах, а прекрасните му сини очи никак не ми помагаха да звуча по-уверено.

— Какво си си наумила?

— Има голям спортен и игрален бар на Таймс Скуайър и помислих, че може да е забавно.

Той кимна, а погледът му не се откъсна от мен нито за миг.

— Мога да се справя — той спря за миг, — но не мога да си те представя в спортен или игрален бар.

Беше доста добро наблюдение и бе напълно прав.

— Била съм в много спортни барове — казах му аз. — Все пак съм нюйоркчанка, затова викам за Метс, Янкис, Джайънтс, Кникър и Рейнджърс.

— Обичаш ли да гледаш спорт? — гласът му бе повече от изненадан.

Беше мигът на истината. Дали да излъжа и да се престоря на голям спортен фен? Или да призная, че ходех на такива места само за да пия с приятели и игнорирах напълно играта? Никога не бях лъгала, за да впечатля мъж и нямаше да започвам от сега.

— Освен ако не отидем с приятели, не гледам много спорт. Обаче харесвам атмосферата.

— Ясно. Обикновено нямам време, но от време на време се опитвам да хвана някоя игра по телевизията.

Както и очаквах, таксиджията се заби в задръстване на Седмо авеню, но Логан поддържаше разговора.

— Ами игрите? Не мога да си те представя да играеш видео игри.

Поклатих глава, преди да отговоря.

— Никога в живота си не съм играла. Но не съм прекалено зле на билярд, както и на въображаем футбол.

— Значи ще е изживяване и за двама ни — усмихна се той. — Може би трябва да се обзаложим за футбола. Аз самият не съм никак зле.

Долових намек за предизвикателство в думите му и го погледнах предизвикателно и аз.

— О, искаш да се съревноваваме ли? Само почакай.

Таксиджията се обади от предната седалка.

— Искате ли от тук да продължите пеша? В това задръстване ще стигнете по-бързо.

— Разбира се, идеално — плъзнах двайсетачка през стъклото, докато Логан още бъркаше за портфейла си. Той отвори уста, за да възрази, но аз го прекъснах — Ще купиш първите жетони.

Той кимна.

— Ще купя всичките жетони.

Логан хвана ръката ми, докато ми помагаше да сляза от таксито. След това ме пусна щом стъпихме на тротоара, но усетих как опира разтворената си длан в долната част на гърба ми, докато вървяхме към входа.

Добряците от Кентъки са джентълмени. Това не би трябвало да ме възбужда, но ме възбуждаше. Прогоних мислите си, когато той спря и заоглежда сградите около нас.

— Наистина е така, както го виждаш по телевизията. Всичките светлини. Огромните сгради. Страхотно за ваканция, но не знам как хората свикват да живеят в центъра на всичко това.

Обърнах се и огледах всичко през неговите очи. Всичко в Ню Йорк бе по-голямо, по-блестящо и по-шумно. Можех само да си представям колко хаотично се вижда на някой, който не е свикнал. Може би като чувството, което изпитвах в присъствието на Логан.

— Предполагам, че след като си живяла тук през целия си живот, няма как да видиш разликата — каза той, както винаги невероятно наблюдателен.

— Да, може да се каже така. Когато бях дете, молех шофьора ми да ме разкарва през Таймс Скуайър. Правех го, за да видя всичките светлини, тъй като той обикновено ги избягваше.

— Шофьор?

Когато погледът на Логан се спря на мен, замръзнах. Не говорех с почти никой за детството си. А сега просто се бе изплъзнало.

Направих крачка към вратата.

— Родителите ми не се задържаха много около мен, докато растях, и определено не шофираха. Затова, да, като дете имах шофьор.

Изражението на Логан бе замислено, почти развеселено.

— Двамата с теб наистина сме от два различни свята. Аз влачех задника си седем километра до училище, ако изпуснех автобуса. Когато шофьорът свирнеше с клаксона, тичах навън.

— Родителите ти не те ли караха?

Логан поклати глава.

— Майка ми работеше нощна смяна, затова когато се върнех от училище или спеше, или не си бе у дома.

— Значи на практика и двамата сме се отгледали сами, защото родителите ни са били заети да правят други неща?

Въпреки че обстоятелствата бяха коренно различни, изглежда Логан Брантли и аз имаме повече общи неща, отколкото бяхме осъзнавали.

Горещината от ръката му сякаш прогаряше кожата ми през плата на роклята, когато ме придърпваше по-близо до себе си, докато си проправяхме път през тълпата туристи, които правеха снимки и не гледаха къде вървят.

Погледнах нагоре, за да открия сините му очи насочени към лицето ми.

— Предполагам, че си права. Макар че игралните ни площадки са били малко различни.

Откъсвайки поглед от неговия, кимнах към червения килим отляво на нас.

— Така е. Натам.

Логан ме поведе и щом се озовахме вътре, за по-малко от минута бяхме настанени в сепаре, а сервитьорката идваше да вземе поръчката ни.

Бях си обещала, че днес няма да пия никакъв алкохол, за да не взимам грешни решения, както направих миналата вечер. Исусе. Логан сигурно ме мислеше за психарка с раздвоение на личността. Трябваше да му обясня. И както правех с всичко останало в живота си, пристъпих направо към темата.

— Миналата нощ бях пияна. Казах на приятелката ми да не ми дава да пиша съобщения и все пак съм го направила.

Логан се облегна назад на стола си, а погледът му се спусна за миг към менюто.

— И сам се досетих за това.

— Може ли да забравим целия разговор? — тонът ми бе обнадежден и вероятно бях леко наивна. Сграбчих края на масата, докато чаках отговора му.

— Някои от онези неща бяха доста незабравими, но не за това шофирах дотук дванадесет часа, Бенър. — Изглеждаше сериозен и напрегнат и нямаше как да не се зачудя дали това бе нормалното му поведение. — Не се опитвам да звуча като задник, но не ми е нужно да се довлека до Ню Йорк заради едното чукане.

Нещо в думите му ме накара да се отпусна и всичките съмнения, които имах, се изпариха.

— Виж, ти си секси. Ти го знаеш. Аз го знам. И освен ако всички жени в Кентъки не са слепи и тъпи, не мисля, че би ти било трудно да забиеш някоя. Освен ако… — спрях замислено. — Всички мъже в Кентъки ли приличат на теб? Защото ако е така… милостиви Боже!

Той отметна глава и се разсмя, а богатият му дълбок тембър предизвика странно трептене в гърдите ми.

Бележка към мен си: Никога повече не го карай да се смее. Тялото ти няма да го понесе.

Когато Логан най-после спря, остави менюто си на масата.

— Нека го кажа така. Ако имаш всичките си зъби, не живееш с родителите си и имаш работа на пълен работен ден, то определено те смятат за добър улов в Голд Хейвън.

Очите ми се разшириха при думите му.

— Значи ти трябва да си нещо като Светия Граал в пущинака.

В мига, в който той отвори уста и се разсмя отново, осъзнах грешката си.

— Не знам как стоят нещата там, но ако опиташ да си хванеш жена, няма да ти е никак трудно.

Очевидно и в Ню Йорк нямаше да му е трудно, защото, когато сервитьорката спря до масата ни, за да вземе поръчката ни, й се наложи да помоли Логан два пъти да повтори своята. И не акцентът му й създаваше проблеми… тя просто бе прекалено заета да се опитва да запомни всеки мускул, който се очертаваше по тялото му, и не внимаваше какво й се говори. Тя дори не опитваше да го направи прикрито, което наистина ме разяри.

Не защото ревнувам или нещо от сорта. Кълна се.

— Той каза чийзбургер. Средно препечен. Американско сирене. Пържени картофки. Запомни ли? — потретих аз.

За пръв път откакто спря до масата ни, тя погледна към мен. Перфектно оскубаните й вежди и наперени цици можеха да накарат друга жена да се почувства заплашена, но не и мен. Гледах надолу към нея и изпратих съобщението, че ако не се разкара ще я заколя.

И тя ме чу, силно и ясно.

— Ясно. Благодаря — хвърли бърз поглед към Логан, преди да се махне. — Уведомете ме, ако имате нужда от още нещо.

И така изведнъж, гласът й придоби западен изказ с акцент от Джърси? Дааа… много класно.

— Всички ли сервитьорки тук забравят толкова бързо? — попита Логан, докато тя отиваше към компютъра, за да запише поръчката ни.

— Само онези, които са достатъчно тъпи да се чудят дали могат да те изкушат да ги отведеш у дома, вместо да си тръгнеш с мен.

Веждите на Логан се стрелнаха нагоре и той доби обидено изражение.

— Сериозно ли? Мамка му, какъв мисли, че съм?

— Повърхностен вероятно, като всички останали, с които се е срещала, и каквито са поне половината мъже в този град.

Моите въпроси относно истинските мъже явно се появиха в паметта му, защото той ме погледна замислено за миг, преди да попита:

— Нямаш никаква представа какъв трябва да бъде един добър мъж, нали?

Свих рамене.

— Те не се срещат често наоколо. И не се и налага. Може би Ню Йорк не е толкова различен от Кентъки, защото ако имаш правилната работа, носиш правилните дрехи и имаш правилното държание, може да впечатлиш много жени.

Преди той да успее да отговори, сервитьорката се върна при нас, кискайки се пресилено.

— Мразя това, че ви прекъсвам, но не мога да разчета почерка си. Какво искахте вие, госпожо?

Сигурно се майтапиш с мен. И това „госпожо“ явно бе адресирано към възрастта ми.

— Поръчах същото, каквото и той.

Срам накара бузите й да се зачервят силно, когато осъзна грешката си.

— Ооо! Упс… Веднага ще се погрижа.

— Благодаря. И двамата сме много гладни — добави Логан.

— Ще помоля в кухнята да побързат — заяви тя бързо.

Логан я освободи с кимване, преди да насочи отново вниманието си към мен и да посегне към питието си.

— Е, ще ми кажеш ли от къде получи това име Бенър? Определено е уникално.

Усмихнах се и му казах истината.

— Кръстена съм на Хълк.

Логан тъкмо бе отпил от бирата си и едва не се задави.

— На Хълк? Като Невероятния Хълк?

Кимнах.

— Точно той.

— Чакай. Брус Бенър?

— Дам… Родителите ми, и двамата, са учени и баща ми, макар да е световно признат учен, все още държи колекцията си от комикси и не дава на никой да я пипа. Когато разбрали, че очакват дете, майка ми била сигурна, че има някаква грешка, и затова не спорила, когато баща ми решил да ме кръсти Бенър, на любимия си герой-учен от комиксите.

— Щастливка си, че не се казваш Екзейвиър — каза той имайки предвид Професор Х от Х-Мен.

— Или Логан — казах аз. — Отива ти. Имаш нещо от визията на Хю Джаксън. Носиш ли често фланелени тениски? От кокалчетата на ръцете ти изскачат ли железни нокти?

— Искаш да кажеш адамантиеви нокти.

Шок премина през лицето ми, когато той използва правилния термин за метала, от който бе съставен скелета на Улвърийн, което бе един от фактите на Марвъл от детството ми, които никога нямаше да забравя.

— О, Господи, не ми казвай, че и ти си фен на комиксите? При мен е генетично заложено, но какво е твоето оправдание?

Логан се засмя и отпи отново от бирата си, а аз не се стърпях и насочих поглед към кокалчетата му. Никакви нокти, само големи ръце. Те бяха леко ожулени, което би следвало да е нормално, за мъж, който ремонтира коли по цял ден, и изглеждаха невероятно способни. След като прекарах само половин час с него, нямах никакво съмнение, че той е по-истински мъж от всеки, който някога съм срещала.

— Виновен е предишният собственик на гаража ми. Всяка неделя, ако отидех на църква, той ми оставяше по един комикс, който да ме чака щом се върна. Това беше нещо, което чаках с нетърпение, и мисля, че за него бе като да направи добро дело, карайки ме да ходя на неделната служба.

— Много мило от негова страна. Каза, че си купил гаража преди година?

Логан кимна.

— Да. Когато напуснах армията имах нужда от работа и той ми даде тази, която имах, преди да замина. По някаква причина, като се запишеш да служиш, мислиш, че животът ти ще стане различен. И беше, докато бях в корпуса. Но щом напуснеш, понякога изглежда така, че само ти си се променил. Целият свят е същият, какъвто е бил преди това и няма никаква специална награда, затова че си излагал живота си на риск години наред. Разбира се, хората ценят службата ти, но само толкова.

— Никога не съм мислила за това по този начин. Колко трудно може да бъде да се върнеш и никой да не разбира през какво си минал. Заради тях, почти сякаш си изчезнал и след това се появяваш, но никой не се замисля, какво се е случило през това време.

Логан сви рамене.

— По много причини е срамно, но аз съм един от щастливците. Върнах се у дома с всичките си крайници, без да съм полудял, а сега имам собствен бизнес.

Гордостта му, докато говореше за бизнеса си, ме накара да издам и собственото си вълнение.

— Надявам се по това време догодина и аз да имам свой бизнес. Впечатлена съм колко си постигнал за толкова кратко време. Надявам се да имам поне половината на твоя успех.

Логан се наведе леко напред.

— Досега не си го споменавала.

Сервитьорката избра точно този момент да доприпка с чийзбургери, големи колкото главата ми.

— Мога ли да ви донеса още нещо? — въпросът й бе насочен към Логан.

Той погледна към мен.

— Има ли нещо, от което се нуждаеш, Бенър?

Погледнах към масата и видях, че имахме всичко, което искахме.

— Не. Добре съм. Благодаря ти.

Сервитьорката се оттегли, но Логан не нападна веднага бургера си.

— Кажи ми какво си намислила. Любопитно ми е.

Част от мен пожела да не бях казвала нищо, затова реших да отговоря уклончиво.

— Разработих няколко продукта и имах представяне на прототипи. Сега завършвам тестовете и скоро ще започна разработките на продуктите.

— Ще ми кажеш ли точно какви продукти си разработила? — попита той и взе кетчуп и горчица, изстисквайки обилно количество върху бургера си.

Прехапах устната си и за пръв път откакто бяхме седнали ми се прииска сервитьорката да се върне и да ни прекъсне.

— Дали да не поръчаме по още едно питие? Има Хепи ауър за бирата ти, но всеки момент ще свърши и не искам да го изпуснеш.

Логан вдигна поглед към мен.

— Искаш ли още едно?

— Да. И чаша вода няма да е зле.

Когато сервитьорката се появи, отхапах огромна хапка от чийзбургера си, ефективно слагайки край на разговора.