Мегън Марч
Истински добър мъж (18)

Глава 18

Бенър

Четири дни. Ето колко време измина, докато получа уведомлението от сдружението.

Прегледах набързо документа, чудейки се защо Фрау Франсис би го направила. Не мислех, че ме мрази достатъчно, че да ме издаде и да ми спечели изгонването. От бележката ставаше ясно, че имам пет работни дни да им докажа, че съм започнала нова работа или други месечни постъпления, или претъпкана банкова сметка… с което да разубедя сдружението да не ме изхвърля от дома ми…

След няколкото луди седмици, които бе имала Гриър, включително напускане на работата й в престижна адвокатска фирма, последното, от което имаше нужда, бе да се занимава с моите проблеми. Обаче, тя вече успя да изкопчи от мен всичко за Логан, когато й съобщих новината, че са ме уволнили, затова не ми остана какво повече да крия. Не беше като да мога да си позволя друг адвокат на този етап, а и съществуваше факта, че тя ще ме убие, ако разбере, че не съм поискала помощта й.

Снимах уведомлението и й го изпратих, заедно със съобщение да си провери мейла след пет минути. Заех се да копирам договора си за наем и след като го изпратих заседнах с доверената си бутилка водка и зачаках.

Телефонът ми иззвъня след десет минути и аз го вдигнах, казвайки.

— Това не може да е законно!

— Наистина, наистина мразя, че трябва да ти го кажа, но ти си се съгласила с това абсурдно правило, когато си подписала договора. Въобще прочете ли условията?

Изругах, когато последната миниатюрна надежда се изпари, смачкана от лошата новина.

— Не. Не го прочетох. Също както не прочетох договора си с фирмата, в която работех, и нямах идея, че ми е забранено да работя на друго място, заради което ме уволниха.

— Много съжалявам, Би. Имаш ли други приходи, които да им покажеш? Месечни депозити в банковата ти сметка, които са поне в четирикратен размер по-големи от месечната ти рента? Ами тръстовия ти фонд? Можеш ли да поискаш от тръста да ти правят месечни вноски?

Наведох се над плота и ударих челото си в него.

— Не, не мога. Тази година наистина се провалих.

На другата линия за миг настана тишина, преди Гриър да отговори.

— Добре. Нека помисля.

Обичах я за това, че не ме попита къде са отишли парите ми, въпреки че знаех, че се чуди. Не й бях казала за бизнеса си, тъй като не исках да издавам пред никой, преди да се осъществи, за да не трябва друг да разбира, че съм се провалила, ако не се справех. Освен това, знаех, че тя ще предложи да ми помогне по всеки начин, по който можеше, а този път се чувствах така, сякаш трябваше да докажа нещо. Сякаш мога да успея или да се проваля единствено със собствените си сили. Мамка му. Сигурно пораствам.

— Не можеш ли да убедиш вашите да са ти гарант?

Буквално се изсмях на предложението й.

— Няма начин. Знаеш ги какви са.

Гриър въздъхна.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна? Знаеш, че имам пари.

— Адски много те обичам, но няма начин да взема парите ти. Може би… Ще отида да говоря с родителите си. Последно усилие в едни отчаяни времена. Къде, по дяволите, ще живея, ако изгубя този апартамент и нямам никакви приходи?

— Ако просто ми позволиш да помогна… — започна Гриър, но аз я прекъснах.

— Нека първо да се пробвам да се справя сама.

— Добре, но винаги можеш да дойдеш у нас. Ти би го направила за мен.

Беше права, но нямаше да се съглася, освен ако нямах никакъв друг избор.

— Мисля, че е време да се науча как да се справям със собствените си каши. Не се тревожи. Ще се справя.

— Много ясно, че ще се справиш. Ти си Бенър Шибаната Риджънт.

Усмихнах се на увереността лъхаща от гласа на най-добрата ми приятелка и се надявах да успея да докажа, че не греши.

— Или ще се стегна, или ще се изнеса от града.

Гриър замълча за един дълъг миг.

— Кажи ми ако мога да направя нещо. Знаеш, че ще направя всичко за теб.

— Скоро ще се чуем, миличка.

Сбогувахме се и тя затвори. Стоях в центъра на апартамента си, обикаляйки бавно в кръг.

— Това са само стени — опитах се да преглътна нарастващата буца в гърлото ми. — Мога да се справя.

Не бе сякаш имах друг избор.

Насочих се към спалнята, за да се облека за срещата с родителите ми.

Господ да ми е на помощ.

* * *

Дженсън и Джейн Риджънт живееха в къщата, която притежаваха откакто се помнех. Докато растях, прескачах от апартамента в Манхатън, към имението от три акра, чийто под бе застлан с килими от 70-те години в най-грозния зелен цвят на авокадо, който може да си представи човек.

Не беше като да нямат пари да го сменят, но родителите ми никога нямаше да губят време и да се занимават с подобен проект, докато можеха да работят в лабораторията си, заемаща огромна част от къщата. Всъщност, мисля, че лабораторията и оборудването вътре струват три пъти повече от имението и всичките акри земя около него.

Какво точно правеха моите родители учени? Независими проучвания и разработки за биотехнологии и защитни топ секретни организации, за които не можеха да говорят дори с дъщеря си. Не че биха го направили дори да можеха.

Майка ми още не бе забравила четворката, която бях получила на изпита си по химия, което трябва да добавя според нея бе нарочно, за да прецакам общия си успех, и да не успея да вляза в Масачузетския технологичен институт. Мисля, че в онзи ден, тя най-накрая се отказа от мечтата си да следвам техните стъпки. Майка ми дори не мигваше, изсипвайки милиони долари за супер специалната им лаборатория, но шансът да ми дадат препоръки, с които да успея да запазя апартамента си, на практика бе нулев. И все пак, имайки предвид, че бях затънала доста, а нямах лопата, с която да се изровя, щях да жертвам гордостта си и да се пробвам.

Когато почуках на вратата на къщата, ми отвори Алберт, икономът на родителите ми.

— Г-це Бенър, изненадан съм да ви видя тук.

Сигурна бях, че е изненадан, тъй като се появявах тук само веднъж или два пъти годишно за някой празник, и гледах да си тръгна колкото се може по-бързо.

Прегърнах бързо Алберт и отстъпих назад.

— Родителите ми свободни ли са?

Той се усмихна.

— В лабораторията са. Обаче ще проверя дали могат да отделят няколко минути от времето си, за да ви видят.

Колкото и да ми се искаше да си променя решението и да му кажа да не се тревожи, обръщайки се и тръгвайки си, аз реших, че заради времето, което отделих да дойда до тук, бих могла да им дам шанс да ми помогнат.

— Би било чудесно.

Албърт изчезна в кухнята, без съмнение да излезе през задния вход и да намери родителите ми. Появи се пет минути по-късно.

— Искате ли да ви приготвя нещо за хапване? Ще отнеме поне от тридесет до четиридесет и пет минути преди да успеят да си вземат почивка.

Трябваше да се досетя, че нямаше да свърша бързо тук.

— Едно питие ще бъде страхотно.

Усмивката на Алберт изчезна.

— Родителите ви вече не пият, затова в къщата няма алкохол.

Уау. Това беше за пръв път.

Погледнах възрастния иконом с присвити очи за миг.

— Обзалагам се, че има нещичко.

Алберт живееше тук през последните десет години и откакто се премести, неведнъж съм нападала колекцията му от алкохол. Той бързо се усети и започна да я заключва. Защо не ме издаде на родителите ми, за мен бе пълна загадка.

Едното ъгълче на устата му се повдигна.

— Може би ще успея да ви намеря малко шотландско уиски.

— Ще ти бъда много задължена. Това не е разговор, който ще мога да понеса без малко алкохол.

Той кимна и изчезна в посока на стаята си. Когато се върна, носеше малка чаша с уиски. Точно три пръста, ако не се лъжа.

Алберт ми го подаде със сериозно изражение.

— Това да си остане помежду ни.

Сграбчих чашата и я стиснах, все едно бе ключът към това да оцелея този следобед, и вероятно бе точно така.

— Знаеш, че няма да кажа — отпих и прикрих гримасата си. Никога не съм си падала особено по уиски. — И като говорим за това, защо никога не ме издаде на родителите ми, че ти крадях пиячката, като бях на седемнадесет? Ако знаеха, вероятно веднага щяха да ме пратят в поправително училище.

Той не ми отговори на мига.

— Може би защото не мислех, че се налага да им давате още една причина да ви обвинят за нещо.

Думите боляха, но бяха истина.

— Никога не са се затруднявали да намират причина — глътнах остатъка от уискито на три малки глътки. — Но стигна с безценните ми детски спомени. Как си ти тези дни? Смяташ ли да се пенсионираш?

— Добре съм. Здравето ми е добро, а родителите ви като цяло са лесни за задоволяване, докато изпълнявам изискванията им. Не съм сигурен дали на този етап бих се пенсионирал.

Нямаше да питам за децата му, защото бях почти сигурна, че той има двама синове, с които не се вижда често и освен ако той не повдигнеше въпроса, нямаше да го направя и аз.

— Звучи добре.

— А вие, г-це Бенър? Какво ви води днес тук?

Замислих се за бъркотията, в която се бе превърнал живота ми тези дни, и реших да кажа всичко на Алберт.

— Ще остана на улицата, защото изгубих работата си, и ако не докажа, че имам достатъчно пари в банката или стабилен приход, ще трябва до седмица да напусна апартамента си.

Сребристите очи на Алберт светнаха, докато пресушавах чашата си.

— Наистина? Това е ужасно. Не можете ли да докажете платежоспособност с тръста от баба ви и дядо ви?

Бях изненадана, че Алберт знае за тръста ми.

— Достигнах максимума за тази година. Не мога да докажа, че имам приходите… все още. Трябва ми време.

Той замълча за миг преди да проговори.

— Тук сте, за да поискате помощ от родителите си за финансовата си стабилност?

Кимнах бавно.

— Не очаквам чудеса, но или това, или да живея в кашон под някой мост, но няма да моля приятелите си за помощ.

Алберт посегна и взе празната ми чаша.

— Ще ви сипя още едно.

Нямаше нужда да казва повече. Беше очевидно, че той знае, че родителите ми ще ми откажат.

Затова защо въобще си правех труда да преживея този така унизителен момент? Вероятно защото вариантите ми бяха малко и се надявах на някакво чудо.

Едва ли щеше да се случи обаче.

Този път пиех по-бавно уискито си, оставяйки го да се разлее в мен. Когато Алберт отново взе празната чаша, знаех, че имам само няколко минути, преди да се появят родителите ми. Времето ни беше почти перфектно, защото в следващия миг вратата зад мен се отвори и те влязоха.

Не се появиха с лабораторни престилки и защитни очила, както човек би очаквал. Баща ми бе облечен в панталони, чийто ръб бе толкова добре изгладен, че беше като острие на нож, и бяла риза с копчета. Майка ми носеше черна пола, бяла блуза, черна плетена жилетка, чорапогащник и грозни обувки. Изглеждаха така, сякаш управляваха научен институт, а не домашна лаборатория.

— Това определено е изненадващо прекъсване — каза майка ми. Това, че използва думите изненадващо прекъсване, а не приятна изненада, подсказа, че нещата не вървят на добре.

— Бенър, как си? — попита баща ми.

— Благодаря, че отделихте няколко минути от запълнения си график, за да се видите с единствената си дъщеря. Оценявам го.

В гласа ми ясно се долавяше горчивина, която нямаше как да избегна, макар и да се опитах. Но в края на краищата, аз бях огорчена. Те прекарваха повече време да се тревожат за пробите в лабораторията си, отколкото за мен.

— Имаме петнадесет минути преди да трябва да запишем новите резултати, затова трябва да ни извиниш, но срещата ще бъде кратка — гласът на майка ми бе така приятелски, все едно говореше с непознат на улицата.

— Тогава ще побързам — казах, благодарна на топлината на уискито в стомаха ми — Имам нужда от заем.

Родителите ми се спогледаха преди някой от тях да проговори.

— В никакъв случай — заяви майка ми.

— Имаш си собствени пари, както винаги си ни напомняла — добави баща ми.

— Трябват ми само, колкото да са в банковата ми сметка. Няма да ги харча. Без тях ще ме изгонят от апартамента ми.

Прошарените вежди на баща ми се свиха, докосвайки се.

— Да те изгонят? По каква причина?

Дишай дълбоко, Бенър.

— Изгубих работата си и изглежда има клауза в договора ми за наем, в която пише, че трябва да работя или да имам месечни приходи, за да продължа да живея в апартамента си.

— Изгубила си работата си?

Искаше ми се да кажа, че майка ми звучеше изненадана, но всъщност не бе така. Резюмето ми не бе точно изрядно и бе пълно с длъжности, на които съм работила само за месец, затова знаех, че бъдещето ми е в това сама да си бъда шеф.

Но не можех да кажа на родителите си за бизнеса, който разработвах. Не само, че нямаше да го одобрят, но щяха да разкъсат на парчета идеята ми. Научен метод, друг път.

— Да, уволниха ме. Отново.

Майка ми хвърли поглед на баща ми, който казваше Нямам идея къде сбъркахме, а ти? А той мълчаливо заяви, че вината не е в тях.

— Забравете — казах, вдигайки ръце. — Трябваше да се досетя, че на родителите ми няма да им пука за това, че единственото им дете ще бъде изхвърлено от дома си с минимално предизвестие.

— Трябва да се научиш да управляваш тръста си по-добре. Какви родители ще бъдем, ако не ти позволим да се изправиш пред последствията от собствените си решения?

Повече от всичко ми се искаше да изкрещя Родители, които ги е грижа за мен, но нямаше нужда от емоционални изблици, когато си имаш работа с Джейнсън и Джейн Риджънт.

Здравейте, кофи за боклук. Ще се опознаем много добре.

Изпънах гръбнака си и кимнах към двама им.

— Не искам да ви задържам. Ще ви оставя да си вършите работата.

— Подобно самосъжаление не е конструктивно, Бенър. Надявам се, че ще научиш нещо от това изживяване, и ще се стараеш да избегнеш подобни случаи в бъдеще — заяви майка ми.

Животът е само един голям научен експеримент за тях.

Разочарованият поглед на лицето на майка ми се засили, сбръчквайки лицето й, и имах още една причина да бъда пълна нейна противоположност. Бръчките, които си правеше тази осъдителна крава, се нуждаеха от Ботокс, а аз бях напълно против него.

— Мерси за съвета, майко. Ще гледам да се вслушам в него.