Мегън Марч
Истински добър мъж (29)

Глава 29

Бенър

На неоновия знак пишеше „Бири и Кегли“, но буквата „Р“ на „Бири“ не светеше и се виждаше „Бири и Кегли“. Имайки предвид олющената боя и нервния паркинг, засипан с чакъл отвън, това място определено бе виждало и по-добри дни.

Но нямах особен избор, а това беше на първо място в опциите ми, особено след като изглеждаше, че това е единственото отворено място в града. Определено нямаше да се върна обратно пред фризьорския салон, за да почукам на прозореца и да питам Логан дали смята да дойде тази вечер при мен.

Докато влизах се запитах дали тесните ми дънки и дори по-тесните ми токчета не са лош избор. През черната ми блуза с дълъг ръкав можеше да се види черната ми дантелена камизола. В Ню Йорк щях да заложа на нещо по-скандално, обличайки само сутиен отдолу, но не исках някой тук да получи инфаркт като ме види. Но от погледите, които получих, докато влизах през вратата, изглежда идеята ми за консервативно и идеята на хората в Голд Хейвън за консервативно са две напълно различни неща.

Любопитните очи, оглеждащи ме от глава до пети, принадлежаха както на мъже, така и на жени, но аз не им обърнах внимание. Насочих се директно към бара. Жена пееше на караоке на малката сцена в ъгъла и си спомних, че това е мястото, на което Холи Уикс е започнала да пее. Чудно.

— Изглеждаш ми така, сякаш носиш неприятности — каза ми барманката.

Тя изглеждаше много по-твърда от мен… или поне такова впечатление създаваше белега й. Той започваше от челюстта й и се извиваше към другия край до основата на гърлото й. Тъмната й коса бе изтеглена от лицето й на кок, но не някой рошав, а доста секси, такъв какъвто можеш да видиш на барманка от Манхатън. Погледът й бе твърд и не търпеше простотии.

Срещнах директно очите й.

— Наистина не нося никакви неприятности.

Тя сложи стъклен шот на дървения бар пред мен, оглеждайки ме от глава до пети, и се обърна да вземе бутилка Кетел Уан от горната част на рафта. Напълни ми шот и го плъзна към мен.

— За какво е това?

— Не е от заведението, ако това питаш. Тази простотия идва директно от заплатата ми, което си е по начало голям майтап.

— Значи ми сипваш нещо, което не съм поръчала?

— Ще ми поръчаш някакъв капризен коктейл с водка, за който няма да имам търпението да ровя в Гугъл, затова нека си спестим времето и да пропуснем тази песен и този танц.

Изненадващо харесах намусеното й, нетърпящо простотии поведение, но това не значеше, че ще й позволя да си мисли, че знае всичко за мен.

— Защо барманите си мислите, че знаете всичко? Имам предвид, може да съм дошла тук за студена бира.

Тя поклати глава и повдигна едната си тъмна вежда към мен.

— Ясна си ми. Мога да заложа бакшишите си от тази вечер, че никога през живота си не си си поръчвала студена бира.

Замислих се дали да не си поръчам, само за да й докажа, че греши, но това беше само безсмислено позьорство.

— Права си. Не бих поръчала.

Вдигнах шота и излях водката в гърлото си. Изгарянето и след това затоплянето бяха разсейването, от което имах нужда тази вечер.

— Още едно? — попита тя.

— Няма ли да предположиш?

Тя поклати кратко глава.

— Не. Този парти трик действа само веднъж — тя протегна ръка над бара към мен. — Аз съм Никол.

Здрависах се и осъзнах, че това е единственият човек, който ме поздрави откакто пристигнах в този град.

— Бенър.

Очите й се разшириха.

— Без майтап? Вече чух за теб.

Плъзнах шота по бара към нея.

— Най-добре ми сипи още едно.

Тя се пресегна и напълни чашата.

— Ти си мацката от севера, която очевидно е яздила члена на Логан Брантли цялата минала нощ.

Задавих се с питието и едва не го изплюх. Липсата на филтър между мозъка и устата й ми напомняше на мен самата.

— Обръщаш ли много внимание на клюките? — попитах, след като спрях да кашлям.

— Не мога да ги избегна, след като работя зад този бар. Но това е само на половин работен ден, работя и на смени във фабриката за мебели. Винаги работя, извънредно щом успея, включително и да сменям масло в гаража на Логан, когато има нужда от чифт допълнителни ръце.

На бара се подпря възрастен мъж, носещ шапка с козирка, фланелена риза и смачкани черни панталони.

— Имам нужда от още една бира, Никол. И Роузи е безследно изчезнала.

— Съжалявам, Джо. Детето й боледува тези дни, затова често трябва да си ходи. Веднага ще ти сипя. — Тя измъкна чаша изпод бара и започна да налива бира.

Възрастният мъж се настани на стола до мен, но не ми обърна никакво внимание.

— Е, чу ли за къщата, която експлодирала близо до черния път, тази вечер? Някъде до дома на Мили Фриймън и тя вдигна голяма врява. Ченгетата не могат да продължат да се правят, че не виждат, защото Мили няма да миряса.

— Още една лаборатория за метамфетамин? — попита Никол.

— Така казват.

— Толкова жалко, продължаваме да губим работници във фабриката, защото непрестанно се влачат надрусани и почти не могат да кажат две думи на кръст.

Джо кимна.

— Навсякъде е така. Кълна се проклета епидемия е. Някой забогатява разпространявайки тази отрова из града.

— Полицията няма ли заподозрени? — попитах, включвайки се в разговора.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита Джо, завъртайки глава към мен.

Протегнах ръка напред.

— Бенър Риджънт. Нова съм в града.

Старият Джо ме огледа от глава до пети.

— Мамка му, мога да видя, че не си от тук. Какво, по дяволите, те води в Голд Хейвън.

Това не беше ли въпрос за милион долара?

— Мисля, че е тук да улови Логан Брантли — предположи Никол.

Стрелнах я с поглед.

— Наистина ли? Просто ей така ще ме метнеш под колелата на автобуса? И между другото не съм тук да улавям, който и да е било. Имах нужда да променя малко мястото, затова промених мястото. Приятелка съм на снахата на Холи Уикс и тя ми позволи да живея в къщата, за да може и да я наглеждам.

Джо прие обяснението ми и кимна.

— Това е добре, тъй като мисля, че тези къщи, които бяха взривени, всичките бяха или изоставени или празни за известно време. Би било ужасно, ако домът на Розмари бъде следващият.

Самата мисъл за това бе ужасна и ме накара някак да се почувствам малко по-добре. Може би наистина щях да се окажа полезна за Холи и Крейтън.

— Би било ужасно — каза Никол и подаде бирата на Джо.

— Много правилно. Скапаните наркоманчета нямат грам мозък в главата си и не се замислят за щетите, които нанасят — той се наведе напред и прошепна на Никол. — Но ченгетата ни мислят, че е възможно само няколко определени човека да се занимават с тези простотии. Прекалено много дрога изпълва града от това, което чух.

— И какво значи това? — попитах аз.

Никол отговори вместо Джо.

— Това значи, че повече от един от съседите ни върти бизнес с наркотици точно под носовете ни.

— Нещата ще загрубеят ако започнем да размахваме юмруци един към друг — заяви Джо.

Никол кимна.

— Предполагам, че ще е най-добре да оставим на ченгетата да решат проблема, преди хората да започнат да раздават обвинения.

— Според мен ще стане грозно и по двата начина. Не че на някой му пука какво мисли един старец.

Никол плъзна кърпа по бара, търкайки едно и също местенце вече за трети път.

— Най-добре не са замесвай в тези простотии, старче.

Джо грабна чашата си и кимвайки се насочи към другите мъже на неговата възраст, всички с шапки на различни кораби или надпис на сдружението на ветераните. Имаше няколко бастуна облегнати на края на масата им.

Никол проследи погледа ми.

— Сдружението на ветераните е затворено днес, затова целият екипаж се е събрал тук. Това е нещо често срещано.

Точно когато приключи обяснението, един от старците застана пред караокето и започна да пее „Горд съм, че съм американец“ и нямаше как да не се усмихна. Така мислех, че изглеждат повечето малки градчета в щатите. Като от песен на Джон Меленкамп.

— Е, искаш ли още един шот или ще ме караш да търся в Гугъл някое засукано питие?

Усмихнах се.

— Какво ще кажеш просто да си го направя? Не съм лош барман. Така си изкарвах парите в колежа.

Никол наклони глава, гледайки ме.

— Колежанка, която е работила?

— Шокиращо, нали? Имах нужда от пари за наема и за купони, след като родителите ми ме отрязаха. Бях доста добра в бъркането на коктейли и получаването на бакшиши. — Погледнах към мъж с работна риза закопчана до последното копче. — Каза, че винаги поемаш допълнителни смени за пари? Ами ако те науча как да максимализираш смените си, докато си тук?

Тя ми хвърли скептичен поглед.

— Искаш да работиш на бара в боулинг зала, за да ме научиш как да правя повече пари?

— На шефа ти ще му пука ли? Имаш само две ръце, нали?

Никол погледна в посоката, в която предполагах, че е офисът.

— На него ще му пука само ако се качиш горе и поискаш заплата.

— Неее. Но ще си задържа бакшишите.

Вратата на боулинг залата се отвори и вниманието на Никол се насочи към група от шестима мъже, които тъкмо влизаха.

— Мамка му. Ще имам нужда от цялата помощ, която мога да получа.

Посегнах към блузата си и я разкопчах, сваляйки я преди да кажа.

— Има ли къде да я сложа, за да не се изцапа? Няма начин да се доверя на химическото чистене в този град, ако някой я залее с бира.

Тя я взе и отвори един шкаф, в който видях, че е сложила дамската си чанта.

— Тук добре ли е?

— Ще свърши работа.

Подадох й и малката си чанта, която тя прибра вътре. Глътнах на екс питието си и оставих шота на бара, докато мъжете поръчваха храна през прозорчето в другия край на бара.

— Ще играя коктейлна сервитьорка, а ти стой и гледай. Тези трикове с лекота могат да се изпълняват и зад бара. Обещавам.

— Ще повярвам, когато го видя.

Намигнах й и се заех за работа. Уменията, които бях усъвършенствала в колежа, се завърнаха в мига, в който приех първата поръчка.