Мегън Марч
Истински добър мъж (1)

Глава 1

Бенър

— Не е като да съм му изпратила снимка на страхотния си задник, или нещо от сорта, затова не е нужно да трепериш в бабешките си гащи, фрау Франсис.

Съседката ми от другия край на коридора, която предполагах, че е по-стара и от портите на ада, запуши с ръце уши и затвори очите си като дете.

— О, да, много зряло. Ето ме тук, опитвам се да вкарам малко цвят в черно-белия-ти-като-ням-филм живот на възрастна дама, а ти ще ме игнорираш? Хубаво. Много хубаво.

Ако трябваше да съм честна, хич не ми дремеше дали Мирна Франсис иска да чуе за текстовата-не-сексуална-връзка, която изживявах, тъй като бях стигнала до точката, в която бих казала, на който и да е. Най-добрата ми приятелка беше безследно изчезнала и нямах особено голям избор за това пред кой да си излея всичко.

Всъщност, това бе лъжа. Бих измъчвала Мирна с каквото и да е, за да измъкна някаква реакция от нея. Считах това за доброто ми дело за деня. Без цветните ми описания, тя сигурно щеше да умре от скука.

Апартаментите ни заемаха половината последен етаж на манхатънската ни сграда, и докато аз излизах по всяко време, без значение дали е за да попълня запасите си от водка или да отида на работа, тя въобще не излизаше във външния свят.

Мирна свали ръце от ушите си и отвори очи. Бръчките около устните й станаха по-дълбоки, когато ми се намръщи.

— Защо още си тук? И защо не ми върнеш ключа, по дяволите?

— Защото преди пет години дъщеря ти ме помоли да те наглеждам, и защото по някаква непонятна за мен причина, наистина се наслаждавам на странното ти изражение, докато се преструваш на шокирана от нещата, които казвам. Точно като Малифисънт. Можеш да си признаеш… гледаш филма и се упражняваш, нали?

Смръщването на Мирна стана много по-силно щом споменах дъщеря й.

— Неблагодарно дете. Никога не ме посещава. Прекалено е заета със специалния си живот, за да се сети за жената, която я е родила. — Това не бе първият, дори не бе двадесетият път, в който изричаше тези думи.

— Да, животът й наистина е специален, след като е член на конгреса и всичко останало.

— Сигурна съм, че е изминала пътя си до върха по гръб с вдигната пола.

Ауч, Мирна е доста разярена днес. И все пак продължих да се заяждам с нея, защото знаех, че това ще усили поне малко сърдечния й пулс. Да бъде разярена бе почти като да прави кардиоупражнения.

— Знаеш ли, трябва да проверя. Има шанс наистина да е така… с всеки мъж, жена и транссексуален в нейния окръг. Ще й се наложи да прибегне до операция, за да стеснят онова между краката й.

— Махай се!

Гласът на Мирна бе станал като скърцане, но можех да видя как се бори с усмивката си. Един ден вероятно старият прилеп щеше да си признае колко много обича да й досаждам. Евентуално.

— Не и докато не си отвориш подаръка.

Размяната ни на хапливи забележки нямаше да приключи, докато Мирна не види какво й бях купила. Досега не успях да й докарам инфаркт с никой от подаръците, затова бях сигурна, че точно днес няма да ритне камбаната.

Докато мърмореше нещо под нос за това, че света върви към края си, ако аз съм пример за това какво е новото поколение, тя разкъса розовата опаковъчна хартия (и дори не забеляза мъничките розови пениси нарисувани по нея, за мое най-голямо разочарование), и вдигна капака на кутията.

— Какво е това, по дяволите? — тя извади черно-сребристия силиконов фалос от кутията.

— Последния път ми каза да изям торба пишки… добро използване на речника, между другото,.. затова ти купих голям черен член. Дори вибрира. Кълна се, това ще успее да вдигне дори и теб.

Не съм сигурна как да опиша звука, който се изтръгна от устните на възрастната жена, но се превърна в нещо подобно на боен вик, когато хвърли страхотния силиконов фалос към мен. Джордана, кучето на Мирна, скокна от розовото си като на принцеса легълце и хукна подир вибратора.

— Да не се опитваш да ме убиеш с това нещо? — попита Мирна, а членът се търкаляше безобидно по пода, докато китайското безкосместо куче, облечено в зелено-розов пуловер, го душеше. Честно да си призная, впечатлена бях, че капачето за батериите не се отвори при този удар.

Добре е да се знае, че е удароустойчив.

Изправих се от уреда за мъчение, който Мирна наричаше стол, когато Джордана близна члена.

— Джордана, да не си посмяла… ъгх, Бенър! Махни го от нея! Ще се задави…

— С члена? Това ще е много тъжен начин да бъде похабен по госпожица Джорди — казах сериозно. Е, колкото е възможно сериозно, при положение че се хилех.

Грабнах вибратора преди кучето да впие беззъбите си венци в силикона и го метнах обратно в скута на Мирна.

— Добре, многоуважавана моя дъртофелнице. Приятен ден с планирането на смъртта ми.

— Махай се! И вземи това нещо със себе си!

— Не. Ти имаш нужда от един добър оргазъм повече от мен. По същото време утре?

Тя ме погледна по такъв начин, че бях леко изненадана как не почувствах кинжали да пробиват кожата ми.

— Разбира се, ти ужасно момиче.

— И аз така си помислих. — Махнах весело и й намигнах.

София, домашната помощница на Мирна се появи от кухнята със следобедния ментов чай, зеленчукови сандвичи без корички на хляба и бисквити със смокинов конфитюр, докато се насочвах към вратата. Кофти комбинация, но все пак си взех една бисквита, докато минаваше с подноса покрай мен, и я бутнах в устата си.

— Най-добре да не ми крадеш бисквитите — изкрещя Мирна откъм всекидневната.

София извъртя очи.

— Защо вие и двете обичате толкова много да се измъчвате една друга? Това е мистерия на вселената, която никога няма да успея да разбера.

Източноевропейският акцент на София я караше малко да заваля думите, въпреки опитите, които полагаше да изглади говора си. Изваяната брюнетка изглеждаше така, сякаш тъкмо е слязла от тичаща пътечка, но двадесет и две годишната жена бе имала доста труден живот.

— Питие утре вечер?

Очите на София блеснаха.

— Да, моля.

— Добре. Ела у дома, когато ти свърши смяната. Би трябвало да съм се прибрала от работа.

Преди да успея да избягам от апартамента, Мирна излезе от всекидневната, опирайки се на бастуна си по-тежко, отколкото бе препоръчително.

— Знаеш ли какво не й е наред на твоята генерация, Бенър? Не разбирате абсолютно нищо от връзки. Само пращате съобщения и правите секс. Преди това дори не се срещате с човека лично, за да го опознаете. Преспивате и изчезвате. Мъжете не искат позволение да се обадят, защото вече са получили това, което са искали. Не се въздържате и не ги карате да се потрудят, за да ви спечелят.

— Да не би да ме наричаш лесна, Мирна?

Тя сви увисналите си рамене.

— Ти го каза, не аз.

Заболя ме от обидата й, но успях да задържа усмивката на лицето си.

— Наслади се на големия черен член. Това може да промени мнението ти за това, колко е хубаво да получиш някой пенис.

Тя ми показа среден пръст, а аз избягах от опита й да ми дава акъл и от осъдителния й поглед.

Мирна може да бе най-свадливата старица, която съм срещала, но по някаква причина обичах да съм около нея. Дъщеря й и зет й се отбиваха най-много три пъти в годината, а през останалото време около нея имаше само платени компаньонки като София, които, макар и мили, не бяха роднини.

На практика, Мирна бе точно това, от което се ужасявах, че ще се превърна в бъдеще… стара и сама, без никой, на който да му пука за мен, с изключение на хората, на които плащам да го правят. Поне кучето й бе лоялно към нея. Ако тогава все още не съм сто процентов егоист като в момента, може да си взема златна рибка и да се опитам да я опазя жива. Нее. Прекалено много грижи изисква.

Иии току-що се озовахме в адски депресиращата част от следобеда ми.

Телефонът ми извибрира, сигнализирайки, че имам съобщение, точно когато вкарвах ключа в ключалката на апартамента си. Замръзнах, а в мен се надигна вълнение. Не можех да повярвам, че се бях забъркала в подобна есемес връзка с мъж, който никога не бях срещала. Но просто не можех да се спра.

Имам предвид, щях да се спра, но моите изследователски (добре де, преследвачески) умения взеха превес и издирих снимката му.

Облечен с работен панталон, потник и кубинки, Логан Брантли изглеждаше като един от мъжете, чийто снимки жените качват в Pinterest, но знаят, че никога няма да срещнат, освен вероятно на сцената на някое стриптийз шоу тип Меджик Майк. С тази разлика, че Логан бе напълно истински.

Но ние не си пращахме секс съобщения. Нито голи снимки. И нямаше никакви мръсни приказки. Ние в действителност станахме приятели през последните няколко седмици, а съобщенията му запълниха една празнина, една нужда в живота ми, за чието съществуване не бях подозирала.

Манхатънската кралица на секса за една нощ, титла, която си дадох сама, се беше сприятелила с мъж, който живееше на хиляди километри от нея. И колкото повече си пишехме, толкова по-силно осъзнавах, че мъжете в Ню Йорк, с които прекарвах само по една нощ, може би не са най-мъжествените същества на планетата.

На практика всеки път щом излезех на среща, в крайна сметка пращах текстово съобщение на Логан, задавайки му един и същ въпрос. Дали един истински мъж… след което запълвах точките с вече различни вариации.

Би носил розово-сив кашмирен шал?

Би комбинирал папийонка с тесни дънки?

Би поръчал мартини с ядливи цветенца?

Мисля, че е безопасно да кажа, че мнението на Логан Брантли относно мъжете в Манхатън, или поне тези, с които се срещах напоследък, потъваше по-бързо и от Титаник.

Измъкнах телефона си, а вълнението сякаш пулсираше в мен. И също толкова бързо умря, когато името на екрана ми не бе това на Логан. Вместо това бе от мъж, който бях срещнала в страничната уличка на офиса си, докато чаках човека от паркинга да ми докара колата. Нямаше кашмирен шал, вратовръзка или тесни дънки, затова може би нямаше да е зле?

Плъзнах пръст по екрана и се зачетох в съобщението.

БРАЙЪН, ОТ СТРАНИЧНАТА УЛИЧКА: Какво ще кажеш да пийнем нещо в 8? Новият бар на мой приятел отваря утре вечер и днес има представяне.

Пръстите ми се насочиха към клавиатурата с намерението да откажа. Точно сега всичко, което исках, бе страхотен оргазъм и вече знаех, че няма да го получа от Брандън от страничната уличка. Имах шесто чувство за тези неща.

Но… може би можех да пийна едно мартини. Хич не ме биваше да си го приготвям супер сухо, както го обичам.

БЕНЪР: Къде?

БРАЙЪН, ОТ СТРАНИЧНАТА УЛИЧКА: 8-ма и 43-та. Барът се казва Оливскю.

Отворих Гугъл и направих бързо проучване. Имаше няколко статии за предстоящото отваряне на Оливскю и доста добри рецензии. Очевидно Брандън от страничната уличка има някои доста лъскави приятелчета, тъй като в Оливскю бе невъзможно да се направи резервация през първите три-четири месеца след отварянето му.

Като чистокръвна нюйоркчанка с вкус към изключителното, нямаше как да кажа не. Ще отида само за едно мартини, казах си аз.

БЕНЪР: Ще те чакам там в 8.

БРАЙЪН, ОТ СТРАНИЧНАТА УЛИЧКА: Страхотно! Нямам търпение.