Мегън Марч
Истински добър мъж (41)

Глава 41

Бенър

Остатъците от гуляя ни покриваха целия барплот. Картонена кутийка от сладолед, празна бутилка вино, смачкан плик от Доритос, шест празни бирени бутилки и отворена тубичка лубрикант.

Задникът ми бе опрян на плота, краката ми бяха на раменете на Логан, докато той ми доказваше, за кой ли път, че работи най-добре, когато използва ръцете си.

Изкрещях пометена от оргазъма, докато пръстите му кръжаха върху чувствителното място точно на север от женствеността ми.

— Мога да вкусвам задничето ти цяла вечност. Не мога да повярвам, че най-после ще ме отведеш там. — Думите му вибрираха срещу клитора ми, създавайки предпоставка за оргазъм номер две.

— Ако грамаден член като твоя въобще успее да се побере.

Пръстът му премина през стегнатия отвор разтягайки го и аз потръпнах. Не го бях правила от много време и по някаква причина, всеки път усещането беше като че е за пръв път, когато пуснеш някой през задния вход.

— Права си, малкото ти задниче ще е разранено утре, ако те чукам така, както ми се иска да го направя.

Хич не ми дремеше.

— Най-добре ми дай всичко, което имаш.

— Всеки проклет милиметър, скъпа.

Пръстът му се плъзгаше навън и навътре, а аз копнеех да потъркам клитора си в устните му. И тогава телефонът ми иззвъня, а Логан спря.

— Не…

— Добре.

Той продължи, а телефонът ми спря да звъни, само за да започне отново след миг.

— Сериозно! Мамка му, точно сега ли? — викнах аз.

Логан свали краката ми от раменете си и посегна към чантата ми, за да ми я подаде.

Взех я, отключих телефона и погледнах екрана.

София.

Не я бях чувала от няколко дни след съобщението й Всичко е наред. Когато питах как е Мирна.

— Ало?

— Боже, Господи, Бенър. Не знаех на кой друг да се обадя.

Паниката в гласа й ме накара да седна и да се затворя краката.

— Какво се е случило?

— Тя е мъртва. Току-що я намерих. Мъртва е.

София можеше да говори само за един човек и по някаква причина, трябваше да потвърдя това, което вече знаех.

— Мирна?

Тя проплака по телефона.

— Да.

— Обади ли се на 911?

Чу се заглушен звук.

— Какво каза?

— Току-що взеха тялото й. Дъщеря й не може да дойде по-рано от другиден. Чувствам се ужасно. Тя беше напълно сама, стоейки на стола си с Джордана до нея.

Можах да си представя Мирна и си помислих, че ако старата дама е мислила как би искала да си отиде от този свят, то вероятно е било точно по този начин. Но дори това не успя да спре мъката да ме изпълни.

Логан ме гледаше и можех да видя въпроса в очите му.

— Какво мога да направя? — попитах аз София. Живеех на един етаж с възрастната жена цели пет години и въпреки че обикновено си разменяхме хапливи реплики, се чувствах смазана.

— Можеш ли да дойдеш у дома? Дъщеря й ми каза, че трябва да започна да организирам погребението и да наема, който се налага.

— Вече? Исусе — но не бях изненадана чак толкова много. Дъщерята на г-жа Франсис не я посещаваше често и почти не си правеше труда да се поинтересува как е майка й, през последните пет години, затова изглежда смъртта й нямаше да промени нищо.

— Да, и звучеше толкова коравосърдечно. Аз просто… знам, че имаше много проблеми с нея…

Да, като това, че ме изгониха заради нея. Но не можех да й се сърдя за това, тъй като случилото се оказа, най-хубавото нещо, което бях преживявала.

— Ще дойда. Всичко ще бъде наред. Обаче мога да пристигна най-рано утре.

— Утре е добре. Тази нощ ще остана с Джордана, за да не е сама.

Горкото малко странно кученце. Зачудих се дали дъщерята на Мирна ще го вземе със себе си. Знаех, че в апартамента на София не се допускаха животни, тъй че нямаше начин тя да я вземе.

— Добре. Ще ти се обадя утре, за да ти кажа по кое време ще пристигна.

— Благодаря ти, Бенър. Наистина не знаех към кой друг да се обърна.

Затворих телефона и срещнах въпросителния поглед на Логан.

— Какво се е случило? Кой е починал?

— Г-жа Франсис. Възрастната ми съседка. Онази от другия край на коридора, която ме издаде, че вече нямам работа.

Той присви очи.

— Онази, които ни прекъсна първата нощ?

Кимнах.

— Значи, ще се върнеш в Ню Йорк за погребението?

— Да, предполагам, че ще остана и за погребението. Имам предвид, ако дъщеря й въобще й организира погребение.

— Кой ти се обади?

— Една от компаньонките й. Тази, която стоеше най-много с нея. София. Тя ми е приятелка.

— Това е жената, заради която те изгониха от дома ти и смяташ да се върнеш в Ню Йорк, за да й помогнеш?

Въздъхнах дълбоко.

— Знам, че звучи така, сякаш няма смисъл. Тя беше костелив орех, но си беше моя костелив орех, разбираш ли? Не мисля, че нещо от казаното е било с омраза. Тя беше… някак, като заядлива баба за мен.

Логан ме гледаше докато се опитваше да ме разбере, но виждах, че не успява.

— Добре. Направи това, което смяташ за правилно.

— Знаеш ли, звучи странно, но определено това е правилното нещо. — Сълзи изпълниха очите ми. — Тя беше заядлива и зла, но… беше я грижа за мен, разбираш ли? Беше единственият човек, който ми се караше, когато се прибера късно, или не отида на работа. Може би реагирам емоционално, но когато живееш в милионен град, тези неща имат огромно значение. Поне за мен.

Изражението на Логан омекна и той се пресегна, изтривайки сълзите стичащи се по лицето ми.

— Тогава направи това, което трябва да направиш. Голд Хейвън ще е тук, когато се върнеш.

— Благодаря ти за разбирането — пооправих си дрехите и тръгнах да си резервирам полет през телефона си.

И разбира се, най-ранният бе в шест сутринта и излиташе от летище на петдесет минути път от тук. Погледнах към Логан и не ми се искаше да го моля да си дигне задника от ранни зори, за да ме откара до летището, след като знаех, че е затрупан с работа.

— Какво? — попита той и ме погледна, докато разчистваше бъркотията на барплота.

— Паркингът на летището скъп ли е? — това не бе нещо, за което съм се тревожила преди.

Той ми хвърли поглед, който ясно казваше, че съм в грешка.

— Бенър, смятам да те закарам до летището и да те прибера, когато се върнеш. Не е проблем.

— Трябва да съм там в 5 сутринта.

— Няма значение, скъпа. Най-добре да отидем до вас, за да можеш да си събереш багажа.

На върха на езика ми бе да му кажа, че го обичам, и думите щяха да излязат адски лесно, толкова лесно, че едва не ми се изплъзнаха. Но припомняйки си какво си обещах, успях да замълча.

— Благодаря ти — казах вместо това.

Той се наведе и ме целуна по устните.

— Не е нужно да ми благодариш.

Два часа по-късно заспах с приготвен багаж и тялото на Логан обвито около моето върху миниатюрното ми легло.

Това щеше да ми липсва, въпреки че нямаше да ме има само няколко дни. Кой би си помислил, че няма да ми се иска да се върна в Ню Йорк, защото това значеше, че трябва да оставя Кентъки зад гърба си?

А заедно с него и сърцето си.