Мегън Марч
Истински добър мъж (3)

Глава 3

Логан

Отпих от бирата си, грабнах гаечния ключ и се наведох над двигателя на колата, върху който работех. Когато обвих здраво ръка около метала, се замислих за мъжа, който би посмял да докосне жена без позволението й. Мамка му, какво им ставаше на тези нюйоркски задници? Не така планирах да кажа на Бенър, че ще ходя в града, но мамка му, тази жена ми даваше всякакви сигнали.

Бенър.

И по дяволите, какво име бе това за жена?

След разговор с приятелката й Гриър, знаех точно каква жена бе тя… такава, която бе извън моята лига и никога не биваше дори да се замислям за нея.

И все пак ето ме, прекарвайки в изпращане на съобщения времето, което би трябвало да посветя на това да превръщам трошки в произведения на изкуството.

Ако ме бяха попитали преди месец, щях да си спукам задника от смях, при самата идея, че може да имам нещо с жена, която не съм срещал лично. Никога дори не бях пробвал тази ужасия със срещите онлайн. Но някак без да се усетя, се оказах обвързан в нещо, което не можех да обясня, с жена, която бе на хиляда километра от мен.

Но, по дяволите, бях заинтригуван от нея. Нейните „Дали един истински мъж би…“ въпроси, никога не се проваляха да ме накарат да се засмея. Какви мъже живееха там, по дяволите? Исусе Христе. Тези задници правеха адски лесно задачата човек да им се присмива.

И въпреки това, същите тези мъже като ме погледнеха щяха да видят бивш военен, добряк от провинцията и сега професионален монтьор, който се опитва да изкове живота си в малко провинциално градче. Тези Уолстрийт тъпаци дори не биха стиснали ръката ми. Майната им.

И какво от това, че си завличах задника през целия път до Ню Йорк, за да доставя един Роуд Роувър, вместо да го кача на влекач, както обикновено?

Защото исках да се срещна с нея. Трябваше да се убедя, че тя не е наистина толкова забавна и сладка, колкото изглеждаше в съобщенията си. Най-добрият начин да съсипеш фантазията бе като се срещнете лично, нали? Бях сигурен, че щеше да ми хвърли един поглед и да навири нос.

Ами ако не го направи?

Фактът, че все още не бе отговорила на съобщението ми, никак не ме тревожеше. Нямаше проблем, всичко бе наред, тъй като един истински мъж не се боеше да се бори за това, което желае… а това, което исках аз, бе да се излекувам от това привличане.

Или поне така си казвах. Ако трябваше да призная истината, съобщенията й винаги успяваха да ме накарат да се усмихна дори когато имах адски гаден краен срок, като с тази реставрация. Някак, това, което правехме, ми напомняше, че в живота има повече неща от това да правиш пари.

Хвърлих гаечния ключ и започнах да бърша ръце в пешкира стърчащ от джоба ми. Приключих за тази вечер.

Над оглушителната музика на Металика, чух как някой чука на вратата на гаража ми.

Какво, по дяволите?

Беше след десет часа и в това малко градче би трябвало всички да са си легнали, с изключение на пияниците, които ходеха в боулинг залата, дори в сряда вечер. Единствената причина да работя още бе абсурдният краен срок и желанието да мога утре да натоваря тази кола на ремаркето и да отида да взема останалата част от парите си.

Дръпнах сервизната врата, завъртях ключа и отворих.

— По дяволите, Логан. Какво може да направи едно момиче в тези дни, за да привлече вниманието ти? — Джулиан Лийфър застана на вратата с половинка шише „Дива пуйка“ и кофичка пържено пиле от „Клък Ю“.

— Имаш ли нужда от нещо? — попитах, вдъхвайки аромата на пилето.

— Помислих, че може да имаш нужда от нещо за вечеря. Току-що приключих с една супер-адски-дълга среща с клиентка, чиято коса стана адски шедьовър, и тя каза на съпруга си да ми донесе малко пържено пиле и някаква пиячка, когато идва да я прибира. Видях пикапа ти, затова реших, че може да си ги поделим. Има още картофени кожички, бисквити и салата от зеле.

Салонът на Джулиан беше точно срещу гаража ми и двамата се сприятелихме с лекота. Хората в Голд Хейвън, често на шега наричаха салона й „Режещата кучка“, вместо с истинското му име „Режи най-добре“. „Режещата кучка“ бе по-подходящо имайки предвид как тя се отнасяше с хората, които я вбесяваха.

Джулиан наскоро скъса с приятеля ми Грейнджър и наистина се надявах да не се опита да му го връща, използвайки мен.

Нямаше начин да се насоча в тази посока, въпреки че тя не бе като повечето жени в града, които само търсеха мъж, който да се грижи за тях. Джулиан си скъсваше задника от работа, точно като мен.

— Вече вечерях.

Тя ми хвърли поглед казващ: „О, нима?“

— „Хот покет“ не се брои за истинска храна. — Тя се плъзна покрай мен, а кофата с пиле се смачка леко между телата ни.

— Ще се омажеш цялата в смазка, ако не внимаваш.

Тя се обърна към мен и ми намигна.

— Малко смазка няма да изплаши истинската жена. Обичам да се цапам.

Веднага си спомних дръзките думи на Бенър: „Вместо това, един истински мъж би я накарал да го моли, нали? Сигурна съм, че ти би.“

Беше ме разбрала много добре, защото нямаше нищо, което да обичам повече от това една жена да бъде на милостта ми, молейки ме да й позволя да свърши.

Погледнах към телефона си, чудейки се, дали Бенър ще ми отговори, пращайки ми адреса си или ще я хване шубето и ще ме отреже.

Нямах много време да мисля за това, тъй като Джулиан сложи товара си на една от работните ми маси и издърпа два стола. Тя отвъртя капачката на „Дивата пуйка“ и отпи голяма глътка, преди да предложи и на мен.

— Днес беше ад. Една от стилистките ми се скара с маникюристката и двете си тръгнаха, оставяйки ме да се справям с всички часове сама. Можех да отида у дома и да хапна пилето си на дивана, но това допълнително ще вкиснеше настроението ми, затова, Логан, спри да се ебаваш с мен.

Взех бутилката, завъртях й капачката и посегнах към едно парче пилешко от кофичката.

— Поне не трябва да се тревожиш, че се опитвам да ти надяна брачния хомот, като ти нося храна, подобно на Еми Харис. Просто искам малко компания.

Почти се задавих с хапката си, щом тя спомена Еми Харис, собственичката на „Домашни вкуснотии“, която регулярно ми носеше в сервиза ябълкови кифлички и прасковени пайове. Всичко започна преди повече от девет месеца, когато бях толкова затрупан в работа, че не можех да се прибера на време и да си сготвя, затова всяка проклета вечер за една седмица се оказвах в „Домашни вкуснотии“.

Еми успя да ме уговори да я заведа няколко пъти на кино и веднъж на вечеря на място различно от „Домашни вкуснотии“, но когато започна да прави намеци, че иска да сме повече от приятели, и обясняваше, че новата къща, която строи, е идеална за семейство, се отдръпнах. Мислех, че сме приятели, но тя изглежда бе имала други представи. Помагаше това, че бях адски зает с работата си, за да излизам по срещи, и така оправданието ми не беше пълна простотия.

Особено след като си скъсах задника от работа, приемайки доста сложна поръчка с невероятно кратък срок, в непосредствена близост до жената, с която си пишех и която не бях срещал лично.

Да, за това нямах никакво обяснение.

Колкото повече мислех за това, докато хапвах от парчето си пилешко, толкова повече имах усещането, че нещо не ми е в ред. Имаше пухкави и топлосърдечни жени тук, в Голд Хейвън, които разбираха точно какъв мъж съм аз, но вместо това стягах багажа за Ню Йорк, за да задоволя любопитството си относно Бенър. Тя беше от тотално различен от моя свят и бях сигурен, че нямахме абсолютно нищо общо, но дори това не можеше да ме спре да го направя.

Джулиан отпи още една глътка от „Дивата пуйка“, без да чака или да изисква отговор от мен, което бе мъдро решение. Нямах кой знае колко за казване, когато мислите ми се въртяха единствено около Бенър.

Защо притискам така нещата помежду ни?

Защото в нея имаше нещо и по тази причина не можех да я избия от ума си.

Едно пътуване. Една среща. Това бе всичко, от което се нуждаех, за да осъзная колко нелепо бе всичко това от самото начало.

Телефонът ми избръмча от мястото си, върху отворения капак на кутията ми с инструменти, и двамата с Джулиан погледнахме нататък.

— Има ли някой, който ще изревнува, ако разбере, че стоя тук с теб?

Дали Бенър щеше да ревнува? Нямах никаква идея. Избърсах пръстите си и посегнах към телефона. Но вместо да видя адреса, който поисках, съобщението бе съвсем различно.

БЕНЪР, НЮ ЙОРК СИТИ: Сериозен ли си?

Отговорих напълно искрено.

ЛОГАН: Да. Петък. Крайно време е да се срещнем лично.

Изчаках за миг, но не получих отговор веднага, затова върнах телефона на мястото му и отговорих на Джулиан.

— Приятел.

— Тя знае ли, че те кара да светваш така? Или че е адски голяма късметлийка, че става това?

— Няма да я обсъждам.

Джулиан изсумтя и си взе още едно парченце пилешко.

— Еми знае ли, че има конкуренция?

— Това не й влиза в работата.

Джулиан повдигна едната си вежда.

— Е… коя е мистериозната жена? Познавам ли я?

Най-после, посегнах към бутилката „Дива пуйка“, развъртях капачката и сипах малко в една от празните чаши за кафе, която бе останала от следобед.

— Не.

— Добре, прави се на недостъпен. Сигурна съм, че ще науча по един или друг начин — тя спря, преди подмолната й страна да оживее. — Казал си й, че в момента си с друга жена, нали?

Погледнах я лошо. Ако не внимавах Джулиан щеше да ме разнесе из целия град. Тя бе кралицата на клюките, а нямах нужда от нищо от това.

— Няма какво да й казвам. Ти сама го каза… това е по-добрата алтернатива, отколкото да се прибереш сама у дома и да осъзнаеш, че си скъсала с най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало.

Раменете на Джулиан се стегнаха.

— Грейнджър Райън не е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Аз съм най-хубавото нещо, което се е случвало на него. Той просто не може да извади главата от задника си за достатъчно дълго, че да оцени това, което има, затова той губи.

Моят приятел Грейнджър, който бе началникът на пожарната в малкото ни градче, все още не можеше да преживее как тя бе измарширувала в пожарната и пред всички пожарникари му бе казала, че всичко между тях е приключило.

Чаках само адреса на Бенър, за да мога да я навестя, веднага щом Роуд Роувъра бъде доставен в ръцете на собственика си.