Мегън Марч
Истински добър мъж (25)

Глава 25

Бенър

Ярка, заслепяваща светлина проникна през клепачите ми и ме измъкна от дълбоките дебри на съня. Простенах и се опитай да се завъртя, но бях прикована върху най-малкото легло, в което някога бях спала.

Какво, по дяволите?

Събитията от миналата нощ се върнаха като светкавица в паметта ми. Намирах се в Голд Хейвън, Кентъки, в къщата на бабата на Холи, а членът на Логан Брантли бе притиснат към задника ми.

Исусе. На това му се вика посрещане за добре дошъл.

Когато се размърдах, Логан се изправи рязко и седна на леглото.

— Мамка му — той скочи и нахлузи дънките си, преди дори да успея да седна.

— Какво?

— Трябва да се разкарам от тук.

— Защо? Да не закъсняваш за някъде?

— Не, но, мамка му, не мога да бъда тук точно сега. — Той намъкна блузата си и бе на половина излязъл през вратата, преди да успея да задам следващия си въпрос.

— Защо не? За къде си се разбързал така?

Той не ми отговори, защото вече слизаше по стълбите.

— Мамка му, какво става, Логан?

Така ли се бе чувствал на сутринта след първата ни нощ заедно? За протокола, беше гадно.

Грабнах дънките и блузата си от миналата вечер и ги намъкнах. Докато сляза по стълбите и стигна до кухнята, той вече посягаше към вратата.

— Наистина ли? Просто така? Нима така един истински мъж действа на сутринта, щом е имал афера в собствения си град? Какъв, по дяволите, ти е проблемът? — извиках аз и бях изкушена да взема предмета най-близко до мен и да го замеря.

— Мамка му, не схващаш, нали? — попита той.

— Не, наистина не схващам.

— Този град е малък. Имаш ли идея колко хора вероятно вече знаят, че съм прекарал нощта тук? Тук клюките са пулса на хората, и до час, всички ще говорят за това. По тази причина не приемам офертите на никоя от онези жени. Нямам нужда да клюкарстват за мен из града. Имам бизнес, за който да се грижа, и само това е от значение за мен.

Думите му бяха като студената плесница на реалността.

Бях в този град по-малко от двадесет и четири часа и очевидно щеше да ми бъде лепнат прякора Курвата от Голд Хейвън. Това не е ли прекрасен старт на моя нов живот?

— Съжалявам, че съм съсипала перфектната репутация на Логан Брантли. Не съм и подозирала, че ще те прееба, докато ти ме чукаше. Предполагам, че ще е най-добре да тръгваш, за да може да изгладиш публичния си имидж.

Той поклати глава с ръка все още на дръжката на вратата.

— Не разбираш нищо, Бенър. Но ще разбереш. Мислиш, че Манхатън може да сдъвче някой и да го изплюе? Е, никога не си живяла в малък град.

— Колко зле може да бъде купчина копия на Бети Крокър да вирват провинциалните си носове щом ме видят? Много ми дреме за мнението им — сарказъм се процеждаше от всяка моя дума, подобно на напалм, който чакаше само една искра, за да пламне на мига.

Защо бях решила, че да дойда тук може да е добра идея? Защо си мислех, че да пусна Логан в тази къща, да го пусна в мен, може да е добра идея? Трябваше да си забия мислен шамар, задето позволих това да стигне толкова далеч.

Логан поклати глава.

— Давам ти двадесет и четири часа, преди да се качиш на самолета обратно за Ню Йорк.

Какъв. Задник.

— Знаеш ли? Официално е. Ти си задник. Разкарай се от тук.

Когато той отвори уста, не знаех какво ще ми поднесе, извинение, или още гневни думи, но не му го позволих и замахнах с ръка към вратата.

— Вън. Просто се разкарай, мамка му.

Логан стисна зъби и си тръгна.

Сринах се на един от кухненските столове, опитвайки се да разбера какво се случи току-що. Не бях сигурна, че мога да понеса още от тези простотии с кармата.

Последния път той си тръгна от мен с наранена гордост, а сега аз бях обградена от съдраните остатъци на моята гордост.

Логан Брантли можеше да вземе тези простотии с това, че е истински мъж, и да си ги завре в задника.

* * *

Остатъкът от деня прекарах в работа на лаптопа си. Новоизпеченият ми бизнес нямаше да спре, само защото някакъв задник не иска хората от този затънтен градец да знаят, че е прекарал нощта при мен.

Изминаха три часа, преди да се изправя и да се разтъпча, удивена, че съм успяла да свърша толкова много за така кратко време. Стомахът ми изкъркори, напомняйки ми, че умирах от глад. Покупките на Логан бяха в хладилника ми, но нямаше никакъв начин да ги пипна.

Но дори и да знаех какво да направя с пържолата, нямаше да я изям.

Погледнах отново часовника. Колата ми под наем би трябвало да пристигне всеки момент. Холи и Крей настояха да ми наемат кола, тъй като отказвах да ми плащат, задето се „грижа за къщата“. Имах си своята гордост и никой нямаше да ми плаща, задето съм домъкнала тук бездомния си задник.

Отваряйки отново хладилника, реших, че мога да взема портокаловия сок. На практика миналата вечер го обявих за свой.

Тогава се почука на вратата и аз надникнах през дантелените завеси на прозореца. Отпред бяха паркирани две коли и в онази, която все още работеше, седеше мъж. Перфектно.

Отключих древната ключалка и отворих вратата.

— Г-ца Риджънт? — попита мъжът стоящ отпред.

— Да.

Той ми подаде ключове.

— Тази е ваша, докато се нуждаете от нея. Само се обадете на телефонния номер от ключодържателя, когато решите, че искате да си я приберем.

Колко лесно.

— Благодаря ви — казах и взех ключовете, а той се обърна и се насочи към другата кола.

И просто така, получих кола, което значеше, че бе време да се изкъпя и да не изглеждам точно като бездомница, докато разглеждам Голд Хейвън.