Харолд Робинс
Торбарите (97)

6.

Тримата излязоха от църквата на силната слънчева светлина. Почти мигновено почувстваха отправените към тях любопитни погледи. Том долови изтръпването на дъщеря си и видя свенливата руменина да пробягва по лицето й, все още подпухнало от побоя преди близо две седмици. Очите й бяха забити в краката й, когато закрачиха по тротоара.

— Дръж си главата горе, Мечо Джени — прошепна той. — Техните синове трябва да носят срама, не ти.

Джени изправи глава и му се усмихна с благодарност.

— Ти също, Елън Дентън — добави той. — Престани да гледаш в земята.

В известен смисъл Елън тържествуваше. Най-сетне съпругът й се беше върнал към църквата. Припомни си какво бе станало сутринта. Беше готова да тръгне за църквата, когато повика Джени. Отвори вратата на стаята й. Джени седеше на един стол, загледана през прозореца.

— Още не си се облякла, Джени — отбеляза учудено тя. — А е време да тръгваме за литургията.

— Аз няма да дойда, мамо — каза равнодушно Джени.

— Не си ходила на църква, откак се прибра от болницата. Почти не си излизала от къщи.

— Излизах, мамо — тя се обърна към майка си и тъмните кръгове под очите й изглеждаха още по-тъмни на светлината. — Всички ме оглеждат и си шушукат, когато мина покрай тях. Не мога да го понасям. Не искам да ида на църква и всички да ме зяпат като някакво чудо.

— Не бива да бягаш от Спасителя! — запротестира разпалено Елън. — Как ще получиш опрощение на греховете, щом не ходиш на църква?

— Какви грехове за прощаване има детето? — долетя гласът на мъжа й зад нея. Тя се изви и рязко повиши глас.

— Достатъчно е, че имаме един вероотстъпник в този дом — изрече тя. — Не ни е нужен втори. — Обърна се към Джени. — Обличай се. Ще дойдеш с мен, ако ще и да те влача дотам.

— Няма да дойда, мамо — каза Джени. — Не мога.

Елън пристъпи заплашително към дъщеря си. Вдигна ръка. В този момент усети китката си уловена като в стоманени белезници и се обърна; видя лицето на съпруга си над нейното. Обикновено меките му сини очи бяха студени и ядосани.

— Остави детето! Съвсем си полудяла!

Тя го изгледа продължително и пламналият гняв се разсея, за да бъде изместен от страшна отпадналост. Сълзите бликнаха от очите й.

— Отец Хедли ми поръча да я заведа. Каза, че щял да се помоли за спокойствието й.

Той почувства, че гневът й е минал и освободи ръката й. Тя й се отпусна безжизнено встрани. Той се обърна към дъщеря си:

— Затова ли не искаш да идеш на черква, Мечо Джени? Защото те оглеждат? — запита кротко той.

Тя кимна мълчаливо.

— Ще отидеш ли, ако аз дойда с теб? — внезапно попита той. Джени го погледна в очите и видя обичта в тях. После кимна.

— Да, татко.

— Добре тогава. Обличай се. Ще се обръсна за минутка. — Обърна се и бързо излезе от стаята. Елън го проследи смаяно; беше толкова изненадана, че почти не можеше да разбере какво се е случило.

Шепот на удивление се понесе, когато влязоха в черквата и се насочиха към пейката си. Том видя насочените към тях зяпнали лица и тръпки го полазиха при мисълта за жестокостта, присъща на човешките създания. Пръстите стиснаха ръката на дъщеря му, усмивка озари лицето му, когато коленичи пред олтара и се прекръсти, преди да си седне на мястото.

Но ако на влизане беше лошо, на излизане бе още по-лошо. Бяха успели да се натрупат по стъпалата, под яркото утринно слънце. Като някакъв шпалир от идиоти.

— Свърши се вече — каза тихо той, когато завиха зад ъгъла.

Прекосиха улицата и закрачиха към аптеката на следващия ъгъл. Група момчета стоеше пред витрината, всички облечени в празничните си дрехи. Момчетата се умълчаха при тяхното приближаване и ги загледаха с крайчетата на натрупалите житейска мъдрост очи. Том им отвърна с ядовито вперен поглед и очите им се отместиха. Отминаха и завиха зад ъгъла към тяхната къща.

Иззад ъгъла Том чу внезапно започналия сподавен разговор. После едно от момчетата се изкикоти, друго се засмя и веселбата доби такъв гнусен, мръсен оттенък, че направо разкъса сърцето му. Той рязко пусна ръката на Джени и зави обратно зад ъгъла. Момчетата го изгледаха изненадани и смехът замръзна на устните им.

— На какво се смеете, момчета? — запита той с пребледняло и застинало от гняв лице. — Кажете ми, да се посмея с вас.

Те го загледаха смълчани и засрамени. После приковаха очи в краката си и запристъпяха неловко, споглеждайки се от време на време с многозначителни погледи, които Том помнеше от собственото си детство. Сякаш ги бяха заловили да разглеждат порнографски снимки.

Обзе го срам, че и той е бил такъв на тяхната възраст, някаква внезапна отпадналост смени гнева му.

— Разкарайте се оттук — тихо нареди той. — И чуя ли някой от вас да се смее или да подмята забележки относно мен или кой да е член от семейството ми, ще дойда и ще го разкъсам на парчета с голи ръце!

Най-високото от момчетата пристъпи една крачка към него. Погледът му беше хитър и дързък. Беше малко по-висок от Том и го изгледа отгоре с леко презрителна усмивка.

— Това е свободна страна. Можем да седим, където си искаме.

Злобата в Том избухна внезапно. Той сграбчи момчето за реверите на сакото и го повали на колене.

— Свободна, така ли? — викна той с пулсиращи на челото вени. — Свободна, за да висите тук и да се чудите коя да изнасилите довечера? — Вдигна пестник, готов да го стовари върху лицето на младежа.

Момчето се сви и дързостта изчезна от лицето му.

— Какво сте се захванали с нас, мистър Дентън? Да не сме ние тези, които начукаха Джени?

Думите смразиха кръвта във вените на Том. Той остана така с вдигната ръка, впил поглед в момчето. Начукали Джени. Можеха да казват това за собствената му дъщеря, а той не можеше да стори нищо, за да промени факта. Бавно отпусна ръка и със злоба бутна момчето встрани.

Том ги изгледа един по един. Те са просто момчета, каза си той. Не можеше да мрази всички момчета заради стореното от две. Хлапето беше право. Не те бяха виновни.

Почувства се отчаян. Ако имаше някой виновен, той беше най-виновен от всички. Ако беше мъж и бе запазил работата си, може би всичко това нямаше да се случи.

— Разкарайте се оттук — каза той. — И видите ли ме друг път, по-добре ще бъде да сте от другата страна на улицата.

Те го погледнаха, после се спогледаха помежду си и сякаш изведнъж го съжалиха. Неусетно, като че ли си размениха някакво тайнствено съобщение, те се разпръснаха по един, по двама.

След малко той остана сам на ъгъла. Забави се за миг, за да спре внезапното разтреперване, което го бе обзело, после се обърна и зави зад ъгъла, където го чакаха жена му и дъщеря му.

— Свърши се вече — каза той за втори път тази сутрин, улови ръката на Джени и закрачи към къщи. Но макар да го беше изрекъл, знаеше, че не е свършено, че никога няма да бъде свършено, докато бе жив, за да си го спомня.

 

 

В хладния септемврийски вятър се чувстваха първите предвестници на есента. Джени погледна през прозореца на трамвая към спирката, на която трябваше да слезе. Баща й бе застанал под уличната лампа и я чакаше както всяка друга вечер. Трамваят спря и тя слезе.

— Здравей, татко.

— Здравей, Мечо Джени.

Тя изравни крачка с него, когато завиха край ъгъла към дома им.

— Изскочи ли нещо днес?

Той поклати глава.

— Не мога да разбера. Просто няма работа.

— Може би утре ще се намери.

— Надявам се — рече той. — Може би след изборите работите ще се оправят. Рузвелт казва, че правителството трябва да осигури работа за всички, че то трябва да поеме големите отговорности. Звучи по-добре за работниците от Хувър и републиканците. — Той погледна. — Ти как прекара днес?

— Горе-долу — отвърна тя. Макар че вече не й беше съвсем приятно в бюрото. Мнозина от застрахователните агенти на компанията бяха започнали да се отбиват при бюрото й на влизане или излизане. Понякога просто, за да си побъбрят, но някои от тях се бяха опитали да й определят среща. Може би при други обстоятелства тя би излязла с тях. Но вдигнеше ли поглед от бюрото към очите им, разбираше какво имат предвид. Отказваше учтиво и някои от тях почваха да заекват или дори се изчервяваха, защото разбираха, че ги е хванала.

— Не е нужно да ме посрещаш всяка вечер, татко — каза внезапно тя. — Не ме е страх да се прибирам сама.

— Зная, че не те е страх. Зная го от първия ден, когато дойдох да те взема. Но така ми се иска. Това е единственото време от деня, когато чувствам, че наистина съм полезен с нещо.

Джени не му отговори и те продължиха смълчани нататък.

— Искаш ли да престана?

— Не, щом това ти доставя удоволствие, татко.

Бяха вече пред стълбището на къщата и тя се заизкачва нагоре. Баща й сложи ръка на рамото й.

— Нека не влизаме веднага, Мечо Джени. Нека си поговорим малко.

Тя го погледна. Лицето й беше сериозно.

— Какво има, татко?

— Не съм казвал на майка ти. Днес ходих да се видя с отец Хедли.

— Да?

— Не иска да дойде в съда да свидетелства за теб. Било против църковните правила. Същото важи й за сестрите от училището.

— О — прошепна тя. Усети, че й се повдига. Адвокатът се бе оказал прав. Бе дошъл да се срещне с тях преди около месец — дребен мъж с поглед на невестулка.

Седна в кухнята и ги погледна през масата.

— Мистър Бърк и мистър Танер ме молиха да се срещна с вас — започна той. — Предполагам, че знаете колко съжаляват за този, хм… — той отправи за миг поглед към нея и после го отмести, — този инцидент и биха желали да го оправят, доколкото могат.

Баща й пламна разгневен.

— Най-напред, мистър О’Конър — каза рязко той, — това, което вие наричате инцидент, не беше инцидент. Двете гадни хлапета изна…

Адвокатът го прекъсна с ръка.

— Знаем какво са направили — каза той. — Но вижте, мистър Дентън, каква е ползата от един процес, който отново ще привлече вниманието върху дъщеря ви и ще й напомни за неприятните изживявания. И какво би станало, ако момчетата бъдат оправдани?

Баща й се изсмя.

— Оправдани ли? Бях в участъка, когато полицията ги докара. Чух как подсмърчаха и хленчеха за прошка.

— Какво са казали тогава, мистър Дентън — обясни адвокатът, — е без значение. Важното е какво ще кажат в съда. А те ще кажат, че дъщеря ви ги е подвела, че тя ги е накарала да я заведат в парка.

— Ще трябва да го докажат — мрачно рече Том.

— Трудно ще бъде да го опровергаете — настоя адвокатът. — Те са двама, а дъщеря ви е сама. И ще имат свидетели в тяхна полза, колкото и дъщеря ви.

— Започва да изглежда, като че ли дъщеря ми ще бъде подсъдима, а не те! — избухна Том.

— Именно — кимна адвокатът. — Така е в подобни случаи. Обвинителят може да загуби повече от обвиняемия.

— Репутацията на дъщеря ми говори сама по себе си — каза Том. — Отец Хедли от „Сейнт Пол“ и сестрите от колежа „Милосърдие“ ще ви кажат каква е моята Джени.

Адвокатът се усмихна загадъчно.

— Съмнявам се, мистър Дентън — каза тихо той. — Много се съмнявам. — Пак погледна Джени, а след това Том. — Упълномощен съм от моите клиенти да ви предложа хиляда долара, ако дъщеря ви оттегли обвинението си срещу момчетата.

— Мисля, че можете да си ходите, мистър О’Конър — заяви баща й, ставайки. — Не можете да купите това, което вече е откраднато.

Адвокатът също стана. Извади от джоба си визитна картичка, остави я на масата и се запъти към вратата.

— Можете да ме намерите в кантората ми по всяко време преди датата на процеса в случай че промените решението си.

— Какво ще правим сега, татко? — попита тя, връщайки се към настоящето.

— Отец Хедли каза, че съобщил същото на майка ти преди три седмици.

Тя вторачи поглед в баща си.

— Значи е знаела и нищо не ни е казала?

Той кимна. Тръпки пробягаха по нея. Имаше нещо сбъркано в един бог, който оставяше една майка да излага детето си на срам и унижение, само и само за да спаси собствената си съвест.

— Отец Хедли каза също, че стипендията в „Сейнт Мери“ е все още открита за теб, ако я искаш, Джени.

Изведнъж тя започна да се смее. Отказваха да й дадат добра атестация, но не отказваха да й дадат милостиня. Просто не можеше да свърже двете неща. Дали едното не идваше като компенсация за другото?

Той я погледна изумен.

— Защо се смееш, Джени?

Смехът й замря и тя го погледна сериозно.

— Нищо, татко — каза. — Мисля, че все пак би трябвало да телефонираш на онзи адвокат.

— Значи искаш да вземеш хилядата долара?

Тя кимна.

— И стипендията в „Сейнт Мери“. Така ще можете да преживеете, докато ме няма.

— Няма да приема парите ти.

— Ще ги приемеш, татко — каза тихо тя. — Поне докато си намериш работа и пак стъпиш на крака.

Почувства как сълзите напират в очите му и изведнъж я привлече към себе си.

— Обичаш ли ме, Мечо Джени? Обичаш ли тази клета, бедна отрепка, която е твоят баща?

— Знаеш, че те обичам, татко — веднага реагира тя с глава на гърдите му. Останаха така прегърнати, да си поплачат на стъпалата в притихналия здрач на хладната есенна вечер.