Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

20.

Дейвид Улф се спря на прага на банята и почувствува, че му се повдига. Имаше кръв навсякъде — по белите и сини плочки на стените и пода, по бялата вана, по мивката и тоалетната чиния.

Трудно можеше да се повярва, че само преди тридесет минути вратата на кабинета му се бе разтворила рязко и вуйчо му, със зачервено до мораво лице, издаващо силната му възбуда, бе наредил:

— Заминавай в къщата на Рина Марлоу. Едно от момчетата ни в рекламата току-що научило от полицейския участък на Бевърли Хилс, че Дънбар се е самоубил.

Дейвид вече бе до вратата.

— Гледай да не я замесват — викна старецът подире му. — Два милиона незавършени негативи сме вложили по нея!

На път за града взе Хари Ричардс, началника на охраната на студиото. Ричардс, бивш сержант от полицията, поддържаше тесни връзки с всички ченгета. Мина за по-бързо през крайните шосета, през Голдуотър Каньон към Сънсет Булевард. За двадесет минути стигна до къщата на Рина.

Сега двамата облечени в бели престилки служители от моргата вдигаха някак смаленото тяло на Дънбар и го поставиха в малка, подобна на кош носилка, като го покриха с бял чаршаф.

Санитарите вдигнаха носилката и Дейвид се дръпна да им стори път. Запали цигара, а те изнесоха тялото през спалнята в коридора. Първият парещ вкус на дима стигна до стомаха му. Слаб писък долетя от фоайето долу и той изтича към вратата, мислейки да не би Рина да е успяла да се изплъзне от лекаря. Но когато стигна до върха на стълбището, видя, че не беше Рина. Беше майката на Дънбар.

Тя се мъчеше да се освободи от прегръдките на двама червендалести полицаи, докато минаваше покритата с бяло носилка.

— Бебето ми! — пищеше тя. — Пуснете ме да си видя бебето!

Санитарите минаха безучастно покрай нея и излязоха навън. Дейвид зърна тълпата репортери отвън, когато вратата се отвори и затвори. Тръгна надолу по стълбището и пак чу писъците на старицата.

Успяла бе да се отскубне от единия полицай и с една ръка се бе уловила за стълбищния парапет.

— Ти уби сина ми, кучко! — острият, писклив глас изпълни цялата къща. — Ти го уби, защото разбра, че се връща при мен! — Старицата успя да освободи и другата си ръка. Искаше да се изкачи по стълбището.

— Разкарайте тази полудяла бабичка навън! — Дейвид се обърна, сепнат от резкия глас, долетял отгоре.

Там стоеше Айлин с гневен израз на лицето.

— Разкарайте я навън! — изсъска разярено тя. — И без това лекарят си има достатъчно главоболия с Рина, за да е нужно да слуша и тази дърта кучка!

Дейвид улови погледа на Ричардс и му кимна. Ричардс мигновено пристъпи до единия от полицаите и му зашепна нещо. Изоставили всякаква учтивост, двамата полицаи сграбчиха отново мисис Дънбар, единият й запуши безцеремонно устата с ръка и като я влачеха, измъкнаха я от стаята. Миг по-късно някаква странична врата се затръшна и настъпи тишина.

Дейвид пак погледна към стълбището, но Айлин бе изчезнала. Пристъпи към Ричардс.

— Казах на момчетата да я отведат в клиниката на Колтън — обясни бившият полицай.

Дейвид кимна одобрително. Доктор Колтън си знаеше работата. Студиото му изпращаше много от своите звезди, да останат там на сухо. Той ще се погрижи да не говори с никого, преди Дейвид да я види и намери начин да я умири.

— Обади се в студиото да изпратят двама от твоите хора. Не искам никакъв журналист тук, след като полицията си отиде.

— Вече го сторих — отговори Ричардс и го улови за ръката. — Ела в хола. Искам да те запозная с лейтенант Стенли.

Лейтенант Стенли бе седнал край малката телефонна масичка във формата на бъбрек, разтворил бележник пред себе си. Стана и се ръкува с Дейвид. Беше слаб, бледолик и сивокос мъж и Дейвид си помисли, че прилича повече на счетоводител, отколкото на детектив.

— Много неприятна работа, лейтенант — каза Дейвид. — Подразбрахте ли вече какво се е случило всъщност?

Лейтенантът кимна.

— Мисля, че почти сме го сглобили. Няма съмнение — чисто самоубийство. Все пак, едно нещо ме безпокои.

— Какво?

— Проследихме действията на Дънбар, както обикновено правим — каза детективът. — Тъкмо преди да се върне тук, взел със себе си някакъв младеж от един бар. В бара показал пачка пари, а тук не намерихме нищо. Освен това има няколко синини по главата и гърба, които следователят не може да обясни. Барманът ни го описа подробно и скоро ще го пипнем.

Дейвид го погледна.

— Но каква е ползата? — запита той. — Сигурни сте, че Дънбар се е самоубил: какво повече би могъл да ви каже младежът?

— Някои не се замислят, като пипнат педераст; понапердашват го малко, за да се подърпа, а след това му задигат мангизите.

— Е, и?

— Дънбар не е единственият хомосексуалист в района — продължи лейтенантът. — Ние ги водим на списък, дълъг цял метър. Някои от тях си вършат работата и им се полага известна закрила.

Дейвид хвърли поглед към Ричардс. Началникът на охраната на студиото му върна погледа с безстрастните си очи. Дейвид се обърна пак към полицая.

— Много ви благодаря за разговора, лейтенант — каза той. — Силно впечатление ми направи експедитивността, с която работихте.

Тръгна към вратата, оставяйки Ричардс и полицая сами. Долови плътния шепот на Ричардс на излизане.

— Слушай, Стен — казваше едрият бивш полицай, — стигне ли това до пресата, ще се забърка голяма каша и могат да се нанесат непоправими щети на студиото, то и така, с това самоубийство е достатъчно напечено.

Дейвид излезе навън и прекоси фоайето към стълбището. Много умно бе постъпил, вземайки стария сержант със себе си. Сега беше сигурен, че в пресата няма да се спомене за никой друг. Качи се по стълбището и влезе в малката всекидневна, водеща към спалнята на Рина. Айлин се беше отпуснала изтощена на стола. При влизането му вдигна очи.

— Как е тя?

— Ужасно! — отговори тя уморено. — Лекарят й постави инжекция с доза, която би повалила и кон.

— Не е зле да пийнеш нещо. — Той стана, отиде до барчето и го отвори. — Аз също — добави той. — Скоч искаш ли?

Тя не отговори и той напълни две чаши с „Хейг & Хейг“. Подаде й едната и седна срещу нея. Цветът на лицето й се поосвежи, когато уискито се плъзна към стомаха й.

— Беше ужасно — промърмори тя.

Той не отговори. Тя пак отпи от чашата.

— Рина имаше среща на обяд, така че се прибрахме у дома от студиото към четири. Качихме се по стълбището да се облечем към четири и половина и Рина каза, че й се струва, че в банята на Клод тече вода. Прислугата я нямаше, затова ме накара да проверя. Сигурно е усетила, че нещо не е наред, след като се забавих. Влезе в спалнята, докато телефонирах на полицията. Опитах се да й попреча да види какво е станало, но тя беше вече в банята, когато се обърнах.

Остави чашата и потърси цигара. Дейвид запали една и й я подаде. Взе я и я постави между устните, а димът се заизвива покрай лицето й.

— Стоеше изправена и се взираше в него, в страхотното количество кръв и не преставаше да повтаря едно и също: „Аз го убих, аз го убих! Убих го, както убих всички, които са ме обичали“. После започна да пищи. — Айлин притисна ръце към ушите си.

Дейвид си погледна чашата. Беше празна. Стана мълчаливо и я напълни отново. Като сядаше, се загледа замислено в кехлибарената течност.

— Знаеш ли — каза той, — не мога да разбера защо въобще се омъжи за него.

— Там именно е бедата — отвърна гневно тя. — Никой от нас не се е опитал поне веднъж да я разбере. За вас тя представлява само добър касов сбор, пари в банката. Пет пари не давате що за човек е. Ще ти кажа защо се омъжи за него. Защото го съжаляваше, защото искаше да направи от него мъж. Затова го взе. И затова сега лежи в кревата и плаче дори в съня си. Плаче, защото не е успяла.

Телефонът иззвъня. После пак. Дейвид я погледна.

— Аз ще се обадя — каза той. — Ало?

— Кой се обажда?

— Дейвид Улф — автоматично отговори той.

— Тук е Джонас Корд — каза гласът.

— Мистър Корд — започна Дейвид. — Аз съм от Норман…

— Зная — прекъсна го Корд. — Помня ви. Вие сте младежът, който върши черната работа на Бърни. Току-що научих от радиото за станалото. Как е Рина?

— В момента спи. Лекарят я приспа с инжекция.

Настъпи дълга, празна тишина по линията и Дейвид си помисли, че може би са ги прекъснали. После гласът на Корд се върна:

— Всичко под контрол ли е?

— Така мисля — каза Дейвид.

— Добре. Дръжте го така. Ако се нуждаете от нещо, уведомете ме.

— Непременно.

— Няма да забравя какво правите — каза Корд. Чу се щракване и линията млъкна. Дейвид бавно остави слушалката.

— Това беше Джонас Корд — каза той.

Айлин не махна ръце от лицето си.

Той се обърна и пак загледа телефона. Нещо не разбираше. От това, което бе чувал за Корд, той не бе от хората, които си пилеят времето да изказват съболезнования. Напротив, тъкмо обратното.

Несъзнателно погледът му се насочи към затворената врата на спалнята на Рина. Сигурно тук се криеше много повече, помисли си той.

 

 

Минаха четири месеца, преди да види Рина отново. Вдигна очи от кушетката на вуйчо си, когато тя влезе в стаята.

— Рина, миличка! — възкликна Бърни Норман, като стана от стола и протегна ентусиазирано ръце към нея. После направи крачка назад, огледа я и се завъртя около нея, сякаш бе премираната телица на говедовъдна изложба. — По-елегантна от всякога.

Рина се огледа.

— Здравей, Дейвид — каза тихо тя.

— Здравей, Рина. — Той стана. — Как си?

— Чудесно — отговори тя. — Как иначе след три месеца, прекарани в оздравителен санаториум?

Той се засмя.

— Следващият ти филм ще бъде като ваканция — прекъсна я Норман. Рина се извърна към него с лека усмивка на лицето.

— Карай нататък, дърт копелдак — каза тя. — Запознай ме с плановете си.

Норман се засмя доволно.

— За миг се зачудих дали наистина е моята стара приятелка тази, която влиза в кабинета ми, толкова беше мила.

Рина също се засмя.

— Казвай сега за ваканцията — настоя тя.

— Африка! — каза тържествено Норман. — Най-страхотния сценарий за джунглата, който съм чел след „Трейдър хорн“.

— Знаех си — каза Рина, обръщайки се към Дейвид. — Знаех, че следващия път ще ме накара да стана женски Тарзан.

След като си излезе, Дйвид погледна вуйчо си.

— Рина ми изглежда по-тиха, по-укротена някак.

Норман го изгледа дяволито.

— И какво от това? — каза той. — Може да е поузряла и поулегнала. Крайно време беше. — Стана от бюрото и отиде при Дейвид. — До събранието на акционерите през март остават само шест месеца.

— Все още ли не си разбрал кой ни разпродава?

— Не — поклати глава Норман. — Опитах навред. Комисионерите, застрахователите, банките. И те опитаха. Никой не знае. Но всеки ден акциите ни падат. — Той задъвка незапалената пура. — Купувах колкото можех, ала нямам достатъчно пари да спра лавината. Всичките пари, които успях да заделя или заема, хвръкнаха.

— Може акциите да се покачат, като обявим новия филм на Рина. Всички знаят, че тя носи пари.

— Надявам се — каза Норман. — От всичко губим пари. Дори и от киносалоните. — Той се върна при стола и се отпусна в него. — Там беше грешката, която направих. Въобще не трябваше да ги купувам. Заради тях трябваше да пусна в обращение акциите, да сключа заеми с банките, филмите познавам: недвижимото имущество, фу! Не трябваше да слушам онези от Уолт Стрийт преди десет години. Сега продадох компанията си, пари вече нямам. И даже не зная кой я притежава!

Дейвид се изправи на крака.

— Е, безсмислено е да се тревожим за това. Все още имаме шест месеца до събранието. А за шест месеца могат да се случат много неща.

— Да — промълви Норман обезсърчен. — Може да стане и по-лошо!

Дейвид затвори вратата на кабинета след себе си. Седна зад своето бюро и започна да си изрежда списъка на враговете, които вуйчо му бе имал през живота си. Списъкът беше дълъг, обаче нямаше ни един с чак толкова пари, необходими за тази операция. Освен това повечето от тях бяха също от филмовата индустрия и бяха сторили на вуйчо му толкова злини, колкото им беше сторил и той. Беше като вид игра между членовете на един клуб. Всички пискаха и крещяха с все сила, но никой не го вземаше толкова надълбоко, че да бъде обладан от такава ненавист.

Изведнъж си припомни нещо — Рина. Погледна към вратата, а ръката му автоматично се насочи към телефона. Рязко я дръпна. Нямаше смисъл да се прави на глупак.

Но имаше предчувствие. Колко е бил прав, узна едва след шест месеца, когато накара Айлин да запише Рина в болницата под фалшиво име. Току-що се бяха върнали от Африка, където бяха заснели „Кралицата на джунглата“ и изведнъж се бе разболяла. Не му се искаше пресата да надуши това, докато филмът не излезеше по екраните.