Харолд Робинс
Торбарите (32)

5.

Погледнах обвития в синьо сценарий в ръката си, после Рина. Времето не беше й отнело нищо. Беше все така стройна и жизнена, а гърдите й бяха надвиснали на ръба на каньон скали и бях сигурен, че са все така твърди при докосване. Само очите й се бяха променили. В тях сега имаше някаква нова, несъществуваща преди самоувереност.

— Не съм много по четенето — заявих аз.

— Очаквах да кажеш това. Затова уредих със студиото да ти прожектират филма. Очакват ни долу.

— Откога си тук?

— От около година и половина. След като се върнах от Европа.

— През цялото време при Невада?

Тя кимна.

— Спиш ли с него?

Тя не отклони въпроса.

— Да. Много е добър към мен.

— А ти добра ли си към него?

Очите й продължаваха да ме гледат.

— Надявам се — тихо каза тя. — Но всъщност това няма значение. Теб не те интересува истински дали съм, или не съм.

— Просто полюбопитствувах — признах аз, изправих се на крака и пуснах ръкописа на стола. — Чудех се какво те задържа.

— Не е това, което мислиш — бързо вметна тя.

— Тогава какво? — веднага изстрелях аз. — Пари?

— Не — поклати глава тя. — Мъжът. Истинският мъж. Никога не са ме задоволявали младите.

Това го бях чувал.

— Може би аз ще те задоволя, когато му дойде времето — казах.

— Едва преди пет дни си се оженил.

Изгледах я. Усетих познатата, стара възбуда да се надига в мен.

— Да вървим! — сопнах се аз. — Не разполагам с цялата нощ.

Седнах в затъмнената прожекционна зала с Рина от едната страна и фон Елстер, режисьорът, от другата.

Рина не беше излъгала. Филмът беше грандиозен и то само поради една причина. Невада. Той обединяваше целия филм с една вътрешна сила, която сякаш озаряваше екрана.

Беше силата, която бях чувствувал в него, но тук тя бе по-голяма, по-целенасочена и не можеше да ти убегне. Появяваше се на екрана като шестнайсетгодишно момче и забягваше в планините като двадесет и пет годишен мъж. Нито веднъж по време на филма не се сетих за истинската му възраст.

Облегнах се на стола и въздъхнах, когато запалиха светлините. Извадих цигара, все още под впечатлението на филма, запалих и дръпнах. Вълнението ме бе погълнало изцяло. И все пак, смътно чувствувах, че нещо липсва. После усетих огъня в слабините и разбрах какво е.

Погледнах фон Елстер.

— Като изключим краткия епизод с дамата от Ню Орлийнс и дъщерята на каторжника в градчето, във филма няма никакви жени.

Фон Елстер се засмя.

— Има някои неща, които не са за уестърните. Едно от тях са жените.

— Защо?

— Защото в бранша се счита, че образът на чистия, силен мъж трябва да се запази. На героя са му разрешени всички престъпления, но не и блудството.

Засмях се и станах.

— Прощавайте за въпроса — казах, — но защо не им прибавите гласовете, както правите с музиката? Защо да се прави всичко наново?

— Де да можеше! — каза фон Елстер. — Но прожекционната скорост на немия филм е различна от тази на озвучения. Говорящият филм се прожектира със скоростта на речта, докато немият се движи много по-бързо, в зависимост от негативите с надписи и по-подробното действие за изясняване на разказа.

Кимнах. От механична гледна точка казаното от него имаше смисъл. Като всичко друго на този свят и в тази професия имаше известна технология, която започваше да ме интересува. Без механиката цялата работа щеше да е невъзможна.

— Елате с мен в хотела. Бих желал да поговорим още малко по въпроса. Видях по лицето на Рина да се изписва загриженост. Тя погледна фон Елстер, после се обърна към мен.

— Вече е почти четири — бързо заговори тя. — Мисля, че не е редно да продължаваме без Невада.

— Добре — съгласих се аз. — Доведи го в хотела утре сутринта. Осем часа бива ли?

— Осем е чудесно.

— Мога да ви закарам до хотела, мистър Корд — предложи усърдно фон Елстер.

Погледнах към Рина. Тя поклати незабележимо глава.

— Благодаря ви — казах. — Рина ще ме остави на път за вкъщи.

Рина не проговори, докато колата не спря пред хотела.

— Фон Елстер е натясно — каза тя. — Безпокои се. Никога досега не е правил говорящ филм, а иска да направи този. Филмът е голям и ако има успех, ще си стъпи отново на краката.

— Искаш да кажеш, че е ненадежден? — запитах аз.

— Като всички в Холивуд. От Грета Гарбо и Джон Джилбърт надолу. Никой не е сигурен какво ще стане с кариерата му с появата на озвучените филми. Чух, че гласът на Джилбърт бил толкова неподходящ, че „Метро Голдуин Майер“ не искали да го наемат за друг филм.

— А гласът на Невада?

— Добър е — каза тя. — Завчера направихме звукова проба.

— Е, една тревога по-малко.

— Ще се захванеш ли? — попита тя.

— Какво ще получа, ако се съглася? — контрирах аз.

— Може да спечелиш сума пари — каза тя.

— Нямам нужда — възразих. — И без това печеля много пари.

Очите й се извиха към мен, гласът й беше враждебен.

— Май не си се променил.

— Не — поклатих глава. — Защо? Променя ли се човек? Ти променила ли си се? — Присегнах за ръката й. Беше ледена. — Колко си склонна да дадеш, за да измъкнеш Невада?

Очите й бяха приковани в мен.

— Бих дала всичко, което имам, за да му помогна.

Почувствувах някаква горчивина. Замислих се колко хора биха казали същото за мен. Не можех да се сетя за нито един. Пуснах ръката й и излязох от колата. Тя се наведе към мен.

— Е, Джонас, реши ли?

— Не още — изрекох бавно аз. — Искам да понауча още нещо.

— О! — Тя се облегна разочарована.

— Но не се безпокой — казах. — Ако го сторя, ти ще бъдеш първата, която ще ми платиш.

Тя кимна на шофьора. Той включи на скорост.

— Като те знам какъв си, какво ли очаквах от теб!

Лимузината потегли, а аз се обърнах и влязох в хотела. Качих се в стаята и разтворих сценария. Прехвърлих го за около час и половина. Беше почти шест, когато затворих очи.