Харолд Робинс
Торбарите (73)

8.

Хари Ричардс, началникът на охраната на студиото, беше в портиерната, когато Невада спря пред главния портал. Той излезе от кабинката и му протегна ръка.

— Мистър Смит, радвам се да ви видя отново.

Невада отвърна на усмивката, зарадван от видимата сърдечност. Ръкуваха се.

— И аз се радвам, Хари.

— Отдавна не сме се виждали — отбеляза Ричардс.

— Така е — усмихна се Невада. — Седем години.

За последен път бе идвал в студиото малко след пускането на „Ренегатът“ през 1930.

— Имам среща с Дан Пиърс.

— Очаква ви — каза Ричардс. — Сега работи в стария кабинет на Норман.

Невада кимна. Включи на скорост и Ричардс се дръпна от колата.

— Надявам се всичко да се уреди, мистър Смит. Ако се върнете, ще бъде като в доброто старо време.

Невада се усмихна и подкара колата към административната сграда. Поне едно нещо не бе се променило в студиото. Тук нямаше никакви тайни. Всеки знаеше какво става. Очевидно знаеха повече и от него. Той знаеше само това, което бе прочел в телеграмата на Дан.

Беше се върнал от пасищата и я откри на масичката в преддверието. Взе плика и бързо го разкъса.

ИМАМ ВАЖНА ФИЛМОВА СДЕЛКА ЗА ТЕБ. МОЛЯ ВЕДНАГА ДА СЕ СВЪРЖЕШ С МЕН. ДАН ПИЪРС.

Марта влезе в хола, докато я четеше. Бе сложила престилка върху роклята, тъй като идваше от кухнята.

— Обядът е почти готов — каза тя. Той й подаде телеграмата.

— Дан Пиърс има филмова сделка за мен.

— Трябва да са натясно — промълви тихо тя. — Защо иначе се сещат за теб след всичките тези години?

Той сви рамене и се престори на незаинтересуван, какъвто всъщност не беше.

— Може и да не е това — упорстваше той. — Джонас не е като Бърни Норман. Може нещата да са се променили, откак той закупи студиото.

— Надявам се — каза тя. Гласът й се пооживи. — Само не ми се иска пак да те използват. — Обърна се и отново отиде в кухнята.

Той се загледа след нея. Затова именно я харесваше. Беше стабилна и можеше да разчита на нея. Държеше само на него и на никой друг; нито дори на себе си. Просто нещо му подсказваше, че ще бъде така, когато се ожениха преди две години. Вдовицата на Чарли Добс бе типът жена, за която трябваше да се ожени преди много, много години.

Последва я в кухнята.

— Трябва да прескоча до банката в Лос Анжелос за онези четиристотин хектара, които купувам от Марчисън — убеждаваше се той. — Нищо не ми пречи да прескоча да видя какво е наумил Дан.

— Така е — съгласи се тя, оставяйки каничката с кафе на масата.

Той прекрачи един стол и си напълни чашата.

— Знаеш ли какво — заяви внезапно той, — ще отидем заедно и ще отседнем в „Амбасадор“, както правехме навремето.

Тя се обърна и го изгледа. Дълбоко в очите му се таеше някаква искряща възбуда. Тогава именно разбра, че е готов да се върне, ако имаше и най-малка възможност. Не че се нуждаеше от пари. Невада беше богат човек във всяко отношение. Всичко му носеше приходи: шоуто „Дивият Запад“, което все още използваше името му; ранчото в Рено, в което той и покойният й съпруг бяха съдружници; говедовъдното ранчо тук, в Тексас, където живееха.

Не, не бе заради парите. Той отхвърли едно предложение за аванс от един милион долара срещу процентите от права върху поземлените богатства в северната част на имота. В съседния до неговия участък — бе открит нефт. Но той искаше да запази ранчото такова, каквото си бе; не искаше нефтените сонди да щръкнат в земите му.

Беше заради вълнението, тръпката, когато ходеше по улицата и хората го разпознаваха, а децата го наобикаляха или възторжено го сочеха. Но сега те си имаха други герои. Това именно му липсваше. Това — и Джонас.

В крайна сметка може би именно Джонас. Джонас бе синът, който никога не бе имал. Всичко друго беше заместител, дори и самата тя. За миг изпита съжаление към него.

— Какво ще кажеш? — попита той, като я погледна.

Прилив на нежност бликна в нея. Винаги бе така. Дори преди години, когато бяха млади и той беше дошъл от Тексас в ранчото край Рено, където се бяха установили с Чарли. Изморен, измъчен и преследван от закона, той се бе появил с изтерзан, самотен поглед в очите. Дори и тогава бе почувствала безкрайната негова доброта.

Тя му се усмихна.

— Наистина ще бъде чудесно — каза тя почти свенливо.

 

 

— Това е гадна работа — каза Дан. — Не правим вече филми. Превърнали сме се на фабрика. Трябва да даваме поне по един филм на месец.

Невада се излегна на стола и се усмихна.

— Изглежда ти понася, Дан. Не изглеждаш съсипан от това.

— Отговорността ме убива. Но работата си е работа.

Невада го изгледа хитро. Пиърс бе напълнял.

— Но май изкарваш добри парици?

Дан разпери ръце.

— Знаех, че няма да получа съчувствие от теб, Невада.

Двамата се разсмяха; Дан погледна към бюрото. Когато вдигна очи, лицето му беше сериозно.

— Предполагам, че те е озадачила моята телеграма?

— Затова съм тук — кимна Невада.

— Радвам се, че дойде — каза Пиърс. — Когато изскочи тази сделка, веднага се сетих за теб.

— Благодаря — каза Невада. — Къде е уловката?

Очите на Дан станаха кръгли и едри, когато се престори на засегнат.

— Невада, миличък — запротестира той. — Така ли се говори на стар приятел. Аз бях твой импресарио. Кой ти намери първата работа в киното?

Невада се усмихна.

— Кой пързулна шоуто, като разбра, че може да изкара повече пари от „Буфало Бил“?

Пиърс махна пренебрежително с ръка.

— То бе много отдавна, Невада. Изненадвам се, че въобще го споменаваш.

— Само за да не извъртаме нещата, Дан — каза Невада. — И така, какво имаш предвид?

— Нали знаеш как се продават филмите днес? — запита Пиърс и продължи, преди Невада да отговори. — Продаваме за цяла година предварително. Толкова първокласни, толкова второкласни, толкова приключенски, толкова филми на ужасите и толкова уестърни. Може би десет на сто от програмата е заснета след приключване на продажбите, останалите ги правим после. Затова ти казвам, че е гадна работа. Щастливи сме, ако можем да изпреварваме договореностите си.

— Защо не си осигурите запас от заснети филми? — запита Невада. — Това би разрешило проблемите ви.

Дан се усмихна.

— Би могло, но не разполагаме с излишни пари. Все чакаме да постъпят мангизите от текущите филми, за да произведем следващия. Омагьосан кръг.

— Още не съм чул предложението — напомни Невада.

— Веднага ще го изложа. Мисля, че мога да разговарям откровено с теб.

Невада кимна.

— Джонас ни държи изкъсо с парите — започна Дан. — Не че се оплаквам, може би Джонас е прав. Поне не загубихме пари миналата година и за пръв път от почти пет години приключихме без загуби. А за тази година отделът по продажбите мисли, че можем да пласираме четиринадесет уестърни.

— Звучи чудесно — вметна Невада.

— Не разполагаме с пари да ги произведем. Но банката ще ни отпусне заем, ако ти си звездата в тях.

— Сигурен ли си? — запита Невада. Пиърс кимна.

Говорих лично с Морони. Той намира, че идеята ми е чудесна.

— Колко ще те авансират? — запита Невада.

— Четиридесет хиляди за филм.

Невада се разсмя.

— За всички разходи по снимането?

Дан кимна. Невада стана.

— Благодаря, приятелю.

— Почакай за минутка, Невада — каза Дан. — Изчакай да свърша. Не вярвам да мислиш, че съм те извикал тук, без да ти дам възможност да изкараш малко пари, нали?

Невада мълчаливо се настани отново в стола.

— Зная какво ти е мнението за набързо скалъпените филми — продължи Дан. — Но повярвай ми, тези ще бъдат съвсем различни. Все още разполагам с декорите на „Ренегатът“. Ще ги пооправим малко и ще станат като нови. Ще използвам най-добрите от производствения персонал. Давам ти право на избор за режисьор и кинооператор. Същото важи и за сценариста и продуцента. Прекалено много те ценя, миличък, за да те изпързалям.

— Чудесно — каза Невада. — Но за какво се предполага, че ще работя? Да изкарам пари за тютюн?

— Мисля, че имам какво да ти предложа. Накарах счетоводителите да се поразровят и пресметнат какъв е начинът да изкараш някоя пара, вместо да дадеш всичко за проклетите данъци, които Рузвелт наложи.

Невада го изгледа.

— Не звучи лошо.

— Ще ти плащаме десет хиляди на филм — заобяснява Дан. — Това прави по пет хиляди седмично, тъй като всеки филм ще заснемаме за две седмици. Отсрочваш плащането, докато постъпят първите приходи, а ние ще ти осигурим пълни права над филма след седем години. Всичко ще бъде твое, негативи и копия — всичко. Тогава, ако пожелаеш, ще можем да ги откупим отново. Така ще си докараш цяло състояние.

Лицето на Невада остана безизразно.

— Звучиш ми също като Бърни Норман — отбеляза той. — Сигурно се дължи на кабинета.

Пиърс се засмя.

— Разликата е там, че сега него го няма, за да те преметне. Аз няма да го направя. Искам само тази фабрика да не замира.

— Какво ще използваме за сценарии?

— Не исках да се задълбочавам натам, преди да съм разговарял с теб — бързо каза Дан. — Знаеш, че винаги съм държал много на усета ти за сценарии.

Невада се усмихна. От отговора на Пиърс разбра, че за сценарии още въобще не се е мислило.

— Важното ще бъде филмите да се изградят върху характер, който хората могат да възприемат като достоверен.

— Точно тъй го чувствах и аз — възкликна Дан. — Мислех си ти да го играеш. Всеки път ще имаш различно приключение. Нали разбираш, изпълнено с всички стари номера, трикове, стрелба.

Невада поклати глава.

— Н-не. Това не ми харесва. Винаги изглежда неестествено. Джийн Остри и Рой Роджърс го правят в „Рипъблик“. Пък и не вярвам някой да го вземе за нормално. С тези мои вече бели коси.

Пиърс го погледна.

— Винаги можем да ги боядисаме.

— Не, благодаря ти — усмихна се Невада. — Някак свикнах с тях.

— Ще мине и така — настоя Дан. — Дори ако трябва да измъкнем нещо от Зейн Грей или Клерънс Мълфорд. Само дай съгласието си и готово.

Невада стана.

— Остави ме да си помисля малко — каза той. — Ще го обсъдя с Марта и ще ти се обадя.

— Чувах, че пак си се оженил — сети се Дан. — Моите закъснели благопожелания.

Невада се запъти към вратата. На половината път се спря и обърна глава.

— Между другото — запита той, — как е Джонас?

За пръв път, откак се бяха срещнали, Пиърс изглежда се поколеба.

— Добре, надявам се.

— Надяваш се? — учуди се Невада. — Защо? Не си ли го виждал?

— Не съм — от Ню Йорк, преди около две години — отговори Пиърс. — Когато взехме компанията.

— И оттогава не си го виждал? — запита недоумяващ Невада. — Никога ли не идва в студиото?

Дан се загледа в бюрото. Изглеждаше объркан.

— Никой вече не го вижда. От време на време, ако имаме късмет, говори с нас по телефона. Понякога идва тук. Но винаги късно нощем, когато никой от нас не е насам. Научаваме, че е бил тук от бележките, които оставя.

— А в случаите, когато се решава нещо важно?

— Телефонираме на Макалистър, който уведомява Джонас, че искаме да разговаряме с него. Някой път той ни телефонира обратно. В повечето случаи просто съобщава на Мак как да се уреди въпросът.

Изведнъж Невада усети, че Джонас се нуждае от него. Хвърли поглед към Дан.

— Е, аз не мога да реша този въпрос, докато не поговоря с Джонас.

— Нали току-що ти казах, че никой не го вижда?

— Искаш ли да ти правя филмите? — запита Невада.

Пиърс го изгледа вторачено.

— Може дори да не е в страната. Понякога по цял месец не го чуваме.

Невада отвори вратата.

— Мога да почакам — каза той.