Харолд Робинс
Торбарите (84)

2.

Робер стоеше на прага пред отворената врата, когато излязох от асансьора. Макар да беше четири сутринта, изглеждаше свеж и бодър, като че ли току-що ставаше. Черното лице над бялата риза и безупречно скроеното лакейско сако грейна в приветлива усмивка.

— Добро утро, мистър Корд. Добре ли пътувахте?

— Благодаря, Робер. Чудесно.

Той затвори вратата след себе си.

— Мистър Макалистър е във всекидневната. Чака ви от осем часа снощи.

— Ще говоря с него — казах аз и тръгнах да прекосявам антрето.

— Ще ви приготвя сандвич с месо и кафе, мистър Корд.

Спрях се и погледнах стария негър. Сякаш не остаряваше. Косата му бе все така черна и гъста. Фигурата му едра и изправена.

— Хей, Робер, знаеш ли какво? Липсваше ми.

Той пак се усмихна. Нямаше раболепие или фалш в усмивката му. Беше усмивка на приятел.

— И вие ми липсвахте, мистър Корд.

Обърнах се и влязох във всекидневната. Робер беше повече от приятел. Той ми беше нещо като ангел-хранител. Не зная какво щеше да стане с мен след смъртта на Рина, ако не беше Робер.

Когато се върнах от Ню Йорк в Рено, бях същинска развалина. Не ми се правеше нищо. Исках само да пия и да забравя. Хората ми бяха непоносими.

Баща ми не ми даваше мира; сякаш ме бе яхнал на раменете като пустинен индианец на пони. Бях пожелал неговата жена. Умряла беше неговата жена. Тогава защо плачех? Защо всичко бе опустяло за мен?

После една сутрин се събудих в мръсния заден двор, при колибата, където бе стаята на Невада, и видях Робер над главата си. Смътно си спомних как се бях облегнал на стената, където довърших бутилката бърбън. Това беше предната нощ. Бавно извърнах глава. Празната бутилка лежеше до мен.

Вдигнах ръка от праха и се опипах. Главата ме болеше, устата бе пресъхнала и когато направих опит да се изправя на крака, не ми достигнаха сили.

Усетих ръката на Робер да се плъзга под мишниците ми и да ме изправя на крака. Закрачихме по утъпканата земя.

— Благодаря ти — казах аз, облегнат на него. — Ще се оправя, щом пийна едно.

Гласът му беше толкова кротък, че отначало ми се стори, че не съм го чул.

— Никакво уиски вече, мистър Корд.

Опулих се насреща му.

— Какво рече?

Големите му очи ме гледаха безизразно.

— Никакво уиски вече, мистър Корд — повтори той. — Смятам, че е време да престанете.

Гневът се надигна в мен и ми даде сили. Отскубнах се от него.

— Кой, по дяволите, смяташ, че си ти? — креснах аз. — Щом искам да пия, ще пия!

Той поклати глава.

— Никакво уиски вече. Не сте малко момче. Не можете да бягате и да криете главата си в бутилка уиски всеки път, щом ви се случи нещо неприятно.

Изгледах го, безмълвен за миг, а гневът ме обливаше на студени вълни. После възвърнах гласа си.

— Уволнен си! — креснах аз. — Никой черен кучи син не може да ме командва!

Обърнах се и тръгнах към къщата. Усетих ръката му на рамото си и се обърнах. Лицето му бе помръкнало.

— Съжалявам, мистър Корд — промълви той.

— Не е нужно да се извиняваш, Робер.

— Не се извинявам за това, което казах, мистър Корд — отговори той с притихнал глас. После видях как грамадният му, приличащ на чук, юмрук се насочва към мене. Направих опит да се отдръпна, но изглежда, че нещо в тялото ми не действаше тъй, както ми се искаше, така че пак потънах в дълбока тъмнина.

Този път, когато се събудих, бях в леглото си, загърнат в чисти чаршафи. В камината гореше огън, чувствах се съвсем отпаднал. Извърнах глава. Робер седеше на стола до леглото ми. На масичката до него имаше малък супник, от който се издигаше пара.

— Приготвих ви топла супа — каза той, а очите му ме гледаха спокойно.

— Защо си ме довел тук?

— Планинският въздух ще ви подейства добре.

— Няма да остана — скочих аз. Достатъчно се бях наситил на тази хижа последния път. По време на медения си месец.

Огромната ръка на Робер ме бутна назад върху възглавницата.

— Ще останете — настоя кротко той. Вдигна капака на супника и потопи една лъжица в него, после пълна я поднесе към устата ми. — Яжте.

Тихият му глас беше толкова властен, че неволно разтворих уста, преди да съм размислил. Горещата супа ме пареше, докато си пробиваше път. После махнах с ръка.

— Не искам.

Загледах се известно време в тъмните му очи и почувствах как внезапно в душата ми се надигат болка и самота, каквито никога дотогава не бях изпитвал. Изведнъж започнах да плача.

Той остави супника.

— Поплачете си, мистър Корд. Наплачете се. Но ще видите, че сълзите няма да ви помогнат повече от уискито.

Седеше на верандата под късното следобедно слънце, когато най-после се показах навън. Всичко наоколо бе потънало в зеленина: храстите, дърветата, всичко надолу по склоновете, чак до края, където преливаше в жълтите и червени пустинни пясъци. Той се изправи на крака, когато отворих вратата.

Отидох до парапета и се загледах надолу. Бяхме далеч от хората. Обърнах се и го погледнах.

— Какво има за вечеря, Робер? — попитах аз. Той сви рамене.

— Да си кажа истината, мистър Корд, чаках да видя как ще се чувствате.

— Наблизо има един поток с най-големите пъстърви, които съм виждал.

Той се усмихна.

— Чудесно би било да хапнем пъстърва, мистър Корд.

Изминаха близо две години, преди да слезем от планината. Дивеч имаше в изобилие, а веднъж седмично Робер отиваше с колата за продукти. Поотслабнах и замургавях под слънцето и подпухналостта от градския живот изчезна със заякването на мускулите на тялото.

Някак привикнахме към новия живот и беше чудно как добре вървеше работата и без мен. Просто се доказваше старата максима: стигнеш ли веднъж определена височина, трудно можеш да спреш растежа. Всички компании се развиваха, с изключение на филмовата. Тя страдаше от липса на капитал, но това не ме интересуваше особено много вече.

Три пъти седмично говорех с Макалистър по телефона. Обикновено това беше достатъчно, за да се оправят основните проблеми. Веднъж в месеца Мак пристигаше по лъкатушещия път, напълнил чантата с документи, които трябваше да подпиша, и доклади, които да проуча.

Мак беше изключително проницателен човек. Много малко неща убягваха от наблюдателното му око. По някакъв загадъчен начин всичко значително, което ставаше в коя да е от компаниите, намираше своето място в докладите му. Много бяха нещата, в които съзнавах, че е редно лично аз да се намеся, ала всичко ми се струваше някак безкрайно далечно и съвсем маловажно.

Бяхме прекарали почти година и половина, когато дойде първият външен посетител. Бях излязъл на лов и се връщах по пътеката с връзка пъдпъдъци в ръка, когато забелязах непозната кола, паркирана пред хижата. Беше Шевролет с калифорнийски номер.

Заобиколих и надникнах да видя регистрацията на таблото: Доктор Роза Щрасмер, 1104 Крайбрежен булевард, Малибу, Калифорния. Обърнах се и влязох в хижата. На кушетката седеше млада жена и пушеше цигара. Имаше черна коса, сиви очи и решителна брадичка.

Когато се изправи, видях, че е обута в избелели джинси, които някак подчертаваха стройните, женствени извивки на бедрата.

— Мистър Корд? — запита тя, протягайки ръка към мен, с някакъв особен лек акцент в гласа. — Казвам се Роза Щрасмер, дъщеря на Ото Щрасмер.

Поех ръката й и я погледнах. Ръкостискането й беше стегнато. Направих опит да прикрия леката нотка на досада в гласа си.

— Как научихте къде да ме намерите?

Тя извади един плик и ми го подаде.

— Мистър Макалистър ме помоли да се отбия да ви предам това, когато узна, че ще поскитам насам през отпуската си.

Отворих плика и погледнах книжата в него. Нямаше нищо, което не можеше да почака до следващото му идване. Оставих го на масата. Робер влезе в стаята точно в този момент. Изгледа ме с любопитство, докато поемаше връзката с пъдпъдъци и пушката и тръгна към кухнята.

— Надявам се, че не съм ви обезпокоила, мистър Корд — каза бързо тя.

Погледнах я. Каквото и да изпитвах, не тя беше виновната. Просто едно много хитро напомняне от Мак, че не мога да остана завинаги в планината.

— Не — отговорих аз. — Трябва да простите изненадата ми. Не ни идват често гости тук.

Внезапно тя се усмихна. Когато се усмихнеше, лицето й придобиваше странна, ведра красота.

— Напълно ви разбирам защо не каните хора тук, мистър Корд — отбеляза тя. — Повече от двама души тук биха пренаселили този рай.

Не й отговорих.

Тя се поколеба за миг, после тръгна към вратата.

— Трябва да тръгвам — каза неловко. — Радвам се, че се запознахме. Толкова съм слушала за вас от баща си.

— Доктор Щрасмер!

Тя се обърна изненадана към мен.

— Да, мистър Корд!

— Пак ще ви помоля да ме извините — казах бързо аз. — След като поживях тук, изглежда съм забравил как се държат нормалните хора. Как е баща ви?

— Добре е и е щастлив, мистър Корд, благодарение на вас. Никога не се уморява да ми разказва как сте шантажирали Гьоринг, за да го измъкнете от Германия. Счита ви за много смел човек.

Усмихнах се.

— Баща ви е смелият човек, докторе. Аз свърших съвсем малко.

— За мама и мен то не беше никак малко — промълви тя. Пак се поколеба. — Сега наистина трябва да си ходя.

— Останете за вечеря — поканих аз. — Робер пълни пъдпъдъците с див ориз така, че ще останете възхитена.

Очите й се вгледаха в моите.

— Ще остана — отговори тя. — При едно условие. Че ще ме наричате Роза, не „докторе“.

— Дадено. Седнете сега, а аз ще се обадя на Робер да донесе нещо за пиене.

Но Робер беше вече на вратата с каничка мартини. Когато привършихме с вечерята, беше много късно за нея да слиза от планината, затова Робер й приготви легло в миниатюрната спалня за гости. Тя си легна, аз се заседях известно време във всекидневната, после се прибрах в спалнята.

За пръв път от дълго време не можех да заспя веднага. Дълго гледах танцуващите по тавана сенки. После долових някакъв шум до вратата и се надигнах в леглото.

Тя застана смълчана на прага за миг, после влезе в стаята. Спря до леглото и ме загледа.

— Не се плаши, самотнико — прошепна тя с мекия си глас. — Не искам нищо повече от теб, освен тази нощ.

— Но, Роза…

Тя притисна показалец към устните ми и се мушна в леглото, топла и женствена, съчувстваща и разбираща. Притисна главата ми към гърдите си, както майка би направила с рожбата си.

— Сега разбирам защо ме изпрати Макалистър.

Обвих с длани малките й, твърди гърди.

— Роза, ти си прекрасна — прошепнах аз.

Чух приглушения й смях.

— Зная, че не съм прекрасна, но съм щастлива, че го казваш.

Положи глава върху възглавницата и ме погледна с топлите си, кротки очи.

— Kommen Sie, Liebchen — каза нежно тя, протягайки ръце към мен. — Ти върна баща ми към живота, позволи ми аз да те върна в твоя.

На сутринта, след закуска, когато тя си замина, тръгнах замислен към всекидневната. Робер ме погледна от масата, където разчистваше приборите. Не заговорихме. Нямаше нужда. В този момент и двамата знаехме, че беше само въпрос на време, преди да напуснем планината.

Светът не беше вече толкова далечен.

 

 

Когато влязох във всекидневната, Макалистър спеше на кушетката. Отидох до него и го докоснах по рамото. Той отвори очи и ме погледна.

— Здравей, Джонас — каза той, надигна се и разтърка очи. Извади цигара и я запали. След миг сънят бе изчезнал от очите му. — Очаквах те, защото Шефилд ни притиска за дирекционния съвет — обясни той.

Отпуснах се в съседното кресло.

— Дейвид събра ли дяловете?

— Да.

— Шефилд знае ли?

— Мисля, че не — отвърна той. — От начина, по който говори, предполагам, че все още мисли, че компанията му е в кърпа вързана. — Той си изгаси цигарата в пепелника. — Шефилд заяви, че ако се срещнеш с него преди съвета, бил склонен да ти направи предложение за акциите.

Изсмях се.

— Много мило от негова страна, нали? — изритах си обувките. — Кажи му да върви по дяволите.

— Един момент, Джонас — бързо ме прекъсна Мак. — Все пак, мисля, че ще бъде по-добре, ако се видиш с него. Може да ни създаде куп неприятности. В края на краищата ще гласува с около тридесет процента от капитала.

— Нека — отсякох аз. — Щом иска да се бием, ще се бием.

— Срещнете се все пак — настоя Мак. — Прекалено много неща те чакат, за да се обвържеш с такова нещо сега.

Както винаги беше прав. Не можех да бъда на шест места едновременно. Освен това, ако исках да направя „Грешницата“, не можех да си позволя един глупав акционерен процес да забави производството.

— Добре. Телефонирай му и му кажи веднага да дойде.

— Веднага? — запита Мак. — Господи! Ами че сега е четири часа сутринта!

— И какво от това? Той иска да се срещнем, не аз.

Мак се отправи към телефона.

— И щом свършиш с него — казах аз, — телефонирай на Морони в Калифорния и разбери дали банката би ми заела пари да откупя акциите на Шефилд, ако им дам ипотека върху театрите.

Нямаше смисъл да използвам собствените си пари, ако можеше да не прибягвам до тях.