Харолд Робинс
Торбарите (24)

14.

Испанското наименование на селото беше много дълго и трудно за американците, затова не след дълго те го нарекоха другояче. Скривалището. Беше място, където да идеш, след като вече няма къде, когато законът те следваше по петите, когато ти писнеше да спиш из студената прерия и да се храниш с изсушено месо и студен боб от консерва. Беше скъпичко, но си заслужаваше. Пет километра от границата и законът не можеше да те пипне.

И беше единственото място в Мексико, където човек можеше винаги да намери американско уиски. Нищо, че трябваше да го заплати четворно по-скъпо.

Alcalde^[1] седеше на масата зад бюфета и наблюдаваше влизането на двамата americanos. Седнаха на масата до вратата. По-дребният поръча текила.

Alcalde ги наблюдаваше с интерес. Скоро щяха да си заминат. Винаги беше така. Дойдат ли най-напред, поръчваха най-доброто. Най-хубавото уиски, най-хубавите стаи, най-скъпите момичета. После постепенно парите им се стопяваха и започваха да снижават разходите. Най-напред си сменяха стаите с по-евтини, после момичетата и накрая уискито. Започнеха ли да пият текила, това означаваше, че не след дълго ще си заминат.

Надигна чашата и бързо глътна текилата. Такъв беше животът. Пак погледна по-дребния. Нещо в него грабваше окото. Той въздъхна, замисляйки се за младостта си. Хуарес би го харесал: индианската кръв на „Jefe“^[2] инстинктивно му сочеше кои са бойците. Той пак въздъхна. Клетият Хуарес, толкова обичаше хората и толкова малко бе взел от тях. Зачуди се дали преди да умре, „jefe“ бе разбрал, че единствената причина за поражението му бе, че бе искал повече за хората, отколкото те самите искаха за себе си. Загледа се в тези americanos и си припомни първия път, когато ги видя. Беше близо преди три години.

Бяха влезли тихо в кръчмата, уморени и покрити с прах от ездата. После, както сега, бяха седнали до вратата.

Бутилката и чашите бяха на масата, когато едрият мъж стана от мястото си на бара и пристъпи към тях. Заговори по-дребния, пренебрегвайки другия:

— Негри не могат да влизат тук.

По-дребният даже не го погледна. Напълни най-напред чашата на приятеля си, след това своята. После я вдигна към устата си.

Чашата се строши на пода и в салона внезапно се възцари тишина.

— Разкарай негъра оттук! — каза едрият мъж. Изгледа ги за миг и се върна на мястото си.

Негърът направи опит да се изправи, но по-дребният го закова с поглед. Негърът бавно се отпусна отново на стола.

Едва когато по-дребният се отправи към бара, alcalde разбра, че той всъщност не е толкова дребен. Изглеждаше дребен само в сравнение с негъра.

— Кой създава законите тук? — попита той съдържателя на бара.

Барманът кимна с глава назад.

— Alcalde, senor.

Americano се обърна и тръгна към масата. Очите му удивиха alcalde: бяха сурови, тъмносини. Заговори на испански, в кубински акцент:

— Истината ли казва тази свиня, senor?

— Не, senor — отвърна alcalde. — Всички, които имат пари да си платят, са добре дошли.

Кимна и се върна на бара. Спря пред мъжа, който бе идвал на масата му.

— Alcalde каза, че моят приятел може да остане — обяви той.

Мъжът ядосано се обърна към него:

— Кой, по дяволите, се интересува к’во казва оня мазник? Това, че сме пресекли границата, още не означава, че трябва да пия в присъствието на негър!

Гласът на по-дребния беше студен:

— С моя приятел делим ядене, пиене и постеля и той няма да се махне.

Обърна спокойно гръб и се върна на масата си.

Едва беше седнал, когато ядосаният americano се отправи към него.

— Щом толкова ти харесват негрите, любовнико на негри, хайде да видим как ще спиш с мъртвец! — викна той и измъкна револвера.

По-дребният americano едва помръдна, но пистолетът се намери в ръката му, от отвора се показа дим и ехото от изстрела замря в рафтовете на бюфета. Устатият остана да лежи мъртъв на пода.

— Извинявам се за бъркотията, която направих в гостоприемното ви село — каза той на особения си испански.

Alcalde погледна трупа на пода и сви рамене.

— De nada — каза той. — Няма защо. Вие бяхте прав. Тази свиня нямаше възпитание.

Сега, почти три години по-късно, alcalde въздъхна, завладян от спомените. По-дребният беше възпитан, много възпитан — природно и притежаваше грацията на пантера. И револверът! Caramba! Не беше виждал такава бързина! Като че ли си имаше свой собствен живот. Какъв pistolera можеше да стане от него! Същинска гордост за Хуарес.

Няколко пъти през годината двамата приятели тихо се измъкваха от селото и все така тихо се появяваха — няколко седмици, понякога няколко месеца по-късно. И винаги, когато се върнеха, имаха пари да си плащат стаите, жените, уискито.

Но всеки път alcalde долавяше все по-дълбока самота, по-дълбока изолираност. Понякога изпитваше странно съжаление към тях. Те не бяха като другите, които идваха в селото. Този начин на живот не им доставяше удоволствие.

А сега пак пиеха текила. Колко ли още пъти ще си отиват така и кога ли няма да се върнат? Не само в това село, а никъде по земята.

Макс преглътна текилата и захапа резена лимон. Тръпчивият вкус освежи устата му. Погледна към Майк.

— Колко ни останаха?

Майк се замисли.

— За около три седмици.

Макс сви цигара и я запали.

— Трябва да направим някой голям удар. Тогава можем да заминем за Калифорния, Невада или някъде, където не ни познават, и ще можем да заживеем. Тук парите явно не траят дълго.

Негърът кимна.

— Тъй си е — съгласи се той. — Но това не е решението. Трябва да се разделим. Търсят ни заедно. Видят ли мене, все едно че си помъкнал плакат, на който си си написал името.

Макс отново напълни чашата.

— Искаш да се отървеш от мен, така ли? — Той се усмихна, изля парливата течност в гърлото си и посегна за лимона.

Майк заяви сериозно:

— Може би без мен ще успееш да се установиш някъде и да си оправиш живота. Няма да има защо все да бягаш.

— Разбрахме се да не се разделяме. Този път ще пипнем достатъчно пари, за да заминем за Калифорния.

Вратата се отвори и влезе висок, червенокос каубой. Запъти се към масата им и се тръшна на свободния стол.

— О, Чарли Добс идва тъкмо навреме, май — засмя се той. — Таз дяволска текила ще изгризе лигавицата на стомасите ви, може да сте сигурни. Барман, донесе ни бутилка уиски.

Барманът остави уискито и чашите на масата и се оттегли. Чарли наля. Пиха.

— Какво те носи насам, Чарли? — запита Макс. — Мислех, че си запрашил за Рено.

— Бях. Но попаднах на най-голямата работа, която ми се е случвала. Не можех да се откажа от такова нещо.

— Каква работа? — запита Макс, облягайки се на масата.

Чарли снижи глас.

— Една нова банка. Помниш ли, дето ти разправях миналата година, че из Тексас копаят за нефт? Реших да посетя тези места на път за Север. — Той пак си напълни чашата и глътна бързо уискито. — К’во да ви разправям, най-лудата работа на света. Изкопават кладенец в земята и вместо вода, оттам потича нефт. Вкарват го в тръби, пълнят варели и го експедират на Изток. Навред нефт, а банките пращят от пари.

— Звучи ми добре — каза Макс. — А каква е сделката?

— Замислил я е един местен, но му трябва помощ. Иска два пая, ние вземаме по един.

— Нормално каза Макс и се обърна към Майк. — Ти к’во мислиш?

Майк кимна.

— Кога ще действуваме? — попита той.

Чарли го погледна.

— Веднага след Нова година. Банката ще получи много пари тогава за ново копане. — Той напълни чашите. — Трябва да потеглим утре. Три седмици съм яздил дотук.