Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

2.

Беше през май 1882, когато Самуел Санд влезе в малката колиба, представляваща негов дом, и седна уморено на сандъка, който му служеше за стол. Неговата съпруга, индианка, мълчаливо сгря кафе и го постави пред него. Тя се движеше тежко, тъй като очакваше дете.

Той дълго седя така, а кафето изстиваше. От време на време поглеждаше през вратата към прерията и ивиците сняг, останали скрити сред усоите.

Жената се залови с приготвянето на вечерното ядене. Боб и солено бизонско месо. Беше твърде рано да се приготвя вечерята, тъй като слънцето още не бе стигнало пладне, но тя изпитваше някакво вътрешно смущение и трябваше да прави нещо. От време на време поглеждаше Сам с крайчеца на окото си, но той бе потънал в някакъв свой свят на неприятност, където достъпът на жени не бе позволен. Тя продължи да бърка месото и боба в гърнето, чакайки настроението и денят да отминат.

Канеха стана на шестнадесет години тази пролет, а едва миналото лято ловецът на бизони бе дошъл при нейното племе, за да си купи жена. Бе дошъл на черен кон, водейки тежко натоварен катър.

Вождът и съветът на войните излязоха да го приветствуват. Седнаха в кръг около огъня, върху който къкреше гърне със задушено месо. Вождът измъкна лулата, а Сам извади бутилка уиски. Мълчаливо вождът поднесе лулата към жаравата и след като я запали, я поднесе до устата си и дръпна дълбоко. Подаде я на Сам, който също дръпна и на свой ред я подаде на седналия до него войн в кръга.

Когато лулата се върна при вожда, Сам отвори бутилката уиски. Изтри внимателно ръба и я надигна към устните си, после я подаде на вожда. Вождът направи същото и опъна голяма глътка от уискито. Тя изгори гърлото му и очите му се насълзиха, почти се закашля, но преглътна и подаде бутилката на седналия до него войн.

Когато бутилката се върна при Сам, той я остави на земята пред Вожда. Наведе се напред и взе парче месо от гърнето. Задъвка усърдно тлъстото парче, мляскайки с уста, а след това го преглътна. Погледна вожда.

— Добро куче.

Вождът кимна.

— Режем им езиците и ги държим вързани, за да се угоят както трябва.

Замълчаха за миг, а след това вождът пак присегна към бутилката уиски. Сам разбра, че е време да заговори.

— Аз съм велик ловец — прогърмя той. — Моята пушка е убила хиляди бизони. Храбростта ми е позната из цялата прерия. Мога да изхраня мнозина.

Вождът кимна тържествено.

— Подвизите на Червената брада са ни известни. За нас е чест неговото пристигане в племето ни.

— Аз дойдох при моя брат за девойката, известна като Канеха — каза Сам. — Искам я за моя жена.

Вождът въздъхна с облекчение. Канеха беше най-младата от дъщерите му и най-малко предпочитаната. Защото тя беше висока за девойка, почти колкото най-високия войн, и слаба, с такава тънка талия, че две ръце можеха да я обгърнат. В нея нямаше достатъчно място да израсте дете, а лицето и чертите й бяха прави и плоски, не кръгли и плътни като на нормална девойка. Вождът въздъхна още веднъж с облекчение. Канеха нямаше да го затруднява повече.

— Разумен избор — каза на глас той. — Девойката Канеха е зряла за отглеждане на деца. Кръвта й вече изтича в земята при пълнолуние.

Сам се изправи и се запъти към катъра. Отвори един от вързопите и извади шест бутилки уиски и една малка дървена кутия. Занесе ги обратно в кръга и ги постави пред вожда. После пак седна.

— Донесох подаръци за моите братя киова — каза той. — В знак на уважение за честта, която ми оказват, като ми позволяват да седна сред техния съвет.

Той сложи бутилките уиски пред вожда и отвори малката кутия. Беше пълна с разни разноцветни мъниста и украшения. Задържа кутията така, че всички да могат да видят какво има вътре, после остави и нея пред вожда.

Вождът пак кимна.

— Киова благодари на Червената брада за подаръците. Но загубата на девойката Канеха тежко ще се понесе от нейното племе. Тя вече извоюва своето място сред нас с умението си в женските работи. Със своето готвене и шиене, с изкуството си да обработва кожи.

— Съзнавам високото уважение, което киова питае към своята дъщеря Канеха — каза Сам церемониално. — И дойдох, подготвен да ги възмездя за тяхната загуба.

Той пак стана.

— За загубата на нейната помощ при изхранването на племето аз давам месото на два бизона — каза той, поглеждайки към тях, — а загубата на нейните ръце давам на моите братя този катър, който доведох с мен. А за загубата на нейната хубост им нося…

Той замълча драматично и се върна пак при катъра. Мълчаливо развърза големия навит пакет на гърба му. Занесе пакета при седналия съвет и го сложи на земята пред тях. Бавно го разви.

Възхищение се изписа по лицата на насядалите. Очите на вожда заблестяха.

— … кожата на свещения бял бизон! — каза Сам и огледа кръга. Очите им бяха приковани върху прекрасната бяла кожа, блеснала пред тях като сняг върху земята.

Бизонът-албинос беше рядкост. Вожд, които можеше да си полегне за почивка на такава скъпа кожа, беше сигурен, че духът му ще се засели в щастливите ловни полета. За търговците на кожи тя имаше десет пъти по-висока цена от обикновените. Но Сам знаеше какво иска.

Той искаше жена. Цели пет години бе живял из прерията и беше в състояние да се ползува от услугите на някоя случайна уличница в стаичката зад пункта за продажби, само веднъж в годината, когато предаваше кожите. Беше време да си има собствена жена.

Вождът, потресен силно от щедрото предложение на Сам, забрави по-нататъшните пазарлъци и вдигна поглед.

— За нас е чест да дадем на Червената брада Канеха за негова жена.

Изправи се и това бе знак, че съветът е свършил.

— Пригответе дъщеря ми Канеха за нейния съпруг! — каза той. Обърна се и се запъти към вигвама си, а Сам го последва.

Канеха чакаше в другия вигвам. Тя бе почувствувала, че Червената брада е дошъл за нея. Придържайки се към девическата скромност, тя бе отишла във вигвама да чака, за да не слуша пазарлъка. Спокойно остана там, защото не се страхуваше от Червената брада. Много пъти бе поглеждала лицето му, когато той идваше на гости при баща й.

Ето че долетя звукът на бърборещи жени, идващи към вигвама. Тя погледна през отвора. Пазарлъкът бе свършил. Надяваше се, че Червената брада е предложил поне един бизон за нея. Жените нахълтаха в палатката. Всички говореха едновременно. Никоя невеста не бе донасяла толкова подаръци за племето. Катърът. Мънистата. Уискито. Кожата на свещения бял бизон. Месото от два бизона.

Канеха се усмихна, горда от себе си. В този миг тя разбра, че Червената брада я обича. Отвън се чу звукът на думкащи барабани, които започваха песента на сватбената церемония. Жените се сбраха в кръг около нея и краката им затупкаха в такт с барабаните.

Тя си смъкна ризата на земята и жените я приближиха. Заловиха се да разплитат дългата плитка, която се спускаше по гърба й. Две други запокриваха тялото й с меча мас, която щеше да я направи плодовита. Най-после си свършиха работата и се отдръпнаха.

Тя застана гола в средата на палатката, загледана към входа. Тялото й блестеше от маста, беше стройна и висока, с щръкнали гърди и плосък корем, с прави и дълги крака.

Капакът се вдигна и шаманът влезе. В едната си ръка носеше магическия жезъл, а в другата брачния кол. Размаха магическия жезъл към четирите ъгъла на вигвама и скочи два пъти във въздуха, да прогони навъртащите се зли духове, след което тръгна към нея, държейки брачния кол високо над главата си.

Тя вдигна очи към него. Беше направен от гладко, лъснато дърво, издялано във формата на изправен фалос и тестиси. Той бавно го свали надолу, докато опря челото й. Тя затвори очи, тъй като не подхождаше на една девойка да проявява любопитство към източника на сила в боеца.

Шаманът започна да танцува около нея, подскачайки високо във въздуха и шепнейки заклинанията си. Опря кола до гърдите й, до корема, до гърлото й. Накрая подскочи във въздуха със страхотен вик и когато краката му докоснаха земята, всичко замлъкна, дори и барабаните.

Като в транс тя пое брачния кол от шамана. Мълчаливо го поднесе към лицето си, после към гърдите, после към корема.

Барабаните отново задумкаха бавно. В такт с техния ритъм тя насочи кола между краката си. Стъпалата й се задвижиха ритмично, отначало спокойно, а после, с усилване на темпото, по-бързо. Дългата й черна коса, стигаща до хълбоците, се замята диво, когато тя се завъртя в кръга на жените, поднасяйки брачния кол към благословиите и завистливите им викове.

Обиколила кръга, тя пак застана в центъра му, продължавайки да тупка ритмично с крака в пода. Държейки брачния кол между краката си, тя бавно започна да се снишава над него.

— Ей-ее! — извиха жените, залюлени в темпото на барабаните.

— Ей-ее! — извикаха те одобрително втори път, когато тя се надигна от кола. Не подобаваше на една девойка да погълне много ревностно своя съпруг.

Щом колът започна повторно да влиза в нея, те затаиха дъх. Всяка си припомни собствения брак, когато също така бе оглеждала кръга от жени с очи, умоляващи за помощ. Но никоя не посмя да пристъпи напред. Това младоженката трябваше да направи сама.

Барабаните затупкаха сред болките на Канеха. Устните й се свиха плътно. Това беше нейният съпруг, Червената брада, великият ловец. Не биваше да го опозори тук, във вигвама, сред жените. Когато сам той влезеше в нея, вместо неговия дух, пътят му трябваше да бъде открит и лек.

Тя затвори очи и направи внезапно конвулсивно движение. Хименът се разкъса и тя политна, когато болката я заля като вълна. Барабаните думкаха яростно. Тя се изправи и извади брачния кол. Поднесе го гордо на шамана.

Той го взе и бързо напусна вигвама. Жените мълчаливо я обкръжиха. Гола, тя тръгна към вигвама на вожда, обкръжена от тях, за да не я видят други очи.

Жените се отдръпнаха при нейното влизане. Сам и вождът вдигнаха очи към нея на оскъдната светлина.

Тя застана с гордо вдигната глава, а очите й гледаха почтително над тях. Гърдите й дишаха учестено, а краката й леко потръпваха. Молеше се Червената брада да остане доволен от нея, от това, което виждаше.

Вождът заговори пръв, както беше обичаят:

— Виж колко обилно кърви — каза той. — Ще ти отгледа много синове.

— Да, ще ми отгледа много синове — каза Сам, докато я гледаше. — И понеже съм доволен от нея, дарявам на моите братя месото на още един бизон.

Канеха се усмихна щастливо и излезе от палатката, за да иде на реката да се измие. Молбите й бяха чути. Червената брада бе доволен от нея.

 

 

Сега тя се движеше тежко, подута от детето, докато той седеше край масата и се чудеше защо ли бизоните не бяха дошли. Нещо отвътре му подсказваше, че те никога вече няма да се върнат. Премного от тях бяха избити през последните няколко години.

Най-после вдигна очи от масата.

— Събирай багажа — каза. — Ще се местим оттук.

Канеха кимна и послушно почна да сбира покъщнината, докато той излезе и превърза мулетата за колата. Когато свърши, се върна в колибата.

Канеха вдигна първия вързоп и тръгна към вратата, когато болката я сграбчи. Вързопът падна от ръцете й и тя се преви. Насочи поглед към него.

— Искаш да кажеш, че моментът дойде? — запита Сам, не вярвайки.

Тя кимна.

— Чакай, ела да ти помогна.

Тя се изправи и пристъпът я отпусна.

— Не! — каза тя твърдо на езика на киова. — Това е работа на жената, не на боеца.

Сам кимна и тръгна към вратата.

— Ще чакам отвън.

Беше два сутринта, когато най-сетне дочу откъм колибата плач на бебе. Беше задрямал и плачът го разбуди сред една нощ, изпълнена със звезди. Седна и се заслуша напрегнат.

Изтекоха двадесетина минути, после вратата на колибата се отвори и там застана Канеха. Той се надигна и влезе в колибата.

В ъгъла, на едно одеяло край огъня, лежеше голото бебе. Сам застана и го загледа.

— Син! — гордо каза Канеха.

— Хм, да пукна! — Сам го докосна и бебето проплака, отваряйки очи. — Син! — каза Сам. — Аз имам син! — Наведе се и го загледа отблизо.

Брадата му боцна детето и то пак изплака. Кожата му беше бяла, очите сини, като на баща му, косата на главицата бе черна и гъста.

На другата сутрин напуснаха колибата.