Харолд Робинс
Торбарите (115)

8.

Седях на верандата и примигвах срещу следобедното слънце. Невада излезе от къщата зад мен и се отпусна в един стол. Измъкна пачка тютюн от джоба и като отхапа едно парче, прибра останалото. После извади от другия си джоб нож и парче дърво, което започна да дялка.

Загледах го. Беше обул чифт избелели джинси. Напоена с пот риза от еленова кожа, видяла и по-добри дни, покриваше едрия гръден кош и широките рамене, а около врата си бе вързал кърпа в червено и бяло, за да поеме потта. С изключение на побелялата си коса изглеждаше все такъв, какъвто го помнех от дете, с бързи загорели и силни ръце.

Светлите му очи се насочиха към мен.

— Две отмиращи изкуства — каза той.

— Кои?

— Дъвченето на тютюн и дялкането — обясни той.

Нищо не отговорих.

Загледа се в парчето дърво в ръцете си.

— Много вечери прекарах с баща ти на тази веранда, дъвчех си тютюна и си дялках.

— Да?

Той се изви и изплю част от тютюневия сок през перилата на верандата към прахта долу. После пак се обърна към мен.

— Спомням си една нощ — продължи той. — Баща ти и аз седяхме тук, точно както сега. Бяхме изкарали един истински кучешки ден. Зной, от който ти се струваше, че яйцата ти са се стопили от собствената си пот. Изведнъж той вдигна очи към мен и ми каза: „Невада, каквото и да се случи с мен, ти ще се грижиш за момчето ми, нали? Джонас е добро момче. Понякога задникът му пораства повече от гащите, но иначе е добър и има всички заложби в себе си да стане един ден нещо повече от баща си. Обичам го хлапето, Невада. Той ми е всичко, което имам“.

— Никога не ми е казвал това — обадих се аз, загледан в Невада. — Никога. Нито веднъж!

Невада ме стрелна с очи.

— Мъже като баща ти не говорят много за такива неща.

Засмях се.

— Той не само не го е говорил — казах. — Никога дори не го е показвал. Винаги ме кастреше за щяло и нещяло.

Очите на Невада се бяха приковали в моите.

— Той винаги беше зад гърба ти, когато ти имаше неприятности. Може би викаше, но никога не ти обърна гръб.

— Измъкна ми под носа момичето и се ожени за нея — изрекох горчиво аз.

— Може би го стори за твое добро. Може би е знаел, че тя всъщност не бе за тебе.

Не реагирах.

— Защо ми го казваш сега? — запитах аз.

Нищо не можех да прочета в тези негови индиански очи.

— Защото някога баща ти ме помоли да бдя над теб. Направих вече една грешка. Видях те колко си сръчен в бизнеса и сметнах, че си вече порасъл. А ти не беше. А не ми се иска два пъти да разочаровам човек като баща ти.

Останахме смълчани няколко минути, после Марта дойде с чая ми. Каза на Невада да изплюе тютюна и да спре да мърси верандата. Той ме погледна сконфузено и отиде долу да се отърве от тютюна зад храстите.

Когато се връщаше към верандата, чухме някаква кола да идва по нашия път.

— Кой ли ще е? — запита Марта.

— Сигурно е лекарят — казах аз. Старият Док Хенли трябваше да ме навестява всяка седмица.

Междувременно колата беше вече пред входа и аз видях кой идва. Изправих се, облегнах се на бастуна, а Моника и Джо-Ан пристъпиха към нас.

— Здравейте — поздравих ги аз.

Бяха се върнали в Калифорния, както ми обясни Моника, за да освободят апартамента и тъй като искала да поговори с мен за Еймос, на път за Ню Йорк се отбили в Рено за малко. Влакът им заминавал в седем часа.

Видях многозначителния поглед, който Марта отправи към Невада, щом чу това. Невада се изправи и погледна Джо-Ан.

— Долу имам едно доресто конче, което си умира да бъде пояздено от такава млада дама като вас.

Джо-Ан го погледна с обожание. Погледът й явно издаваше, че го е гледала на кино. За нея той бе истински герой.

— Не знам — каза колебливо тя. — Никога досега не съм яздила кон.

— Ще ви науча. Лесно е, по-лесно отколкото да скачаш на въже.

— Не е облечена за езда — възрази Моника.

Наистина не беше. Не можеше да язди с пъстрата рокля, в която толкова приличаше на майка си. Марта заговори бързо:

— Имам чифт дънки, които са се свили от прането и са ми малки. На нея ще й бъдат таман.

Не зная чии бяха дънките, но бях сигурен в едно: никога не са принадлежали на Марта. Това ясно личеше от начина, по който прилепваха на четиринадесетгодишните бедра на Джо-Ан, плоски и тънки, едва загатващи за бъдещите женствени извивки. Черната коса на Джо-Ан бе изпъната назад от челото на конска опашка и в нея имаше нещо, което ми бе странно познато. Не можех да определя точно какво.

Загледах я как тича през вратата подир Невада и се обърнах към Моника. Тя ми се усмихваше. Отвърнах на усмивката.

— Израства — отбелязах аз. — Ще стане хубаво девойче.

— Днес са деца, а утре изведнъж вече млади госпожици. Бързо растат.

Кимнах. Сега бяхме сами и между двамата се установи неловко мълчание. Взех си цигара и я погледнах.

— Искам да ти разкажа за Еймос.

Наближаваше шест часа, когато свърших с разказа си за станалото. В очите й нямаше сълзи, макар че лицето й бе натъжено и замислено.

— Не мога да плача за него, Джонас — каза тя, като ме погледна. — Защото много пъти съм плакала заради него. Разбираш ли?

Кимнах.

— Той направи толкова лоши неща през живота си. Радвам се, че накрая е сторил едно добро.

— Нещо много храбро от негова страна. Винаги, съм си мислел, че ме мрази.

— Мразеше те — пресече ме бързо тя. — В теб виждаше всичко онова, което той не беше. Бърз, преуспяващ, богат. Мразеше те с цялата си душа. Изглежда най-после е разбрал безсмислието на тази омраза, колко неприятности ти е донесъл и се е опитал да ги оправи.

Погледнах я.

— Какви толкова неприятности ми е сторил? Между нас не е имало нищо повече извън деловите отношения.

Тя ме изгледа странно.

— Наистина ли не разбираш?

— Не.

— Значи никога няма да разбереш — каза тя и слезе от верандата.

Чухме звучния смях на Джо-Ан, която обикаляше на гърба на големия дорест кон. Стойката й беше доста добра за начинаеща. Погледнах Моника.

— Язди, сякаш е родена на седло.

— А защо не? — отвърна Моника. — Казват, че такива неща са наследствени.

— Не знаех, че си ездачка.

Тя ме изгледа с наранени и ядосани очи.

— Не съм единственият й родител — отсече хладно тя.

Изгледах я. За пръв път ми споменаваше за бащата на Джо-Ан. Стори ми се, че е късно да се спираме на това.

Чух пуфтенето на старата таратайка на Док Хенли, която завиваше към нашия път. Спря край заграденото пространство и като слезе от колата, се запъти към оградата. Никога не отминаваше кон с безразличие.

— Идва Док Хенли. Наканил се е да ме прегледа.

— В такъв случай, няма да те задържам — каза хладно Моника. — Време е да се сбогуваме.

Слезе по стълбите и се запъти към конете. Загледах я изумен. Никога не я разбирах, когато изпадаше в особените си настроения.

— Ще наредя на Робер да ви откара до гарата — извиках след нея.

— Благодаря ти! — подхвърли тя през рамо, без да се обръща. Видях я как се спря и заговори с лекаря, после се обърнах и влязох в къщата. Отидох в стаята, която баща ми бе използвал за кабинет, и се отпуснах на кушетката. Моника винаги се беше отличавала с горещия си темперамент. Човек можеше да предполага, че вече се е научила да го обуздава. Усмихнах се при мисълта как бе изправила гръб и колко наперена изглеждаше, когато се отдалечи от мен, вирнала нос във въздуха. Все още имаше много стройна фигура за жена на нейната възраст. Аз бях на четиридесет и една години, което означаваше, че тя е на тридесет и четири. И изглеждаше много добре.

 

 

Бедата с доктор Хенли бе в това, че е голям бъбривец. Можеше да ти говори до припадък, обаче нямах друг избор. От войната насам въпросът бе или той, или никой. Всичките млади лекари бяха в армията.

Беше шест и половина, когато привърши с прегледа и започна да затваря чантата си.

— Всичко е наред — каза той. — Само дето не мога да свикна с тези модерни схващания да изправят човека на крака веднага, щом може да се движи. Ако зависеше от мен, бих те държал в болницата още месец.

Невада се облегна на стената и се усмихна, докато си нахлузвах панталоните. Погледнах го и свих рамене. Обърнах се към лекаря.

— Колко време всъщност, докато проходя истински?

Док Хенли ме изгледа над очилата си.

— Можеш да проходиш още сега.

— Но мислех, че не сте съгласен с тези градски лекари — недоумявах аз. — Мислех, че искате да си почина още малко.

— Наистина не съм съгласен с тях — отвърна той. — Но тъй и тъй си навън, така че ще е най-добре да почнеш да ходиш. Няма смисъл да се излежаваш.

Затвори чантата, изправи се и тръгна към вратата. В последния момент се обърна към мен:

— Чудесно наперено девойче е дъщеря ти.

Опулих се насреща му:

— Дъщеря ми?

— Именно — каза той. — Сресала косата си така назад, честна дума, никога не съм виждал девойче толкова да прилича на баща си. Съвсем като теб, когато беше момче.

Не можех да проговоря, само се пулех. Да не беше откачил този идиот? Всички знаеха, че Джо-Ан не е моя дъщеря.

Изведнъж Док Хенли се засмя и плесна с ръка по бедрото си.

— Никога няма да забравя как майка й дойде в кабинета ми — каза той. — Беше вече твоя жена, разбира се. Не бях виждал такъв голям корем. Нищо чудно, казах си аз, че се оженихте тъй набързо. Оплодил си я преждевременно.

Той ме погледна и се усмихна.

— Това беше, преди да я прегледам, разбираш — бързо продължи той. — Можеше с перце да ме повалиш, когато прегледът показа, че е едва на шест седмици. Просто един от редките случаи. Беше така нервна и разстроена точно тогава, че се беше надула с газове като балон. Дори направих справка в документите да проверя датата на женитбата ви, за да се убедя. И дяволът нека ме вземе, ако не беше факт, че си я насадил точно две седмици след женитбата ви. Но мога да ти кажа едно нещо, момко. — Той се обърна към вратата. — Когато си й го наблъскал, наблъскал си го здраво! — продължавайки да се киска похотливо, той излезе.

Почувствах как една огромна буца ми пречи да дишам. Приседнах на кушетката. Толкова години. Толкова години съм бил на погрешен път. Изведнъж разбрах какво е искал да ми каже Еймос след завръщане от полета. Той бе видял колко разгневен бях през онази нощ и бе обърнал омразата ми срещу самия мен. С цената на малката Моника.

Каква комбинация бяхме Еймос и аз. Но той поне сам бе видял светлината. Не бе станало нужда някой да му я набива в главата. И се бе опитал посвоему да оправи нещата. Докато аз… аз дори не извих глава да потърся истината. Достатъчно ми беше да трупам обвинения срещу целия свят за собствените си глупости. Аз бях този, който бе воювал срещу баща си, защото мислех, че не ме обича. Това пък беше най-големият гаф от всички.

Истината просветна пред очите ми. Всъщност никога не бях се съмнявал в неговата обич, а в моята. Защото дълбоко в себе си винаги бях съзнавал, че никога не мога да го обичам толкова, колкото ме обичаше той. Вдигнах поглед към Невада. Той стоеше все така облегнат на стената, но сега не се усмихваше.

— И ти ли знаеше?

— Разбира се — кимна той. Всички го знаеха — освен теб.

Затворих очи. Сега виждах ясно. Беше като онази сутрин в болницата, когато се погледнах в огледалото и видях бащиното си лице. Това именно бях видял в Джо-Ан, когато днес следобед изведнъж ми се беше сторила толкова позната. Лицето на баща й. Моето лице.

— Какво да правя, Невада? — изстенах аз.

— Какво искаш да правиш, синко?

— Искам да ги върна.

— Наистина ли го искаш?

Кимнах.

— Върни ги тогава — каза той. — Погледна си часовника. — Все още остават петнадесет минути до потеглянето на влака.

— Но как? Никога не бихме стигнали навреме!

Той посочи към бюрото.

— Имаш телефон.

Погледнах го объркан, после закуцуках към телефона. Обадих се на началник-гарата в Рено и го замолих да я издирят. Докато чаках да се обади, погледнах към Невада. Изведнъж се почувствах изплашен, а в такива моменти винаги се обръщах към Невада.

— Ами ако не пожелае да се върне?

— Ще се върне — каза уверено той. Усмихна се. — Все още те обича. И това е нещо, което всички други, освен теб, виждаха.

После тя се яви на телефона с разтревожен и неспокоен глас.

— Джонас, какво има? Да не ти е станало зле?

За миг не можах да проговоря, после си намерих гласа.

— Моника — казах аз. — Не заминавай!

— Но аз трябва да замина, Джонас. Трябва да започна работа до края на седмицата.

— Зарежи работата, аз имам нужда от теб!

Линията замлъкна и за миг си помислих, че е прекъснала.

— Моника, там ли си?

Чух дъха й в слушалката.

— Още съм тук, Джонас.

— Грешил съм през цялото време. Не знаех за Джо-Ан. Повярвай ми.

Пак настъпи тишина.

— Моля те, Моника!

Сега тя плачеше. Едва долових тихия й шепот в ухото си.

— О, Джонас, никога не съм преставала да те обичам.

Погледнах Невада. Той се усмихна и излезе, като затвори вратата след себе си.

Чух подсмърчане, после гласът й изведнъж се изчисти и се изпълни с топлите звуци на обич.

— Когато Джо-Ан беше малка, все искаше да си има братче.

— Прибирай се бързо — казах аз. — Ще видя какво мога да направя.

Тя се засмя, после чух щракване и линията замлъкна. Не оставих слушалката, защото ми се струваше, че докато я държа, Моника е край мен. Хвърлих поглед към снимката на баща си върху бюрото.

— Е, старче — казах аз и за пръв път в живота си поисках одобрението му. — Правилно ли постъпих?