Харолд Робинс
Торбарите (16)

6.

Яхнал шареното пони, Макс тръгна от железопътната рампа към последното говедо. Изчака и то да влезе зад оградата и пусна портата подире му. Свали си шапката, избърса потта от челото с опакото на ръката и погледна към слънцето.

То висеше почти отвесно, нажежено до бяло, напичайки късния пролетен прах по двора. Говедата мучаха провлачено, сякаш усещаха, че са стигнали до края на своя път. Дългият път от Тексас до железницата, който ги бе довел в Канзас сити, и предстоящата им гибел.

Макс килна шапката към тила и хвърли кос поглед към оградата, където собственикът разговаряше с купувачите. Пришпори коня натам.

Фарър се обърна, когато той спря до тях.

— Всички ли са вътре?

— Всички, мистър Фарър — отвърна Макс.

— Добре — каза Фарър. Обърна се към един от купувачите. — Точно ли са? Броих ги хиляда сто и десет глави.

— И аз толкова ги изкарах — каза купувачът.

Фарър слезе от оградата.

— Ще намина през канцеларията ти днес следобед, за да си прибера чека.

Купувачът кимна:

— Ще е готов.

Фарър се метна на коня.

— Хайде, момко — каза през рамо той. — Да вървим в хотела да измием част от вонята на говежди лайна от себе си.

— Хей! — викна Фарър след банята. — Олекнах с десет кила.

Макс се изправи, след като нахлузи ботушите и се обърна.

— М-да — каза той. — И аз.

Фарър ококори очи и подсвирна. Макс си беше облякъл блуза и бричове от почти бяла еленова кожа. Каубойските му ботуши с високи токове блестяха като огледало, а кърпата около врата му се открояваше като злато на тъмната, почерняла от слънцето кожа. Дългата му гарванова коса се спускаше свободно върху раменете.

Фарър подсвирна пак.

— Хей, откъде измъкна тези дрехи?

Макс се усмихна.

— Те са последните, които мама ми приготви.

Фарър се засмя.

— Е, с тях приличаш на същински индианец.

Макс отвърна на усмивката му.

— Аз съм индианец — отговори тихо той.

Смехът на Фарър бързо изчезна.

— Полуиндианец, момко — каза той. — Баща ти беше бял и беше добър човек. Ловувал съм много години със Сам Санд, за да чуя, че не се гордееш с него.

— Гордея се, мистър Фарър — каза Макс. Но не съм забравил, че убийците на мама и татко бяха бели.

Той вдигна колана с кобура от стола и го закопча на кръста си. Фарър го наблюдаваше как се навежда да пристегне кобура към бедрото.

— Още ли не си се отказал да ги търсиш? — запита той.

— Не, сър, не съм — вдигна поглед Макс.

— Канзас сити е голям град — каза Фарър. Откъде си сигурен, че ще го откриеш?

— Ако е тук, ще го намеря — отговори Макс. — Предполага се, че е тук. После ще отида в Западен Тексас и ще пипна другия.

Фарър замълча, преди да каже:

— Е, както си се облякъл, внимавай той да не те намери пръв.

— Надявам се това да стане — спокойно призна Макс. — Искам да знае за какво умира.

Фарър отклони очи от суровия поглед на момчето и си взе ризата. Макс го изчака да се облече.

— Смятам да се поразтъпча, мистър Фарър — каза той, когато мъжът си закопча панталоните.

Фарър отиде до шкафа и взе чантата.

— Ето! — каза той. — Заплатата ти за четири месеца — осемдесет долара, плюс шейсетте, които спечели на покер.

Макс сложи парите в задния джоб, без да ги брои.

— Благодаря, мистър Фарър.

— Сигурен ли си, че не мога да те склоня да се върнеш с мен? — попита Фарър.

— Не, благодаря ви, мистър Фарър.

— Не може да трупаш само омраза в душата си, момко — каза по-възрастният. — Не е здравословно. Само ще си навредиш.

— Не мога иначе, мистър Фарър — бавно отрони Макс. Очите му бяха празни и студени. — Не мога да се примиря, че същите гърди, от които съм сукал, сега служат за кесия за тютюн на това копеле.

Вратата се затвори подире му и Фарър остана загледан в нея.

 

 

Мери Греди се усмихна на момчето.

— Допий си уискито — каза тя, — докато си сваля роклята.

Момчето я загледа, после бързо изпи уискито, закашля се на път за леглото, където седна.

Мери хвърли поглед към него, докато изхлузваше роклята през главата.

— Как се чувствуваш?

Момчето я погледна. Тя долови празнотата в очите му.

— Горе-долу — отговори то. — Не съм свикнал много с пиенето.

Тя дойде и застана загледана в него, метнала роклята през ръка.

— Изпъни се и затвори очи. За няколко минути ще се оправиш.

Той я погледна безизразно и нищо не отговори.

Тя протегна ръка и го бутна по рамото. Очите му проблеснаха будно за миг. Направи опит да се изправи, сграбчил с ръка приклада, но усилието се оказа прекалено голямо. Загуби съзнание и се отпусна в леглото.

Мери опитно се наведе над него и повдигна клепача. Момчето беше като труп. Тя се усмихна на себе си, отиде до прозореца и погледна към улицата.

Нейният сводник стоеше пред кръчмата отсреща. Тя вдигна и свали два пъти транспаранта, съгласно уговорения сигнал, и той се запъти към хотела.

Когато влезе в стаята, тя вече беше облечена.

— Много време остана с него — измърмори навъсено той.

— Какво можех да направя? — попита тя. — Не искаше да пие. Много е млад.

— Колко пари имаше? — запита сводникът.

— Не зная — отвърна Мери. — Те са в задния му джоб. Вземай ги и да се разкарваме. В този хотел винаги ме побиват тръпки.

Сводникът отиде до леглото и измъкна парите от задния джоб на момчето. Преброи ги набързо.

— Сто и трийсет долара — каза той.

Мери пристъпи към него и го прегърна.

— Сто и трийсет долара! Значи можем да спрем за тази вечер — каза тя и го целуна по брадата. — Можем да отидем у дома и да прекараме цялата нощ заедно.

Сводникът я изгледа.

— К’во? Луда ли си? — изръмжа той. — Сега е едва единайсет. Можеш да оправиш поне още трима клиенти.

Обърна се да погледне момчето, докато тя си вземаше чантата.

— Не забравяй бутилката уиски! — й напомни той през рамо.

— Няма — отговори тя.

— Не прилича на каубой — каза той. — Повече ми изглежда на индианец.

— Такъв е — каза тя. — Търсеше някакъв с кесия за тютюн, направена от кожата на индианка. — Тя се засмя. — Даже мисля, че искаше да ме сваля. Доведох го тук, като го накарах да си помисли, че познавам този, когото търси.

Сводникът погледна надолу замислен.

— Носи оръжие. Няма да е зле тоз, който търси, да узнае за това.

— Ти познаваш човека, който му трябва?

— Може би — каза сводникът. — Да вървим.

 

 

Беше вече два през нощта, когато сводникът най-сетне попадна на мъжа, когото търсеше. Играеше карти в задната стая на „Златния орел“.

Сводникът го докосна предпазливо по рамото.

— Мистър Дорт — прошепна той.

— К’ъв дявол те носи?

Сводникът нервно облиза устни.

— Извинявайте, мистър Дорт — бързо започна той. — Узнах нещо, което по мое мнение, ще ви заинтересува.

Сводникът обиколи с нервен поглед масата. Другите мъже го наблюдаваха.

— Може би е по-добре насаме, мистър Дорт — каза той. — Става дума за тютюневата ви кесия. — Той посочи към масата, където тя лежеше.

Дорт се разсмя.

— Моята кесия за тютюн от индиански цици? Някой й е хвърлил мерак да я купи? Не се продава.

— Не това, мистър Дорт — прошепна сводникът.

Дорт му обърна гръб.

— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш?

— Мислех, че ще ви заинтересува…

Дорт се изправи рязко. Сграбчи сводника за палтото и леко го заблъска в стената.

— Какво ще ме заинтересува? — запита той.

— Може би има значение, мистър Дорт… — започна сводникът с опулени от страх очи. Дорт беше един от най-големите злодеи в града.

— Ще има значение — каза заплашително Дорт, — ако не заговориш веднага.

— Едно индианско хлапе ви търси из града — изрече ужасен сводникът. — Носи оръжие.

— Индианско хлапе ли? — запита Дорт. Хватката бавно се охлаби. — Как изглеждаше?

Сводникът набързо описа Макс.

— Очите му не бяха ли сини? — запита дрезгаво Дорт.

Сводникът кимна.

— Да. Забелязах ги, когато се качи с едно от момичетата ми в стаите над кръчмата. Затова най-напред не разбрах, че е индианец. Познавате ли го?

Дорт кимна, без да се замисля.

— Познавам го — каза. — Тези бяха на майка му.

Очите на всички се насочиха към кесията за тютюн. Дорт я вдигна и я мушна в джоба си.

— Какво смятате да правите? — запита сводникът.

— Да правя ли? — глухо повтори Дорт. Погледна сводника, а след това хората около масата. Не можеше да избяга вече. Стореше ли го, всичко отиваше по дяволите. Авторитетът, положението му в това разкапано общество. — Да правя? — повтори този път по-решително и убедено. — Ще направя това, което трябваше отдавна да свърша, още преди една година. Ще го убия. — Той се обърна към сводника. — Къде е сега?

— Ще ви заведа при него — угоднически предложи сводникът.

Другите край масата се спогледаха и мълчаливо станаха.

— Почакай, Том! — каза единият от тях. — Ще дойдем с теб. Може да стане весело.

Когато пристигнаха в хотела, Макс вече го нямаше. Но регистраторът им каза къде ще го намерят на следващия ден, в двора на кланицата, в два часа. Той трябвало да се срещне с него там, за да получи един долар за стаята.

Том метна един сребърен долар върху тезгяха.

— Ето ти долара — каза той. — Аз ще го прибера вместо теб.

 

 

Фарър се облегна на оградата и загледа Макс, който вкарваше юниците в обора. Един мъж застана на оградата до него.

— Това момче има шесто чувство за конете — каза Фарър, без да поглежда към новодошлия.

Мъжът уклончиво произнесе:

— М-да. — Той си сви цигара и я мушна между устните. — Имаш ли кибрит?

— Разбира се — каза Фарър и бръкна в джоба си. Запали клечка кибрит и я поднесе на мъжа. Ръката му замръзна, когато съгледа кесията за тютюн.

Мъжът проследи погледа му.

— Какво гледаш?

— Тютюневата кесия — каза Фарър. — Не съм виждал подобна.

Мъжът се засмя.

— Това са циците на една индианка — каза той. — Най-добре запазват тютюна влажен и свеж. Само че бързо се износват. Тази вече отъня.

Фарър се обърна, за да даде знак на Макс.

— На твое място не бих правил това — каза мъжът.

Зад Фарър се дочу шумолене и той разбра, че има и други хора. Загледа безпомощно как Макс затвори вратата след последното добиче и препусна към тях.

— Всичко е готово, мистър Фарър — заяви той с усмивка.

— Добре яздиш, момко — каза мъжът. Подхвърли тютюневата кесия към Макс. — Дръж, свий си една цигара.

Макс ловко я улови.

— Благодаря, господине — каза той и погледна към кесията, за да я отвори. Вдигна очи към мъжа, после пак погледна кесията и лицето му пребледня.

Кесията се изплъзна от пръстите му и тютюнът се разпиля по земята. Впи поглед в мъжа.

— Никога нямаше да ви позная, ако не бяхте направили това — каза тихо той. — Дорт се изсмя пресипнало.

— Заради брадата е.

Макс заотстъпва бавно.

— Да, вие сте единият от тях. Сега, ви познах.

— Аз съм единият от тях — каза Дорт и ръката му заигра по револвера. — Какво ще правим в такъв случай?

Несъзнателно Фарър и другите отстъпиха встрани.

— Не прави нищо, Макс! — дрезгаво викна Фарър. — Това е Том Дорт. Нямаш представа колко е бърз.

Макс не сваляше погледа си от лицето на Дорт.

— Няма значение колко е бърз, мистър Фарър — заяви той. — Ще го убия.

— Хващай оръжието, индианецо — нареди Дорт.

— Ще почакам! — каза тихо Макс. — Искам да умреш бавно като майка ми.

Лицето на Дорт се изчерви и пламна под горещото слънце.

— Вади револвера! — крясна пресипнало той. — Вади го, проклет мелез, син на двуцица индианска курва. Вади го, дявол те взел!

— Не бързам да те убия — кротко му отговори Макс. — Няма дори да те прострелям в главата или сърцето. Ще те прострелям най-напред в ташаците, после няколко пъти в стомаха. Искам да те гледам как умираш.

Дорт почувствува как страхът пропълзява в него. С крайчето на окото забеляза впилите поглед в сцената мъже. Взря се в Макс. Лицето на младежа излъчваше омраза, устните му бяха плътно притиснати към зъбите.

„Сега, помисли си Дорт, сега. Време е да свърша с това.“

Ръката му изведнъж посегна към револвера.

Фарър видя това движение, но колкото и бързо да отмести очи, не успя да види как револверът на Макс се оказа в ръката му. Макс стреля, преди Дорт да успее да извади своя от кобура. Оръжието падна от ръката на Дорт и той се свлече на колене в прахта, обвил с ръцете слабините си.

Макс бавно закрачи към него.

Дорт застана за миг в положение като за молитва, после вдигна ръка и я погледна. Кръв течеше между пръстите му. Насочи очи към Макс.

— Кучи сине! — изкрещя той и сграбчи револвера от прахта пред него.

Макс изчака Дорт да насочи дулото към него и стреля още два пъти.

Куршумите отхвърлиха Дорт назад и той се просна на земята, а тялото му леко се загърчи. Макс го приближи и застана, загледан в него, с още димящ револвер в ръката.

Два дни след това на Макс бе предоставен изборът да бъде съден или да се запише доброволец в армията. Говореше се за война с Куба и съдията беше голям патриот. Имаше изгледи Макс да се измъкне, като постъпката му бъде окачествена като „самозащита“. Но макар да имаше свидетели, той не искаше да рискува.

Имаше среща, на която държеше, с един мъж, чието име дори не знаеше.