Харолд Робинс
Торбарите (83)

1.

— Това е страхотна глупост! — мърмореше Форестър, докато издигаше САВ–200 във въздуха зад формацията от Спитфайър.

— Кое е глупост? — попитах аз и погледнах назад от седалката на втория пилот, за да видя как Лондон потъва зад гърба ни в леката утринна мъгла. Все още се забелязваха няколко пожара от нападението миналата нощ. — Не купиха самолета ни, но ще купят всички В–17, които успеем да произведем. По дяволите, и двамата знаем, че трябва да има уеднаквяване.

— Не говоря за това — изръмжа Роджър.

— Проверка на двигатели едно и две — извика Мориси зад нас. — Проверка на двигатели три и четири. Можете да прекъснете горивото.

— Проверка. — Роджър намали подаването на сместа. — За това именно говоря — продължи той, посочвайки към Мориси, който действаше като бордов механик. — Глупост. Всички ние в един и същ самолет. Ами ако падне? Кой ще остане да ръководи компанията?

— Премного се тревожиш — ухилих се аз.

Той отвърна на усмивката механично.

— Затова ми плащаш. Президентът на компанията трябва да се тревожи. Особено при начина, по който се разрастваме. Миналата година надминахме тридесет и пет милиона; тази година с военните поръчки ще надхвърлим стоте милиона. Трябва да започнем да обучаваме хора, които да поемат работата в случай че нещо стане с нас.

Присегнах за цигара.

— Какво може да ни се случи? — запитах, докато я палех. Погледнах през облака дим. — Освен ако не ревнуваш заради онези от Роял Еър Форс, които видяхме преди малко, и не си намислил да се връщаш в армията.

Той се наведе, измъкна цигарата от устата ми и я мушна между устните си.

— Знаеш, че не е така, Джонас. Не мога вече да се меря с младоците. Ще си играят с мен като котка с мишка. Щом трябва да съм кабинетен плъх, предпочитам да стоя тук, където поне съм от Генералния щаб.

Казаното от него имаше смисъл. Войната ни тласкаше към разширяване, за каквото никой от нас дори не бе мечтал. А още не бяхме влезли истински в нея.

— Ще трябва да намерим някой да ръководи завода в Канада.

Кимнах мълчаливо. Беше се оказал прав — ходът идеше да бъде дяволски сполучлив. Щяхме да изработваме частите в нашите заводи в Щатите, после да ги експедираме в Канада, където щяха да се сглобяват на поточните линии. Щом излезеха, Канадските кралски въздушни сили щяха да имат грижата да стигнат до Англия. Тръгнеше ли добре, можеше да намалим с три седмици времето за производство на един самолет.

Идеята имаше и някои финансови предимства. Британското и канадското правителство бяха склонни да подпомогнат построяването на заводите, от което ние реализирахме двустранни икономии. Фабриката щеше да ни струва по-евтино, тъй като не бяхме обременени с лихви, а данъците за чист доход щяха да се плащат в Канада, където амортизационните отчисления бяха четири пъти по-малки от тези на Чичо Сам. Освен това момчетата на Негово Величество също бяха щастливи, тъй като, бидейки в стерлинговата зона, трябваше да плащат по-малко американски долари.

— Съгласен съм. Обаче никое от момчетата, които работят за нас, няма опита, за да се залови с такава голяма работа. С изключение на Мориси, естествено. А от него не можем да се лишим. Имаш ли някого предвид?

— Естествено — каза той, отправяйки ми странен поглед. — Обаче едва ли ще ти се понрави.

Изгледах го.

— Кажи да видим.

— Еймос Уинтроп.

— Не!

— Единствено той може да се справи — посочи Форестър. — И едва ли ще ни бъде на разположение за дълго. Тъй както вървят нещата, някой ще го лапне.

— Тяхна си работа! Той е женкар и пияница. Освен това, където и да е отишъл, все се е осирал.

— Обаче познава в детайли производството на самолети — упорито настоя Форестър. И пак ме погледна. — Чух какво се е случило между вас двамата, но това няма нищо общо с нашата работа.

Не отговорих. Далеч напред видях как летящият начело във формацията от Спитфайър поклаща крила. Това бе сигналът да включим радиоапаратите. Форестър се наведе и щракна ключето.

— Да, капитане?

— Тук би оставяме, момчета.

Погледнах надолу. Сивите води на Атлантическия, океан ме гледаха. Бяхме на сто и петдесет километра от бреговете на Британските острови.

— Добре, капитане — отвърна Форестър. — Благодарим ви.

— Успешно завръщане, приятели. И не забравяйте да ни изпратите големите. Ще ни трябват следващото лято, за да си го върнем на Адолф.

Форестър се засмя. Англичаните едва бяха удържали набезите на врага и вече мислеха за отплата.

— Ще ги имате, капитане.

— Чудесно. Изключвам.

Той разклати крилата на своя Спитфайър и формацията направи широк завой назад, към родното крайбрежие. След това настъпи тишина и ние останахме сами над Атлантическия океан на път за дома.

Свалих си предпазния колан и се изправих.

— Ако нямаш нищо против, ще отида отзад да подремна.

Роджър кимна. Отворих вратата към съседното помещение.

— Помисли за това, което ти казах — подвикна след мене той.

— Ако говориш за Еймос Уинтроп, откажи се.

Мориси седеше обезсърчен на седалката на бордовия инженер. Вдигна поглед към мен, когато влязох.

— Не разбирам — промълви тъжно той.

Седнах до него.

— Лесно е да се схване. В–17 лети с екипаж от пет души, а нашите — с девет. Това означава, че могат да пуснат почти два пъти повече самолети във въздуха. До Германия и обратно курсът е малко над три хиляди километра, затова не им е нужен самолет с пробег от осем хиляди километра. Освен това оперативните разходи са малко повече от половината от нашите.

— Но този самолет може да лети три хиляди метра по-високо и триста километра в час по-бързо — не се предаваше Мориси. — И носи почти два пъти повече бомбен товар.

— Бедата при теб, Мориси, е, че изпреварваш времето. Те не са готови още за самолети като този.

Видях наскърбения израз отново да се появява на лицето му. За момент го съжалих. Казаното от мен беше вярно. За моите пари той бе най-големият авиоконструктор на света.

— Я стига! Не се тревожи, ще се сетят за теб. Един ден ще летят хиляди самолети като този.

— Но не и в тази война — каза примирено той. Извади от кашона термос. — Мисля да занеса кафе на Роджър.

Мина отпред в пилотската кабина, а аз се изтегнах на койката. Бръмченето на четирите двигателя кънтеше в ушите ми. Затворих очи. Три седмици в Англия и през цялото време не бях спал и една нощ свястно. Все бомбардировки и момичета. Бомби и момичета. Бомбите. Момичетата. Заспах.

 

 

Острото свистене от падаща бомба стигна апогея си, когато падна някъде наблизо. За миг разговорът на масата увисна във въздуха.

— Боя се за дъщеря си, мистър Корд — каза стройната жена с посивели коси от дясната ми страна.

Погледнах първо нея, после Мориси, седнал насреща. Лицето му беше побеляло и напрегнато. Бомбата бе паднала до вратата, така да се каже, а тя се тревожеше за дъщеря си, която бе в безопасност в Америка. Може би имаше основания. Тя бе майката на Моника.

— Не съм виждала Моника, откакто бе на девет години — продължи мисис Холм нервно. — Горе-долу от двадесет години. Често мисля за нея.

Кой те знае колко често, помислих аз. Смятах, че при майките е по-друго. Но и те не се различаваха от бащите. Мислеха най-напред за себе си. Поне в едно отношение си приличахме с Моника. Родителите ни не даваха пукната пара за нас. Моята майка бе умряла, а нейната бе избягала с друг мъж.

Тя вдигна към мен теменужените очи зад дългите мигли и аз долових красотата, която бе предала на дъщеря си.

— Мислите ли, че ще я видите, когато се върнете в Щатите, мистър Корд?

— Съмнявам се, мисис Холм — отвърнах аз. — Сега Моника живее в Ню Йорк. Аз живея в Невада.

Тя помълча известно време, после погледът й пак ме прободе.

— Не ме харесвате особено, нали, мистър Корд?

— Всъщност не съм мислил за това, мисис Холм — казах бързо аз. — Прощавайте, ако създавам такова впечатление.

Тя се усмихна.

— Не че сте казали нещо. Просто почувствах дръпването, когато ви казах коя съм. — Тя заигра нервно с лъжицата. — Предполагам, че Еймос ви е разказал всичко за мен — как съм забягнала с друг мъж, как съм го оставила сам да отгледа детето.

— Аз и Уинтроп не бяхме много близки. Никога не сме говорили за вас.

— Трябва да ми повярвате, мистър Корд — прошепна тя напрегнато. — Не съм изоставяла дъщеря си. Искам тя да научи това, да ме разбере.

Нищо не се променяше. Все родителите трябваше да бъдат разбирани, вместо те да разбират.

— Еймос Уинтроп беше женкар и мошеник — промълви тихо тя, без горчивина. — Десетте години брачен живот с него бяха същински ад. През медения месец няколко пъти го залавях с други жени. И накрая, когато се влюбих в един сериозен, почтен мъж, той ме шантажира да му оставя дъщеря си, заплашвайки, че ще провали кариерата на този мъж, който бе на служба на Нейно Величество.

Погледнах я. Звучеше правдоподобно. Еймос бе хитрец, пълен с подобни номера. Познавах го.

— Писахте ли някога на Моника да й разкажете всичко?

— Как може човек да пише подобни неща на собствената си дъщеря?

Не й отговорих.

— Преди десетина години получих вест от Еймос, че ще я прати при мен и помислих, че като дойде, ще й разкажа всичко и тя ще ме разбере. — Тя поклати леко глава. — Прочетох във вестниците за вашата женитба и тя така и не дойде.

Прислужникът влезе и отнесе празните прибори. Друг постави чашки за кафе пред нас. Когато излезе, попитах:

— Какво точно искате от мен, мисис Холм?

Погледът й се плъзна по лицето ми. Видях, че очите й са влажни. Гласът обаче не трепереше, когато изрече:

— Ако се случи да я видите, мистър Корд, кажете й, че съм питала за нея, че мисля за нея и че ще се радвам, ако ми се обади.

Кимнах бавно.

— Ще го сторя, мисис Холм.

Прислужникът започна да разлива кафето, а глухият тътен на падащи бомби продължаваше да звучи, заглушен от тежките завеси, като далечен гръм над мирновременен Лондон.

 

 

Ревът на четирите големи двигателя отново забуча в ушите ми и аз отворих очи. Мориси дремеше на седалката, главата му неудобно килната настрана. Когато станах, той отвори очи.

— Колко време съм спал? — попитах аз.

— Около четири часа.

— Най-добре да сменя Роджър — казах аз и се изправих.

Форестър вдигна поглед, когато влязох в кабината.

— Явно си бил много уморен. По едно време хъркаше така силно, че си помислих, че имаме пет двигателя, а не четири.

Отпуснах се на седалката на втория пилот.

— Дай да те сменя, за да си починеш. Къде се намираме?

— Тук някъде — каза той, посочвайки с пръст върху картата между нас. Хвърлих поглед. Бяхме на около хиляда и петстотин километра от Англия, над океана.

— Бавно се движим.

Той кимна.

— Попаднахме на силен насрещен вятър.

Присегнах за кормилото и го дръпнах към мен, докато включи.

— Готово — казах. — Поемам го.

Той освободи кормилото, стана и се протегна.

— Ще се опитам да дремна.

— Чудесно — поощрих го аз и погледнах през люка. Започваше да вали.

— Сигурен ли си, че можеш да си държиш очите отворени няколко часа?

— Ще се справя.

Той се разсмя.

— Или си по-добър от мен, или аз остарявам. По едно време си мислех, че възнамеряваш да спиш с всички англичанки.

Ухилих се на свой ред.

— При онези непрестанно падащи бомби счетох за нужно да се възползвам колкото мога от случая.

Той пак се засмя и напусна кабината. Обърнах се към контролите. Очевидно не бях единственият, който разсъждаваше така. Сигурно и момичетата изпитваха същото. Имаше нещо отчаяно в начина, по който настояваха да се възползваш от услугите им.

Ето че заваля сняг; тежки снежни парцали, които се лепяха по прозорчето. Включих обезмразителите и загледах как снегът се превръща на вода по плексигласа. Скоростта на въздуха беше триста и спадаше. Това означаваше, че насрещният вятър се усилваше. Реших да видя дали не можем да се изкачим над него.

Дръпнах кормилото назад и големият самолет бавно започна да се издига. Пресякох облаците и на четири хиляди метра излязох на ярко слънце.

Включих джирокомпенсатора и изравних самолета.

През остатъка от пътя до дома полетът бе чист и гладък.