Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

Книга пета
Джонас — 1935

1.

Дръпнах лоста назад, като почти го забих в корема си, и завих леко наляво. Едновременно с това отворих дюзата и КЕ–4 се издигна към небето в полулупинг като изстреляна от лък стрела. Почувствах силата на притеглянето да ме притиска към седалката и да разпенва кръвта в ръцете ми. Изправих в края на лупинга и погледнах таблото: пердашехме с четиристотин и осемдесет над Атлантика, оставили вече Лонг Айлънд далеч зад себе си.

Протегнах ръка и потупах по рамото военния летец, седящ пред мен.

— Какво ще кажете, подполковник? — извиках аз през воя на двата двигателя и писъка на вятъра под пластмасовия щит над главите ни.

Видях го да кимва с глава в отговор на въпроса ми, без да се обръща. Знаех какво прави. Проверяваше таблото пред себе си. Подполковник Форестър бе един от големите летци. Бе минал школата на Еди Рикенбакер и летял с военна ескадрила. Съвсем не като стария генерал, изпратен от армията да провери нашия самолет, който оставихме на пистата на летище Рузвелт.

Генералът заемаше кресло в отдел „Доставки и резерви“ във Вашингтон. Опитът му със самолети се свеждаше до участието му във военния съд по време на процеса срещу Били Мичъл. Но той трябваше да даде своето одобрение. Извадихме късмет, че имаше поне един офицер от Въздушните сили сред своите подчинени.

Нямах никакви илюзии по отношение на него от мига, когато влезе в хангара, а Мориси, ломотещ като картечница, припкаше до него. Двама помощници вървяха след него — един полковник и един капитан. Никой от тях нямаше отличителните знаци на Въздушните сили върху униформата.

Спря на входа, загледан в КЕ–4. Видях как се намръщи неодобрително.

— Грозен е — заяви той. — Прилича на жаба.

Гласът му прокънтя в хангара и стигна до мен в кабината, където правех последни проверки. Измъкнах се върху крилото и скочих на пода на хангара бос. Тръгнах към него. Какво ли разбираше той от аеродинамика и конструиране? Главата му беше квадратна като бюрото, зад което седеше.

— Мистър Корд! — чух шепот зад гърба си. Обърнах се. Беше механикът. Ухилен. И той бе чул забележката на генерала.

— К’во има?

— Тъкмо се канех да го изкарам — започна бързо той. — И не ми се щеше да смачкам обущата ви.

Изгледах го за миг, после и аз се ухилих.

— Благодаря — казах, върнах се и ги нахлузих на краката си. Докато се присъединя към Мориси и генерала, ядът ми се беше поохладил.

Мориси държеше в ръка копие от чертежите и изчисленията и даваше обяснения на генерала:

— „Корд Еъркрафт Четири“ е революционна представа за двупилотния изтребител-бомбардировач, с пробег на полета над три хиляди километра. Набира скорост двеста и четиридесет, при максимум триста и шестдесет. Може да носи десет картечници, две оръдия, а под крилата и в кухината на търбуха — товар от бомби до петстотин килограма.

Хвърлих поглед назад към самолета, докато Мориси продължаваше да говори. Абсолютно прав бе, че е революционен по конструкция. Приличаше на приклекнала черна пантера с издадения си нос пред двете дръпнати назад крила, а големият пластмасов щит над кабината блестеше като окото на гигантска котка на бледата светлина.

— Много интересно — чух генералът да казва. — А сега имам само още един въпрос.

— Да, сър? — запита Мориси.

Генералът се закиска, поглеждайки към помощниците си. Те позволиха бегли усмивки да пробягнат по лицата им. Разбрах, че дъртият се готви да изтърси някоя от любимите си духовитости.

— Ние, военните, всяка година оглеждаме по около триста от тези така наречени революционни самолети. Въпросът е — може ли да лети?

Не издържах. Милионът, който бях хвърлил досега в КЕ–4, ми даваше правото да си отворя устата.

— Ще лети — и то по-добре от всичко, което имате в армията, генерале — казах аз. — Ще бие всеки самолет в света, включително и новите изтребители на Вили Месершмит.

Генералът се обърна към мен изненадан. Видях как погледът му се плъзна по оплескания ми бял комбинезон. Мориси бързо се намеси:

— Генерал Гадис, Джонас Корд.

Преди генералът да заговори от прага, зад гърба му се чу глас:

— Откъде знаете какво произвежда Вили Месершмит?

Вдигнах очи към говорещия, който тръгна към нас. Очевидно генералът си водеше и трети помощник. Различих сребърните крила на ризата и сребърните дъбови листа на раменете. Беше около четиридесетгодишен, строен и с мустаци. На ризата имаше две лентички — кръста за военни заслуги на Франция и ордена за бойни заслуги в полети.

— Той ми каза — сухо отвърнах аз.

Израз на изненада се появи върху лицето на подполковника.

— Как е Вили?

Гласът на генерала ме прекъсна, преди да отговоря:

— Тук сме да огледаме един самолет — каза рязко той, — а не да се осведомяваме за общи приятели.

Мой ред беше да се изненадам. Хвърлих бърз поглед на подполковника, но лицето му бе непроницаемо. Разбрах все пак, че няма особено топли чувства между двамата.

— Да, сър — бързо каза той. Обърна се и загледа самолета.

— Как го намирате, Форестър?

Форестър си прочисти гърлото.

— Интересно решение, сър — каза той. Обърна се към мен. — Витлата на променлива стъпка ли са?

Кимнах. Имаше набито око, за да го забележи на оскъдната светлина.

— Необичайна конструкция — продължи той — да се поставят крилата именно тук и да се дръпнат назад. Ще намали около четири пъти разстоянието за излитане.

— Точно така — казах аз. Слава богу, че поне един се сещаше каква е била целта.

— Питах ви какво мислите за вида му, Форестър? — сприхаво вметна генералът.

Завесата падна пак върху лицето на Форестър, когато се обърна.

— Твърде необикновен, сър. Различен.

Генералът кимна.

— И аз мисля така. Грозен. Прилича на клекнала жаба.

Този път вече наистина ми писна.

— Според вас самолетите се оценяват като мацки в някой конкурс за красота, така ли?

— Не, разбира се! — отсече генералът. — Но има известни общоприети условия при конструирането, които са се наложили като стандарт. Например новият изтребител на Къртис, който огледахме завчера. Това се казва самолет. А не да прилича на бомба, на която са окачили крила.

— Да, но този тук носи два пъти повече въоръжение плюс петстотин килограма бомби, лети хиляда и двеста километра по-надалеч, хиляда и петстотин метра по-високо и сто и двадесет километра в час по-бързо от изтребителя на Къртис, за който говорите! — възразих аз.

— Къртис прави добри самолети — настояваше генералът.

Погледнах го. Нямаше смисъл да се спори с него. Все едно да говориш на каменна стена.

— Не казвам, че не прави, генерале — обясних аз. — Години наред Къртис правеше добри самолети. Но ви казвам, че този тук е по-добър от всеки друг.

Генерал Гадис се обърна към Мориси.

— Готови сме да видим демонстрация на вашия самолет — каза сухо той. — В случай, разбира се, че вашият пилот не смята да спори още.

Мориси ми хвърли нервен поглед. Очевидно генералът не бе доловил името ми. Кимнах му и влязох навътре в хангара.

— Изкарайте го! — наредих на механиците, които стояха в очакване.

Мориси, генерал Гадис и свитата му излязоха навън. Когато излязох и аз, видях, че Мориси и другите са се скупчили около генерала, а Форестър бе застанал малко встрани и разговаряше с една млада жена. Хвърлих й бърз поглед. Биваше си я — диви очи и чувствени устни.

Погледнах самолета на пистата. Долових стъпки зад гърба си и се обърнах. Беше Мориси.

— Не биваше да се нахвърляте така върху генерала.

Ухилих му се.

— Нищо му няма на дъртия копелдак. Обградил се е с толкова хора, дето го зяпат в устата, че можеш да го сбъркаш с филмов продуцент.

— Все едно, и без това трудно ще го спечелим за клиент. Научих, че Къртис му предлага самолетите си по сто и петдесет хиляди на парче, а знаете, че ние можем да смъкнем най-много до двеста двадесет и пет хиляди.

— Какво от това? — попитах аз. — Разликата е като между пилешки курешки и пилешка салата. Не можеш да купиш Кадилак за цената на Форд.

Погледна ме за миг, после сви рамене.

— Парите са твои, Джонас.

Наблюдавах го, докато се връщаше при генерала. Беше велик конструктор, но прекалено нервен, за да бъде добър търговец. Обърнах се към механика.

— Готово ли е?

— Веднага, щом кажете, мистър Корд.

— Добре — промърморих аз и почнах да се катеря към кабината. Усетих нечия ръка да ме дърпа за крака.

— Възразявате ли, ако ви придружа? — беше подполковникът.

— Разбира се, че не — поканих го аз. — Влизайте.

— Благодаря. Впрочем, не чух името ви?

— Джонас Корд — осведомих го аз.

— Роджър Форестър — отвърна той, подавайки ми ръка.

Трябваше да се сетя, още когато чух името, но тогава не ми беше до това. Роджър Форестър — един от първите асове на ескадрилата Лафайет. Сам бе смъкнал двадесет и два немски самолета. Един от героите ми, когато бях дете.

— Слушал съм за вас — казах. Усмивката му се разшири.

— И аз съм чувал нещичко за вас.

И двамата се разсмяхме и се почувствах по-добре. Издърпах го за ръката и той се качи на крилото до мен. Погледна към кабината, после към мен.

— Без парашути ли?

— Хич не ги обичам — обясних аз. — Изнервят ме. Психологическо въздействие. Говори за липса на самочувствие.

Той се засмя.

— Мога да взема един за вас, ако желаете.

— По дяволите — засмя се отново той.

На около петдесет километра навътре в океана се впуснах във всички трикове на занаята, че и още няколко, които само КЕ–4 можеше, а на него окото не мигна.

За капак заизкачвах нагоре отвесно, докато на четири хиляди и двеста метра увиснахме в небето като муха, танцуваща на върха на игла. После оставих самолета да пада надолу, което запрати стрелката за скоростта във въздуха почти до знака осемстотин. Когато слязохме на около петстотин метра, махнах двете си ръце от лоста и го потупах по рамото.

Главата му се извъртя така бързо, че едва не се откачи от врата. Засмях се.

— Сега е ваш, подполковник! — подвикнах аз.

Бяхме на около триста и шестдесет метра, докато се обърне; на двеста и петдесет, когато улови кормилото; на сто и осемдесет, преди да мине в право гмуркане и на сто и двадесет, преди да дръпне лоста назад.

Усетих как самолетът тръпне и се друса под мен и острия писък на крилата, като жена, която обезчестяват. Гравитационната сила ме залепи за седалката, задави въздуха в гърлото ми и сякаш натъпка огромни балони в очите ми. Изведнъж налягането спадна. Бяхме на по-малко от осем метра от водата, когато започнахме да се изкачваме.

Форестър погледна назад към мен.

— Не съм се плашил така, откак летях сам през петнадесета — викна ухилен той. — Откъде знаехте, че няма да се скъсат крилата при такова гмуркане?

— Не знаех! — отвърнах аз. — Но сега бе удобен случай да проверим.

Той се засмя. Видях ръката му да присяга напред, за да тупне арматурното табло.

— Каква машина! Наистина лети чудно, както казахте!

— Не го разправяйте на мен. Кажете го на оня дърт глупак долу.

Лицето му помръкна.

— Ще се опитам. Но не знам дали ще има някаква полза. Предавам ви кормилото. Закарайте го обратно.

Забелязах Мориси и военните на пистата да наблюдават с бинокли завръщането ни. Направих широк завой и потупах Форестър по рамото. Той се обърна към мен.

— Десет долара, че ще свали фуражката на генерала на минаване.

Той се поколеба за миг, после се ухили.

— Дадено!

Насочих се към летището от около триста метра и изравних на около четири и половина метра над пистата. Видях изуменото изражение на лицата им, когато се втурнахме към тях, после дръпнах рязко лоста назад. Профучахме над главите им, като ги обляхме с мощната въздушна струя на перките.

Погледнах назад тъкмо навреме, за да видя как капитанът тича подир фуражката на генерала. Пак потупах Форестър по рамото. Той се обърна да види. Толкова се смя, че му излязоха сълзи в очите.

Самолетът кацна плавно като гълъб, който се прибира да спи. Плъзнах назад пластмасовия щит и слязохме. Погледнах лицето на Форестър, докато вървяхме към групата. Смехът бе изчезнал напълно, изместен от бдителен израз.

Фуражката бе отново на главата на генерала.

— Е, Форестър — попита сухо той, — какво мислите?

Форестър погледна командира си в упор.

— Несъмнено, сър, това е най-добрият съвременен изтребител — заяви той с равен, безстрастен глас. — Предлагам, сър, да пратите група специалисти за незабавна проверка, която да потвърди мнението ми.

— Хм? — изсумтя генералът. — Така ли мислите?

— Така мисля, сър — каза спокойно Форестър.

— Трябва да се вземат и други фактори предвид, Форестър. Имате ли някаква представа колко струва този самолет?

— Не, сър — отвърна Форестър. — Моята единствена отговорност е да дам оценка за качествата на самолета.

— А моите отговорности отиват много по-далеч — каза генералът. — Може би помните, че ние работим с точно определен бюджет.

— Да, сър.

— Моля, имайте това предвид — продължи язвително генерал Гадис. — Ако се хващаме за всяка налудничава идея, която ви мине на вас през главата, от Въздушните сили не биха останали пари да се поддържа армията и един месец.

— Да, сър — каза Форестър с пламнало лице.

Погледнах го, чудейки се защо стои и търпи всичко това. Нямаше логика при авторитета, който имаше. Можеше да напусне армията и да изкарва двайсет пъти повече от сегашната си заплата, в която и да било самолетна компания в страната. Името му бе не по-малко известно от това на Рикенбакер.

Генералът се обърна към Мориси.

— А сега, мистър Мориси — каза той с едва ли не добродушен глас. — С кого да поговорим относно някои цифри и данни за цената на този самолет?

— Можете да говорите с мистър Корд, сър.

— Чудесно! — възкликна генералът. — Да идем в кабинета и да му телефонираме.

— Няма нужда да правите това, генерале — намесих се аз. — Можем да разговаряме и тук.

Генералът ме изгледа, после устните му се разтеглиха в това, което той може би смяташе за приветлива усмивка.

— Не съм възнамерявал да ви обидя, синко. Не свързах имената.

— Няма нищо, генерале.

— Баща ви и аз бяхме приятели — каза той. — През войната купих много от стоката му и, ако нямате нищо против, бих желал да разисквам въпроса с него. Просто в името на старото приятелство, нали разбирате? Освен това, касае се за много голяма сделка и аз съм сигурен, че баща ви би желал лично да се занимае с въпроса.

Почувствах как лицето ми пребледнява. Положих огромни усилия да се овладея. Колко време трябва човек да живее в сянката на другия? Гласът ми прозвуча напрегнат дори в собствените ми уши:

— Сигурен съм, че би желал, генерале. Но се боя, че ще трябва да разговаряте с мен, не можете да говорите с него.

— А защо не? — заинтересува се той отново с леден глас.

— Баща ми е мъртъв от десет години — казах аз, обърнах му гръб и тръгнах към хангара.