Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

10.

Рина погледна часовника си. Беше два и половина.

— Наистина трябва да вървя — каза тя.

— Да бързате след такъв обяд? — Жак Дешам разтвори ръце. — Но това е светотатство. Трябва да пийнете нещо, преди да тръгнете.

Рина се усмихна на стройния, посивял avocat:

— Но… Аз…

— Повече от година сте в Париж — прекъсна я Жак — и още не сте се научили, че човек не бива да бърза, след като се е нахранил. Каквото и да ви очаква, ще чака. — Той направи знак на минаващия келнер. — Ало!

Келнерът спря и се поклони почтително.

— Мосю?

Рина се отпусна на стола. Жак я погледна въпросително.

— Перно. С лед.

Той сви рамене.

— С лед — повтори той на келнера. — Чухте госпожицата.

Келнерът я погледна бързо с характерното за французите одобрение.

— С лед, мосю — каза той. — А за вас обичайното?

Жак кимна и келнерът ги остави. Той се обърна към Рина.

— И как върви рисуването? — запита той. — Напредвате ли?

— Знаете много добре — засмя се Рина. — Боя се, че от мен никога няма да излезе художничка.

— Но поне се развличате?

Тя се обърна и загледа улицата. Неуловимият аромат на май, който се усещаше само в Париж, вече се носеше из въздуха. Шофьорите на камиони бяха вече по ризи, а жените отдавна бяха зарязали еднообразните сиво-черни палта.

— Не ми отговорихте — каза той.

Тя се обърна към него, когато келнерът се върна с напитките.

— Развличам се — каза тя и взе чашата.

— Сигурна ли сте? — настоя той.

— Сигурна съм, естествено — разсмя се ненадейно тя.

Той вдигна чашата.

— A votre sante!

— A votre sante! — повтори тя.

— А приятелката ви? — запита той. — Как е?

— Пеги е чудесно — автоматично каза Рина. Погледна го проницателно. — Пеги е много добра към мене. Не зная какво бих правила без нея.

— Откъде знаете? — бързо вметна той. — Никога не сте опитвали. Вие сте млада, красива. Можете да се омъжите, да имате деца, дори да…

— … да стана ваша метреса? — прекъсна го усмихнато тя.

Той кимна и се усмихна.

— Дори да ми станете метреса. Не е най-лошото, което би могло да се случи. Но не забравяйте условията ми.

Тя го погледна в лицето.

— Вие сте много мил човек, Жак — каза тя, припомняйки си следобеда, когато ги бе чула за пръв път.

Тя и Пеги бяха от няколко месеца в Париж и тъкмо си бяха намерили апартамент, след като баща й си бе дал съгласието да остане в Париж една година. Пеги я бе завела на някакъв прием, даван от професор в университета, където току-що бе започнала работа.

Рина се почувствува много самотна на приема. Френският й не беше особено добър, за да се смеси с другите гости, затова се беше оттеглила в един ъгъл. Разлистваше някакво списание, когато чу нечий глас:

— Мис Americaine?

Вдигна поглед. Строен, мургав мъж с леко посивели слепоочия стоеше пред нея. Усмихваше се любезно.

— Hon parle fran…

— Аз говоря английски — каза бързо той.

Тя се усмихна.

— И защо такова симпатично момиче като вас стои само и разгръща списание? — запита той. — Кой е бил такъв глупак да ви доведе на такъв прием и след това… — той направи изразителен жест с ръка.

— Приятелката ми ме доведе — каза Рина, посочвайки Пеги. — Тя тъкмо постъпи на работа в университета.

Пеги оживено разговаряше с един от професорите. Изглеждаше много привлекателна в тесния си елегантен костюм.

— О! — каза той със странен израз на лицето.

— А вие кого доведохте?

— Никого — сви рамене той. — Всъщност, дойдох с надеждата да се запозная с вас.

Тя погледна ръката му и забеляза халка, която обикновено французите носеха.

— Едва ли очаквате да ви повярвам? — възрази тя. — Какво би казала жена ви?

Той се усмихна и се засмя заедно с нея.

— Жена ми положително ще ме разбере. Тя не можеше да дойде. Тя е много, много бременна. — Той протегна ръце в огромен кръг пред себе си.

Тя пак се разсмя и точно тогава гласът на Пеги долетя зад рамото й:

— Забавляваш ли се, мила?

Няколко седмици по-късно беше сама в апартамента, когато телефонът иззвъня. Беше Жак и се срещнаха за обяд. След това още няколко пъти.

После един следобед — беше ден, подобен на днешния — те пак седяха нехайно с напитките си.

— Защо толкова се боите от мен? — внезапно запита той.

Тя усети червенината да се надига от врата и да залива лицето й.

— Кое ви кара да мислите така?

— Имам такова чувство — каза той. — Отвътре. Убеден съм.

Тя се загледа в напитката си. Не проговори.

— Вашата приятелка не е отговорът — каза той. Тя го изгледа.

— Пеги няма нищо общо с това. Тя ми е добра приятелка. Нищо повече.

Той се усмихна многозначително.

— Забравяте, че сте във Франция? Няма нищо лошо, разбираме тези неща. Обаче не разбирам вас. Вие не сте типът, който живее така.

Тя усети как лицето й вече пламти.

— Не мисля, че е много красиво от ваша страна.

Той се засмя.

— Не е — призна искрено. — Но не ми се иска да ви гледам как се похабявате.

— Мислите, че би било по-добре, ако ходех да спя с някой недодялан хлапак, който не знае нищо и пет пари не дава какво чувствувам? — запита ядовито тя.

Той поклати глава.

— Не. Съвсем не. Искам да легнете не с друг, а с мен.

— Кое ви кара да мислите, че с вас би било по-различно?

Той я погледна в очите.

— Това, че аз съм мъж, а не младеж. Защото искам да ви създам удоволствие. Младежите са като бикове: мислят само за себе си. В това сте права. Но това още не ви дава право да мислите, че само жените знаят как се прави любов. Има и мъже, които държат сметка за чувствителността.

— Като вас например? — попита саркастично тя.

— Като мен. Мислите ли, че се срещам непрестанно с вас само от интелектуален интерес?

Изведнъж тя се разсмя.

— Поне сте искрен.

— Голям поклонник съм на истината.

 

 

Няколко месеца по-късно, един дъждовен следобед, тя влезе в апартамента му и стана точно както казваше той. Беше внимателен и нежен и никак не я заболя. И през цялото време усещаше силата си, силата да го доведе до краен екстаз, от който нямаше връщане, силата, която не можеше да се превърне в ужас за нея, защото можеше да направлява нея или него.

Загледа го как си закопчава ризата пред огледалото.

— Жак?

— Какво има, сладка моя? — обърна се той.

Тя протегна ръце към него.

— Ела тук, Жак.

Той отиде до леглото. Бързо се наведе и целуна голите й гърди.

— Когато се любиш, мила — каза той, — зърната ти набъбват като узрели морави сливи. Сега са като дребни рози и макове.

— Беше както каза, че ще бъде, Жак.

— Радвам се.

Тя хвана здравите му, загорели ръце в своите и ги загледа. Златната брачна халка блесна в очите й. Вдигна поглед към лицето му.

— Мисля, че с удоволствие ще ти стана метреса — прошепна тихо тя.

— Bon — каза той. — Надявах се да се съгласиш. Затова наех този малък апартамент. Можеш да се настаниш още тази нощ.

Тя се удиви.

— Да се преместя тук?

Той кимна.

— Ако не ти харесва, мога да намеря друг.

— Но аз не мога! Какво ще стане с Пеги?

— Какво да стане с нея? — Той сви рамене. — Тази история е fini.

— Не можем ли да караме така? Ще се срещам с теб тук, когато пожелаеш.

— Искаш да кажеш, че няма да дойдеш тук?

Тя поклати глава.

— Не мога. Какво ще прави Пеги? Тя се нуждае от помощта ми за поддържането на апартамента. Освен това, ако баща ми разбере, ще ме убие.

— А не се тревожи, че живееш с тази… с тази lesbienne? — горчиво запита той.

— Ти не познаваш баща ми. Там в Бостън въобще не мислят за такива неща.

— Той за каква я смята?

— Каквато винаги е била — отговори тя. — Моя учителка, моя компаньонка.

Той се изсмя.

— Да, наистина ти е била учителка.

— О, Жак — каза тя огорчено. — Недей разваля всичко. Защо да не можем да продължаваме така?

Той я погледна.

— Значи не искаш да се преместиш тук?

— Не мога — повтори тя. — Не разбираш ли, не мога.

Той се изправи и отиде до гардероба. Дозакопча си ризата и взе връзката.

— Не виждам каква е разликата. В края на краищата, ти си женен. Колко време мислиш, че ще можеш да отделяш за тук?

Той я изгледа.

— Това е съвсем друго — рече хладно той.

— Друго ли? — викна гневно тя. — Защо да е друго за теб, а за мен не?

Той впи поглед в нея.

— Един мъж може да изневерява на жена си, както и тя на него, ако има желание за това. Но мъжът никога не може да изневери на любовницата си, нито на жената на своя любовник.

— Но Пеги не е мъж!

— Не, не е — каза навъсено той. — Тя е нещо по-лошо от мъж. Рина го изгледа за миг. После гордо вдигна глава.

— Това ли са условията ти? — запита тихо тя.

Седеше невъзмутима, с изпънат гръб, а голите й гърди величествено украсяваха гръдния й кош. Ребрата й се очертаваха при всяко вдишване. Никога в живота си не съм срещал такава красота, помисли си той. Гласно каза:

— Щом така го приемаш, това са условията ми.

Тя не отговори.

— Просто не разбирам — каза след малко тя. — Погледна го. — Моля ти се, подай ми роклята.

Това беше преди много месеци и колкото и да бе чудно, те останаха приятели. Тя вдигна перното към устните си и изпразни чашата.

— Сега наистина трябва да вървя — каза. — Обещах на Паван да бъда в студиото му в три.

Той повдигна вежди.

— Паван? Заловила си се със скулптура?

— Не — поклати глава тя. — Позирам му.

Жак знаеше как работи Паван. Използуваше много модели за една статуя. Винаги се опитваше да претвори идеалното. Никога нямаше да успее.

Тя усети насмешливия му поглед да се плъзга по гърдите й. Засмя се.

— Не, не е каквото мислиш.

— Не? — запита той. — Защо не?

— Казва, че били много големи.

— Той е луд — бързо каза Жак. — Но кой ли художник не е луд. Е, какво тогава?

Тя стана.

— Срамният ми триъгълник.

За пръв път, откак го познаваше, той онемя. Тя се засмя.

Най-сетне той възвърна гласа си.

— Но защо?

— Защото това е най-високата планина, която един мъж може да изкачи, казва той, и повече мъже са умрели при опит да я покорят, отколкото са загинали на връх Еверест. — Тя се усмихна и се наведе над него. — Но ние няма да му кажем, че ти си я изкачил сполучливо, нали, Жак?

Тя го целуна леко по бузата, обърна се и закрачи по тротоара. Наблюдава я, докато се загуби след тълпата, и се обърна към келнера.

— Ало! — повика го той. — Мисля да взема още едно!