Харолд Робинс
Торбарите (113)

6.

От прозорците откъм улицата, сега ярко осветена от утринното слънце, все още долитаха шумовете от празненството. Дори и тази обикновено спокойна и тиха част на Хилкрест Драйв, граничеща с болницата „Милосърдие“, бе изпълнена с радостния глъч и виковете на хората. Откъм флотската база срещу Сан Диего от време на време прозвучаваше ликуващият вой на параходна сирена. Така бе и започнало предната вечер, продължило през цялата нощ, когато се разнесе новината, че Япония е капитулирала. Войната беше свършила.

Сега вече знаех какво се бе опитвал да ми каже Ото Щрасмер. Знаех какво чудо е било сътвореното в пустинята. От вестниците и от радиото до главата ми. Те разказаха цялата история за малкия контейнер с атоми, довел човечеството до вратите на рая. Или на ада. Преместих се в леглото да намеря по-удобно положение и макарите, крепящи екстензията на крака ми, изскърцаха, прибавяйки своето мишо цвъртене към другите шумове.

Имал съм късмет, ми беше казала една от сестрите. Късмет. Десният ми крак бе счупен на три места, бедрото на друго, строшени бяха и няколко ребра. Но продължавах да бъда част от света, зад пластовете превръзки, плътно покриващи цялото ми лице, с процепи само за носа, устата и очите. Но бях имал късмет. Поне бях жив.

Не като Еймос, който продължаваше да седи в кабината на „Сентурион“, полегнал на ръба на пясъчен риф на повече от сто и двадесет метра под повърхността на Тихия океан. Бедният Еймос. Тримата членове на екипажа бяха намерени невредими, аз бях все още жив по милостта на Бога и на бедните рибари, които ме бяха открили във водата и ме бяха домъкнали на брега; а Еймос бе замлъкнал в своята водна гробница, край контролното табло на самолета, който бе построил и който не ми позволи да управлявам сам.

Припомних си гласа на счетоводителя, който ми телефонира от Лос Анжелос да ме успокои: „Не се тревожете, мистър Корд. Можем да прехвърлим всичко върху данъците от печалбата. Като приложите брутната сума към четиридесетте процента данък върху допълнителната печалба, ще ни остане чиста загуба по-малко от два милиона…“

Бях затръшнал слушалката, без да го изслушам докрай. Всичко звучеше от добре по-добре. Но как да заличиш от счетоводните книги живота на един човек, убит поради моята алчност? Съществува ли допустим отбив за смъртта чрез възвръщаемостта на данъка върху дохода? Аз бях този, който уби Еймос и колкото и разходи да отбивах от собствената си душа, не можех да го върна.

Вратата се отвори и аз вдигнах поглед. В стаята влезе Роза, последвана от един интернист и сестра, която буташе някаква малка количка. Тя застана от лявата страна на леглото и ми се усмихна.

— Здравей, Джонас.

— Здравей, Роза — измънках аз през превръзките. — Пак ли ще ги сменяме? Не те очаквах по-рано от вдругиден.

— Войната свърши.

— Да — казах аз. — Знам.

— И когато се събудих тази сутрин, всичко ми се стори толкова свежо, че реших да дойда насам и да ти сваля превръзките.

Вторачих поглед в нея.

— Разбирам — казах аз. — Винаги съм се чудел откъде лекарите черпят логиката си.

— Това не е лекарска логика, това е женска логика. Имам предимството да бъда жена, много преди да стана лекарка.

Засмях се.

— Благодарен съм на логиката ти, каквато и да е тя. Ще се радвам много да свалим тези превръзки, макар и за малко.

Тя продължаваше да се усмихва, но очите й бяха сериозни.

— Този път ще ги свалим завинаги, Джонас.

Вперих поглед в нея, докато вземаше ножиците от масичката. Посегнах и я улових за ръката. Изведнъж се побоях от свалянето на превръзките. Чувствах се сигурен, докато ми увиваха лицето като пашкул, скрит от любопитните очи на света.

— Толкова скоро ли? Не е ли малко прибързано?

Тя разбра какво чувствам.

— Лицето ще те поболи още малко — обясни тя, започвайки да разрязва пашкула. — Ще боли още повече, когато плътта и мускулите започнат да възобновяват работата си. Но това ще мине. Не можем цял живот да се крием зад маска, нали?

Сега говореше лекарят, не жената. Вдигнах поглед към лицето й, а тя режеше и размотаваше, режеше и размотаваше, докато най-сетне превръзката падна и аз се почувствах гол като новородено със странна хладина по бузите. Опитах да се видя отразен в очите й, ала те бяха спокойни и безизразни, безлични и професионално безпристрастни. Усетих как пръстите й натискат страните ми, плътта под брадичката, как заглаждат косата на слепоочията ми.

— Затвори очи.

Затворих ги. Усетих как пръстите й леко докоснаха клепачите.

— Отвори ги.

Отворих ги. Лицето й беше все така спокойно и непроницаемо.

— Усмихни се — нареди тя. — Така. — Тя направи широка, невесела усмивка, пародия на топлия начин, по който обикновено се усмихваше.

Аз се ухилих. Хилех се, докато незначителните боцкания, които усещах по бузите, започнаха адски да парят. Но продължих да се усмихвам.

— Добре — каза тя и изведнъж се усмихна. Истински. — Можеш да престанеш.

Престанах и я загледах.

— Как е, докторе? — направих усилие да се покажа спокоен. — Сигурно ужасно?

— Не е чак толкова лошо — отвърна уклончиво тя. — Както знаеш, никога не си бил безумно красив. Ето, виж сам.

Не погледнах в огледалото. Не ми се искаше още да се видя.

— Може ли най-напред да запаля една цигара, докторе?

Тя мълчаливо постави огледалото обратно на количката и измъкна от джоба на престилката пакет цигари. Седна на ръба на леглото, сложи една в устата си, запали я и ми я подаде. Усетих приятната сладост на червилото й, когато всмукнах дима.

— Беше здраво накълцан, след като Уинтроп те е избутал през отвора. Но за щастие…

— Ти знаеш това? — прекъснах я с въпроса си аз. — Искам да кажа, за Еймос. Как разбра?

— От теб. Докато беше под упойка. Разказваше случилото се на части, заедно с частиците стъкло, които вадехме от лицето ти. За щастие никой от важните лицеви мускули не е засегнат сериозно. Става въпрос предимно за повърхностни увреждания. Успяхме да направим необходимите присаждания бързо. И бих добавила успешно.

Протегнах ръка.

— Дайте огледалото, докторе.

Тя взе цигарата и ми подаде огледалото. Вдигнах го и когато погледнах в него, ме побиха тръпки.

— Докторе — казах дрезгаво аз, — съвсем приличам на баща си!

Тя взе огледалото от ръката ми и аз погледнах към нея. Усмихваше се.

— Нима, Джонас? Но ти винаги си приличал на него.

 

 

По-късно сутринта Робер ми донесе вестниците. Бяха пълни с новини за капитулацията на Япония. Погледнах ги незаинтересовано и ги захвърлих настрана.

— Мога ли да ви донеса някакво друго четиво, мистър Джонас?

— Не — отвърнах аз. — Не, благодаря. Нямам настроение за четене.

— Добре, мистър Джонас. Може би искате да поспите. — Той се запъти към вратата.

— Робер.

— Да, мистър Джонас?

— Все… — поколебах се и пръстите ми автоматично опипаха бузите. — Все така ли съм изглеждал?

Белите му зъби се оголиха в усмивка.

— Да, мистър Джонас.

— Като баща ми?

— Съвсем като него.

Замълчах. Странно как човек цял живот се мъчи да не прилича на някого, само за да установи, че е бил жигосан незаличимо от кръвта, течаща във вените му.

— Нещо друго, мистър Джонас?

Погледнах Робер и поклатих глава.

— Сега ще се опитам да поспя.

Излегнах се на възглавницата и затворих очи. Чух вратата да се затваря и постепенно уличният шум потъна в периферията на съзнанието ми. Заспах. Струваше ми се, че напоследък доста съм спал. Като че ли се опитвах да наваксам всичкия сън, от който се бях лишавал през последните няколкостотин години. Но едва ли бях спал дълго, когато усетих нечие присъствие в стаята.

Отворих очи. До леглото ми бе застанала Джени, загледана в мен. Когато видя, че отварям очи, тя се усмихна.

— Здравей, Джонас.

— Бях заспал — изрекох аз като дете, току-що събудено от сън. — Сънувах нещо глупаво. Сънувах, че съм на сто години.

— Бил е приятен сън тогава. Радвам се. Приятните сънища винаги помагат за възстановяването.

Повдигнах се на лакът й макарата изскърца, когато присегнах за цигарите на масичката до леглото. Тя сръчно отупа възглавниците и ги избута назад да подпре гърба ми. Дръпнах от цигарата. Димът прогони съня от главата ми.

— След няколко седмици ще свалят гипса от крака и ще можеш да се прибереш у дома.

— Надявам се, Джени — казах аз.

Внезапно съзнах, че не беше с обикновените си, бели болнични дрехи.

— За пръв път те виждам в черно, Джени. Нарочно ли?

— Не, Джонас. Това са обикновените ми дрехи, освен когато не съм дежурна в болницата.

— Значи днес имаш свободен ден?

— Няма свободни дни, когато служиш на Спасителя — отвърна простичко тя. — Не, Джонас, дойдох да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме? Не разбирам. Ти каза, че след няколко седмици аз…

— Заминавам, Джонас.

Загледах я глуповато.

— Заминаваш ли?

— Да, Джонас — промълви тихо тя. — Бях тук, в болницата „Милосърдие“, само докато дочакам транспорт за Филипините. Там изграждаме нова болница на мястото на разрушената през войната. Сега ме пускат да замина със самолет.

— Но, Джени — възразих аз. — Ти не можеш да оставиш хората, които познаваш, езика, който говориш. Там ще бъдеш чужденка, ще бъдеш сама.

Пръстите й докоснаха разпятието, което висеше на черната кожена връвчица. Тихият смирен поглед на сивите й очи стана по-топъл.

— Аз никога не съм сама — отвърна простичко тя. — Той винаги е с мен.

— Не бива, Джени — обадих се отново аз. Взех брошурата, която бях открил на масичката до леглото и я отворих. — Това е само временна професия. Можеш да се оттеглиш винаги, когато пожелаеш. Не е свършил тригодишният период на послушничеството, преди да дадеш обет. Не ти е мястото тук, Джени. Просто искаш да потушиш болката и скръбта си. Прекалено си млада и красива, за да скриеш живота си завинаги под черното наметало.

Не ми отговори.

— Не разбираш ли какво ти казвам, Джени? Искам да се върнеш там, където ти е мястото.

Тя бавно затвори очи, а когато ги отвори, те бяха насълзени. Но щом заговори, гласът й беше изпълнен с мъдрост и вяра.

— Ти си този, който не разбира, Джонас — изрече тя. — Няма място, където бих желала да се върна, защото то е тук, в Неговия дом, към който аз принадлежа.

Наканих се да заговоря, но тя леко вдигна ръка.

— Ти мислиш, че съм дошла при него поради болка и скръб? Грешиш — продължи тихо тя. — Човек не бяга от живота към Бога, човек отива при Бог заради живота. Търсила съм Го през целия си живот, без да съзнавам точно какво търся. Любовта, която намерих, бе само бледна пародия на това, което знаех, че е любов; милосърдието, което раздавах беше най-ситното късче от милосърдието, което можех да дам. Тук, в Неговия дом, и в труд за Него аз намерих много повече любов от тази, която някога съм познавала. Чрез Неговата любов намерих спокойствие, удовлетвореност и щастие, тъй както повелява волята Му.

Тя замълча за миг, поглеждайки разпятието между пръстите си. Когато пак вдигна поглед, очите й бяха бистри и спокойни.

— Има ли нещо на този свят, Джонас, което би ми дало повече от Бога?

Не й отговорих.

Тя бавно вдигна лявата си ръка към мен. Погледнах надолу и видях тежкия сребърен пръстен на безименния й пръст.

— Той ме покани в своя дом — каза бавно тя — и аз приех пръстена Му, да го нося така, че да живея винаги с Неговата слава.

Улових ръката й и притиснах устни към пръстена. Усетих как пръстите й нежно оправят косата ми, после тя се отдалечи от леглото, като спря да ме погледне.

— Често ще мисля за тебе, приятелю мой — каза тя. — И ще се моля за теб.

Мълчаливо си изгасих цигарата. В погледа на Джени имаше такава красота, каквато никога преди не бях откривал.

— Благодаря, сестро — отвърнах тихо аз.

Без дума повече, тя се обърна и излезе през вратата. Загледах се към пода, където бе стояла, но даже и призракът й бе изчезнал от стаята.

Зарових лице във възглавницата и заплаках.