Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (9)

Добрият дядо и злата баба

Джимката най-после разбра какво е това да пътуваш на стоп.

Изправиха се отстрани на банкета и започнаха да вдигат ръка на всяка преминаваща кола.

Някои спираха, но се оказваше, че не са в посоката, която им трябваше, и заминаваха.

Шофьорите на други се правеха, че не ги забелязват, и като се изравняваха с тях, надуваха моторите, за да отминат по-бързо. След тях Джимката лаеше неприязнено, та се налагаше чичо Миша да го успокоява:

— Недей, Джимка, не им се гневи! Не са ни викали те тук на пътя, че да им се сърдим, задето не ни вземат! Ето, тези нямат място — за какво да спират! Този пък не обича да вдига непознати — е, да си вървим по пътя! А ти трай — ще излезе и нашият късмет!

Бая им се наложи да траят… По вечеря чак спря при тримата един очукан, издраскан и прашен камион с разхлопани калници и вдигнати капаци на двигателя. „Закъде сте?“ „За там и там сме!“ „И аз съм за там!“ „Ще ни вземете ли?“ „А за какво иначе ще спра! Дамата при мен — отвори галантно вратата изпоцапаният с масло шофьор, — а вие двамата горе!“

Леля Маша усмихнато отказа да седне в кабината и ето така тримата се намериха в голямата, разхлопана и подскачаща каросерия.

И забравиха вече откога се друсат в нея!

Но не престана да им бъде весело да пътуват…

Чичо Миша все намираше от какво да се възторгва. Докато се виждаше, говореше за равнината, за хубаво обработените ниви, за хълмовете, за пръснатите из равнината и по хълмищата горички… Като се смрачи, започнаха да го радват разпилените покрай пътя из далечината светлини на селата, а като се насити и на тях, захвана се с небето…

То беше звездно, цялото озвездено покриваше безкрайната равнина. Във висините му точно срещу тях плуваше луната — голяма и кръгла.

— Нямам думи! Нямам думи! — повтаряше чичо Миша.

— За какво нямаш думи? — питаше го леля Маша.

— За всичко това! За всичко това! — отвръщаше той.

А „всичко това“ не се нуждаеше от никакви думи! То и така си беше красиво, тайнствено и необяснимо. Примигваха звездите една по една, луната още се окръгляше, топъл ветрец рошеше тъмните сенки на крайпътните храсти и дървета…

— Ето я, Джимка, и нощната България! — показваше му всичко чичо Миша. — Гледай я и се опитай да разбереш защо така понякога въздишаше и й се плачеше на леля Маша… Ето, за тая гледка въздишаше… За нея й се плачеше…

— Но не е плакала! А ти си плакал!

— Да! Плакал съм! — призна си, без да се срамува, чичо Миша. И сетил се за нещо, каза: — Та и ти така, Джимка, като ти домъчнее за тайгата, помисли си за нея, поплачи си, и ще ти олекне…

— Нямаш ли за какво друго да приказваш, че се захвана с тайгата сега?! — скастри го леля Маша.

Но беше излишно. И без припомнянето на чичо Миша той за тайгата мислеше и всичко, което видеше, сравняваше с нея. Небето й — с това небе, земята й с тази земя, този ветрец — с нейните ветрища. И ако едно тук му се харесваше повече, друго в тайгата му се виждаше непостижимо за тази иначе така разнообразна природа. Например — тишината на тайгата! То е тишина! А тук — да ти писнат ушите от несвършващата песен на щурците! Но всъщност му харесваше и песента на щурците! И му е трудно да реши кое е по-хубаво — онази тишина или тази песен? Отказа се да мисли за това, защото сметна, че най-хубаво е там, където е леля Маша. И защото мисли, че за нея ще бъде добре навсякъде, където е и той. А те сега са заедно и значи всичко е наред!

Минаха през някакъв малък, струпан в ниското град, стигнаха едно голямо и с много посоки кръстовище.

— Стигнахме! — рече чичо Миша.

След още малко се изправи и задумка по тавана на кабината.

— Знам! — показа главата си шофьорът и продължи да гони камиона в светналия напред коридор на фаровете.

Беше добър да ги вземе на стоп, надмина себе си, като се отби от пътя си и ги закара чак до селото!

Леля Маша и чичо Миша много го молиха да остане тази вечер с тях, но той им каза, че има бърза работа, че много му се иска да остане, но че това му е невъзможно. Пуснаха го да си върви, след като обеща, че някой път непременно ще се отбие. Размениха си адресите. Погали шофьорът с омаслената си ръка клепналите уши на Джимката, качи се в камиона и замина.

Стърчаха в центъра на селото.

— „Е, кога?“ „Е, как?“ Ето — дойдохме си! — въздъхна чичо Миша.

Джимката обиколи площада, за да се поразтъпче. Магазините бяха затворени, столовете в ресторанта стърчаха обърнати върху масите, паркът отвъд речицата тъмнееше…

— Джимка! — повика го леля Маша.

Беше си намислил да го поразгледа, но свърна от тясното мостче и се затича назад.

Догони ги в края на притъмнялата улица. Повървяха по друга. Спряха пред протка и двор — целия осветен от голяма, увесена на дървото пред къщата крушка. Чичо Миша свали торбата от рамото си и затъпка на място. Леля Маша го гледаше и очите й бяха пълни със сълзи.

— Е, докога? Няма ли да влизаме? — усмихваше се през сълзите си леля Маша.

— Смятам откога не съм прекрачвал този праг — продължаваше да тъпче тревата с босите си крака чичо Миша.

— Отдавна! — изтри очите си леля Маша.

И добре че го стори! Отвътре изглежда ги чуха, като разговарят. Затичаха се нечии стъпки и се намериха в прегръдките им бате Владко и кака Виолетка. А после Джимо се намери в техните прегръдки — щяха да го разкъсат. Главата му стискаше единият, задните крака и опашката — другият. А той не можеше място от радост да си намери! Лизваше единия, мъчеше се да докосне другия. Извървяха всички тясната пътечка до масата под дървото.

— Изпребихме се да ви чакаме! — каза старецът с понаболата бяла брада.

Бате Владко и кака Виолетка той знаеше — идваха лятната ваканция за един месец в Коми. Но кой е този старец и коя е тази баба, която сърдито казва на децата:

— Оставете това куче! Вървете да си измиете ръцете и сядайте на масата!

Озъби й се, ядосано я залая — веднъж завинаги да разбере, че той не е „това куче“, а Джимо.

— Мамо — рече и чичо Миша, — ние не сме гладни!

— Гладни-негладни — масата вас чака! — рече строго бабата и отгърна покривката.

Тази зла баба значи е майката на чичо Миша! А старецът с побелялата брада, който така хубаво се усмихва, е баща му! Джимката тях не ги е виждал, но ще направи така, че и те да го обикнат… Да го обикне и тази проклета бабичка, която, види се, е от хората, дето не могат да понасят кучета! Като фурнаджията в селището, който отначало ги гонеше с цепеницата, а после им даваше по цял хляб на тримата със Сивоокия и Мъничето.

Ще види тя!

Не разбра защо чичо Миша излъга, че не са гладни, след като през деня бяха останали на един сандвич само. Добре… На него много му се искаше да поговори с баща си… Поговориха си. Но това не му попречи толкова много да изяде, че да се наложи злата баба на три пъти да му досипва и да каже най-накрая:

— Не били гладни! Та толкоз път да мине човек и да не огладнее, бива ли! А, колко път минахте?

— Много път, мамо! — отговори чичо Миша.

— А колко, примерно… Оттук докъде например?

— Не мога да ти кажа, мамо. Но сме изминали, грубо пресметнато, над десет хиляди километра!

— Хиляди! — удиви се бабата. — И ще ми разправят, че не били гладни!

— Вече не сме, мамо… — обади се леля Маша. — Седни и ти при нас, стига си тичала до кухнята, стига си притуряла!

— Тичането не ми пречи мене! — усмихна се най-сетне старата и приседна до леля Маша. — Мен даже ми е драго да ви прислужвам — откога го чакам аз този ден. Да се приберете от тази пуста чужбина, че се намъчихме и ние тука без вас и с тези ваши непослушни деца!

Бате Владко и кака Виолетка тихичко се измъкнаха и отидоха в стаята с телевизора. Джимо изтича подире им, но те не рачиха да си играят с него, а се втренчиха в екрана. Остави ги да гледат и тръгна из къщата. Всички врати бяха отворени, та можа да обиколи стаите. Бяха тихи, топли и навсякъде по стените имаше снимки, от които леля Маша и старецът с бялата брада се усмихваха, чичо Миша гледаше замислено, а злата баба сякаш се канеше на някого да се скара. Повечето от фотографиите бяха на бате Владко и кака Виолетка — като бебета, като малки, като по-големи и каквито са сега… И въпреки че те не му обърнаха полагащото му се при пристигането внимание, реши, че няма да е зле да отиде да подочуе какво свадливата старица ще се оплаква от внуците си.

Излезе и се излегна в краката на дядото. От благодарност и да му покаже, че е готов да се разбират те двамата. Дядото направи необходимото за това — през цялата вечер, скрито от бабата, му подаваше все отбрани късчета месо. Нахрани го хубаво. Но Джимо не заради храната хареса стареца, а заради усмивката му — малко занесена, малко мечтателна, добра и успокояваща. Сякаш му казваше с усмивката си: „Ти, Джимка, не се тревожи! Ще я надвием ние тази бабичка! Ти гледай само да не я ядосваш и по-малко й се мотай пред очите, а другото остави на мене!“.

Ето я сега — говори за пари, нещо, което леля Маша никак не обича! Колко са изкарвали, колко са спестили, колко са похарчили за тази си, ненужна според нея, обиколка на голямата страна.

Леля Маша споменаваше думата „пари“ само когато много й се искаше да накара чичо Миша да се откаже от цигарите си. Викаше му: „Пресметни само колко пари пръскаш за тези твои цигари!“. А той й отговаряше: „Колкото пръскам — толкова!“. Но си направяше труда да пресметне и винаги излизаше сметката му, че са много парите, които дава за цигари. Започваше да се ядосва за тези „изгорени на вятъра“, както казваше, пари! А на леля Маша й домъчняваше за него и започваше пък тя да се ядосва, че му е създала грижи.

Проклета бабичка: „Колко, колко, колко?“.

Залая срещу й.

Бабата го изгледа, посочи го с върха на чехъла си и запита:

— А тази хайта все с вас ли я мъкнахте?

— Защо да е хайта, мамо! — обиди се заради него леля Маша.

Значи бабата беше казала нещо обидно! „Хайта…“ Не знае какво е, но заради незаслужената с нищо обида си струва да я захапе за чехъла…

— Защото е хайта! — продължаваше да го гледа с малко кривогледите си очи бабата. — Всяко куче е хайта!

— Това не е! — обади се миролюбиво дядото. — Аз каква му е породата не мога да знам, но че е умно куче, всеки може да забележи…

— Значи аз само не мога! — обиди се старата.

— Можеш, но не искаш! — рече дядото и се изправи.

Тръгна с бастунчето си за към къщи.

— Ще ви науча аз вас двамата! — викна подире му бабичката.

„Ще видим кой кого!“ — закани се Джимо.

— Не мога аз — каза бабата — да го оставя този звяр пуснат из двора си! Не мога… Трябва да го вържа!

— Но, мамо, той никога не е бил вързан! — примоли й се леля Маша.

— Ще свикне да се връзва! — наведе се бабата, размота сиджимката от врата му. Можеше така да я гризне, но не го стори заради леля Маша. Погледът й го молеше да бъде сдържан.

Поведе го бабата и омота сиджимката за един от диреците на сайванта. Докато се усети, и ето — намери се вързан! То било нещо много неприятно за едно куче, а сигурно и за един човек… Да те вържат, да не можеш да отидеш, където искаш, да не можеш да направиш това, което ти се иска… „Най-ужасното нещо на света е да посегнат на свободата ти!“ — помисли си, преизпълнен от отчаяние, Джимката…

Дойде при него леля Маша, погали го и се прибра вкъщи.

Чичо Миша опря гръб на дирека, допуши цигарата, стъпка угарката с петата на обувката и изчезна и той.

Децата вътре се караха с баба си заради него, но той не чуваше какво казват, защото се мъчеше да разбере с какво толкова подразни бабата, че го нарече тя „хайта“ и което е по-страшно — върза го за този дирек като някой престъпник. Макар че и с престъпника не бива така да се постъпва…

Притихна къщата, изгасиха всички крушки, притъмня дворът, неясни и затова страшни шумове тръгнаха отвсякъде. Стисна зъби, за да не излае от ужас, притвори очи и се приготви да чака утрото…

Нечии стъпки се провлачиха по пътеката…

Чу добрия глас на дядото с бялата брада:

— Ти не й забелязвай на нея! Ще я измамим ние нея!

Почувства добрата му ръка на гърба си, сетне около вратлето, когато отвързваше сиджимката от дирека.

— А ти бъди мирен! — шепнеше старецът. — Аз сутринта ще дойда да те вържа и ето ти я бабата измамена!

Джимката го изпрати до портичката и тихо се настани в сухото сено.