Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (13)

Семеен съвет

Изнизаха се дните на ваканцията…

Леля Малина — майката на трите Дани — пристигна, за да ги отведе в големия град, където живееха.

Дядо Цани омрачня. Една от друга палеше цигарите си, въздишаше и тръгнеше ли за нещо, докато стигне до под сайванта, забравяше за какво е тръгнал. Добре че трите Дани вървяха след него, та му напомняха…

Въртеше се старецът под сушината.

— Дядо, ти търсеше правата лопата! — рекоха му трите Дани.

— Умничките ми! — усмихна им се дядото. — Вярно, че правата лопата ми трябваше… Ама де я тая пуста права лопата?!

— Ето я, дядо! — посочи му Цвета лопатата. — Ще се блъснеш в нея, а не я виждаш!

— Вярно, че ще се блъсна в нея! — въздъхна старецът.

— Така е, дядо Цани, защото не мислиш за правата лопата, а за нещо друго! — каза кака Радка.

— Че за какво друго да мисля? — запита се старецът и не можа да си отговори.

А Дана, като взе лопатата и я понесе към градината, каза:

— Дядо, тебе ти е мъчно, че ще си тръгнем сега с мама. Затова си разсеян и затова така забравяш! И на мене ми е мъчно, задето те оставяме сам, а ето — нищо не забравям!

— Дядо, не бива да ти е мъчно! — каза кака Радка. — Ние през зимната ваканция пак ще дойдем!

— И през пролетната… И през лятната ще дойдем при теб! — рече Цвета.

Дана се спря, подпря се на лопатата и без да се обърне назад, каза:

— А ти защо не вземеш да дойдеш при нас? Ние ще поговорим довечера с мама, но и преди да сме говорили, мога да ти кажа, че тя ще се съгласи! Тя даже веднъж каза на татко: „Що не вземе дядо Цани да се прибере вече при нас?!“.

Трите Дани зачакаха отговора му.

Дядо Цани вдигна наведеното си към земята лице. Помъчи се да се усмихне и каза:

— А, ето го и вашият човек! Тъкмо се чудех как тъй досега да не дойде, и той иде!

Джимката подочу малко нещо от разговора им, но и без това знаеше какво предстои да се случи. Беше разбрал, че леля Малина е дошла да отведе трите Дани. А как не му се искаше да се разделят! Ако знаеше как и ако можеше, щеше да помоли леля Маша да вземат при тях леля Малина и трите Дани…

— Деца, елате да закусите! — викна откъм къщицата леля Малина. — Татко, хайде!

— Вървете вие… Аз по-сетне ще дойда! — каза дядо Цани.

Насядаха около масичката трите Дани. Сви се в краката им Джимката. Дояждаше палачинката си, когато Дана каза:

— Мамо, дядо Цани не иска да дойде с нас, но ние нали можем да вземем със себе си Джимката… Нали разрешаваш?

Джимката едва не се задави! Как не се е сетил? Разбира се, че е невъзможно леля Малина и трите Дани да дойдат при него. Те в София си имат татко, леля Малина — работа, Даните — училище… И вместо да моли леля Маша те да идват при тях, може да я помоли да го пуснат за малко той да им погостува. Той и трите Дани неведнъж си бяха говорили, че Джимо непременно трябва да им погостува…

Леля Малина мълчеше.

— Мамо, съгласи се! — помоли я кака Радка.

— Мамо, кажи, че си съгласна! — обади се и Цвета.

— Мамо, аз съм измислила как да стане това! — засияха едрите очи на Дана. — Ще помолим леля Маша да пусне Джимката с нас, за да му покажем София и да го заведем в зоологическата градина. Леля Маша много обича Джимката и няма да има нищо против той да види София и да посети зоологическата градина!

— Аз също искам Джимката да ни погостува — каза леля Малина. — Но в София няма да бъде като на село… За Джимката няма да бъде достатъчно само да си играете с него, а ще иска и грижи. Да го извеждате, да го разхождате…

— Мамо, аз ще го извеждам сутрин, като тръгвам на училище! — каза кака Радка.

— Аз ще го разхождам на обяд, като се върна от училище! — засия Цвета.

— Аз пък ще се откажа от училището и ще си бъда все с Джимката! — рече Дана.

— Тогава разговорът ни става безпредметен! — зае се с почистването на масата леля Малина. — Съгласих се да вземем Джимката с нас, за да станете по-добри, а вие отсега още…

— Добре де, добре де — не я остави да се доизкаже Дана, — ще ходя на това училище и само когато не съм на училище, ще си бъда с Джимката!

— А кога ще учиш?

— Двамата ще учим! — рече Дана.

През целия ден си говореха кой какво и как ще го каже на леля Маша, за да им дадат за малко Джимката. Каквото и да измислеха, все им се струваше неубедително и пак започваха отначало. Рада ще каже това… Цвета — другото… Дана ще каже, че не може да живее без Джимката… Но и леля Маша може би не може да живее без него! Какво тогава да каже Дана!

А Джимо, знаейки отнапред резултата от предстоящия разговор, никак не се притесняваше. И вече беше се приготвил да пътува. Пак! Този път — до София!

На обяд трите Дани легнаха да спят. Когато се убеди, че са заспали, леля Малина отиде при леля Маша.

— Свикнали са с Джимката и искат да го вземем за малко с нас — каза леля Малина.

— Добре ще е за него да дойде с вас! — каза леля Маша. — Ние тръгваме на работа. Децата ни са големи и все не намират време за него… Не зная просто как ще се оправяме — той е свикнал на свобода, а да го затворим сега в апартамента, значи да го поболеем…

— Ще ни го дадеш ли? — запита леля Малина.

— Той ни е самостоятелен! — усмихна се леля Маша. — Ако иска да бъде с трите Дани и тръгне с тях — няма да го спра! Но ако не тръгне, не мога да го изпратя…

— Ще тръгне! — зарадва се леля Малина. — И той е свикнал с децата! Ще тръгне!

— Това ще видим утре! — каза замислено леля Маша. — Изпрала съм му одеялцето, ще го изкъпя следобед…

Като чу за къпането, Джимката се заизмъква през нацъфтелите гергини и не можа да чуе защо леля Малина така настоятелно го измолваше от леля Маша. А тя го искаше, освен за това, че много го харесваше и също го беше обикнала, още и защото смяташе, че ще бъде добре за трите Дани да имат за кого да се грижат. Смяташе, че това ще ги направи по-добри, по-сърдечни и по-отзивчиви хора.

А трите Дани пак бяха я измамили! Само се бяха направили, че спят. Щом тя излезе, пак започнаха да си шушукат коя, кога и къде ще води Джимката…

Чул шушукането им, Джимката, озъртайки се, влезе в коридора и тихо драсна с нокти по вратата.

— Колко е часът? — запита Дана.

— Можем да ставаме вече — обади се кака Радка.

И понеже не бяха се и събличали, излязоха веднага.

Заведоха магаретата на реката. Запасоха ги в ливадите и се върнаха при бента.

Бистро блестеше реката. Ухание на мента се разнасяше изпод стъпките им. Възгорчивичък пелин, попрецъфтяла мащерка и пищни звездели гъсто обрастваха бреговете. Късно септемврийско слънчице сипеше от небесата жегата си, в далечината потрепваше мараня, а в сенките на върбите беше студено като в най-студеното на яза.

Къпаха се, гониха се, дигнаха гъските и ги гледаха как смешно и непохватно летят, наблюдаваха как щъркелите се събират на ято, за да отлетят за южните си страни…

Ваканцията беше приключила!

Поседяха на брега, за да поизсъхнат, и се облякоха.

Подбраха напреде си магаретата.

Поизостанаха Марко и Джимката.

— Ти утре тръгваш! — рече Марко.

— Не знам още! — каза Джимката.

— Знаеш! — каза Марко. — Знаеш и не се прави, че не знаеш! Но, изглежда, тъй трябва!

— Тъй трябва, изглежда! Я с леля Маша, я с трите Дани, но все ще трябва да тръгна!

— Ние тука с дядото някак ще я бутаме, не ни мисли нас… Обаче, да ти призная, ти бабата я очовечи! И съм я ритал, и съм я хапал — от нищо не взе. А ти с тая червена лисица само, и я направи по-мека и от памук!

— С лисицата се разбрахме — няма вече да идва у дома!

— Аз не за лисицата… Аз за бабата приказвам… Сега и вода ми дава понякога, и филия хляб, поръсена със солчица…

— Не ни е лоша бабата! Малко е проклетичка, но…

— И проклетичка не е! Тъй че не ни мисли ти нас, а гледай да бъдеш добре и да не ни забравиш!

— Никога няма да ви забравя! И на лято през ваканцията пак ще бъдем заедно!

— Обещаваш?

— Обещавам! — рече Джимката.

Така се разделиха с Марко.

Защото, въпреки че се прибраха късничко, не му се размина къпането. Беше се свършил шампоанът, та леля Маша на три пъти го сапуниса с един голям и ръбоват калъп домашен сапун. Тъй го насини с ръбовете му, че Джимката не можа да разбере по-лютив ли е, или по-ръбоват!

Дойдоха трите Дани и леля Малина да го измолват. Но все отлагаха разговора за това, за което бяха дошли. И чак когато трябваше да си тръгват, Дана каза, че всъщност са дошли не за да си приказват разни работи, а да поискат от леля Маша да пусне Джимката да им погостува. Каза още, че имат телефон (подаде й едно листче с номера) и когато й се поиска, ще може да го чуе или да му каже нещо, ако има какво да му казва. Леля Маша й каза да пита първо чичо Миша. Чичо Миша даде съгласието си. Само поиска да му дадат и адреса си, ако може, та когато пътуват до София, да се отбиват с леля Маша и да го виждат.

Е, при това положение, като му имат телефона и адреса, Джимката вече се реши да тръгне с трите Дани. Едно, за да бъде още малко с тях. Второ, да не пропусне възможността да види София. И трето, да се запознае с животните от зоологическата градина. Кака Радка казваше, че са много, най-различни и всичките много интересни. Кака Радка се готвеше да кандидатства в природо-математическата гимназия и за животните разказваше просто прекрасно!

Леля Маша обясни накрая на трите Дани и леля Малина, че такова решение не могат да вземат те, а единствено Джимката. Той знае как да го направи и на сутринта ще знаят какво е решението му…

Ето така завърши съветът, без да се произнесе по разисквания въпрос!

Бабата се намеси много несполучливо, като каза, че ще й бъде мъчно за Джимата, че все е виждала куче и кучета, но такава Джима не е виждала!

Дядото мълча през цялата вечер.