Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (10)

Панаирът на пернатите

Над застлания с плочести камъни двор бързо развиделя.

Отърколи се луната на изток.

Избледняха звездите.

Ветрец зашушна в сухото сено.

Изсветля небето и зааленя изгревът. Надникна младото слънце иззад върха на хълма. Запърхаха под стряхата врабци, птички някакви се заборичкаха в клоните на овошките, загукаха гълъби…

Из двора защъка толкова много непознат народ, че в първия момент Джимо се сащиса!

Измъкна се изпод захлупения кош квачка с една сюрия съвсем наскоро излюпени пиленца. Още бяха чистички ноктенцата на малките им краченца, жълтееше златно пухче по главичките и гръбчетата им, смешно писукаха вирнатите право напред човчици. Вървяха тъй неуверено, че всяка бучица можеше да ги събори, падаха, ставаха, затирваха се да догонят разровилата торището квачка…

— Тук-тук! Тук-тук! — викаше ги късо тя.

— Тук сме! Тук сме! — писукаха те.

И също като нея ровеха боклука, и като нея оглеждаха разровеното. Открили някакво червейче, всички се юрваха към него, всички го дърпаха, в настъпилата суматоха червейчето успяваше да изчезне. Пиленцата едно друго се гледаха с подозрението, че някое от тях го е глътнало…

Квачката ги погледна и пак се зае с торището. Пилетата се съсредоточиха в движенията на краката и човката й, със смешна сериозност се заеха да й подражават.

Петелът важно се разходи из двора, подхвръкна на стобора, вдигна пълни с любов очи към изгряващото слънце и извика така, че всички да го чуят:

— Щяхте да видите вие слънцето, ако не бях аз! Ахаааа, щяхте да го видите друг път!

Никой не му обърна никакво внимание.

Патиците се заклатушкаха към портата, подвряха се отдолу и изчезна патешката им редица към реката.

Козата се качи на каруцата, от каруцата на покрива, кой знае как успя да се закрепи с острите си копитца на циглите и забръсти зелените клони на крушата.

Овцете излязоха от кошарата, любопитно огледаха Джимката, наредиха се покрай пръснатото до мрежата сено.

В кочината загрухтя прасето.

Джимката гледаше, слушаше, озадачен и поизплашен се притискаше в дирека на стобора и мислеше за това, откъде и как знае толкова много за животните и птиците, които никога не е виждал.

В Коми патици няма. А ето той знае, че тръгнаха към реката. И езика им разбира. Патокът попита, преди да се проврат под портата: „На ливадата ли да ги заведем, или на завоя горе?“. „Първо на ливадата — отговори му патката, — да се напасат, а после може и на завоя да ги заведем да се покъпят!“ „Права си!“ — съгласи се мъдро патокът и поведе голямото си семейство към ливадите.

Козата от покрива бръстеше шумата и врещеше:

— А, може ли някой да се качи при мен? А? Не може никой, ааа, да се качи при мен! Ааа…

Овцете налягаха на пометените плочи. Едната от тях каза:

— Това сено на зима ще бъде много вкусно, но сега не ми се яде!

— Пасе ти се зелена тревица, нали? — запита я друга.

— Тоя овчар кога ще мине да ни вземе, не знам вече! — рече трета. — Вчера закъсня, а днес, както се вижда, пак се кани да закъснее!

— Беше много сърдит вчера! — каза четвърта. — Такава тояга стовари на руното ми, че още я усещам! И съм се зарекла по-встрани да стоя от него, защото…

— Удари те, защото не си пасеш на пасището, а все те тегли към посевите! — каза някоя от четирите и замълчаха всички, и запреживяха в очакване да чуят рога на овчаря.

— Жаден съм! Жаден съм! — зарева отнякъде магарето. — Жаден съм! Жаден съм!

Ето и на магарето думите разбира!

— Ида! Ида! — отвърна откъм къщата добрият дядо с бялата брада.

Джимката още се притисна към дирека, да види дядото, че е послушен, че го чака да го върже за пред бабата, че иска да му се хареса толкова, колкото дядото на него му хареса…

Застана на едно коляно старецът, но не за да го върже, а да намотае сиджимката. Видя медала, взе го на дланта си, добре го разгледа и от двете страни.

— Ти, Джимич — каза, — си малко нещо герой… Даже си голям герой! Аз знам как е станало всичко — мене Маша ми писа за това. И намирам, че умно и храбро си постъпил. Да е някое глупаво куче, ще се изплаши и ще се емне да се прибира, и хич няма да се интересува изгубил ли се е някой или не е… А ти си постъпил както трябва. Така е! Трябва да се интересуваме не само от себе си, а и от това, което става с другите…

Дядото хубаво заплете сиджимката, направи я като гердан и сега Джимката по-леко я понасяше на врата си. Дори му беше приятно да я носи — стоеше като накит и в същото време като лентичка, на която се полюляваше по-прибрано и по-удобно медалът му.

— А сега ние с тебе ще нахраним този пернат свят! — каза старецът.

Пътем занесоха с котела вода на магарето.

Отбиха се до хамбара и гребнаха от голямата ракла една крина зърно.

Излязоха насред двора. Дядото подпря крината на коляно и започна да хвърля зърното с голямата си шепа.

— Кът-кът-кът… Кът-кът-кът…

Сипнаха се в краката му кокошките. Дойде и квачката с малките си пиленца.

— Па-па-па-па-па…

Патките не бяха стигнали, изглежда, далече. Чуха го, подвряха се под портата и лакомо запротягаха шии към зазлатялото по плочите зърно.

— Пуй-пуй-пуйчета… Пуй-пуй-пуйчета…

Надутият като пуяк пуяк изведе сънените си пуйки от пуйкарника, подреди ги по-встрани и като загъргори с голямото си гърло, накара стареца и натам да захвърли зърна.

— Току-току-току… Току-току-току…

Двете токачки излязоха от обора на магарето, бързо се совнаха край пуйките и се завряха сред кокошките.

Ято врабци се спуснаха от клоните на крушата.

Качулати и гащати гълъби се вдигнаха от покрива на къщата, полетяха над двора, един по един накацаха по каскета, раменете и ръцете на стареца. Целия го обкацаха! Перпеляха с криле да се задържат кой където е кацнал, гукаха му, кълвяха зърното направо от шепите му…

Бре, че хубав стана дядото, целият отрупан с пух и перушина.

Леля Маша, чичо Миша и децата, наизправили се зад оградата, с радост наблюдаваха това, което става на двора. Изстъпи се на стъпалата на къщата и бабата. Позасмяла се и тя, викна на дядото:

— Ти, старо, пак ли с твоя панаир се разправяш! Панаирджия такъв! Остаря, а акълът му в главата не дойде — дай му само панаири да прави!

Дядото сложи внимателно крината на земята, налапа пръстите на двете си ръце и пронизително изсвири.

Гълъбите като облак се вдигнаха и закръжиха високо в небето.

Врабците се свряха под стряхата.

Гугутките бързо намериха гнездата си.

Патките се заклатушкаха пак към гората.

Пуякът загърголи сърдито.

— Край на панаира! — викна дядото и удари с длан дъното на празната крина.

Кокошките дообраха зърното и се пръснаха коя накъде види.

А бабата видя изправилия се на коленете на стареца Джимо и запита строго:

— Кой пусна тоя звяр?

— Ти къде тука виждаш звяр! — направи се, че не разбира въпроса й дядото.

— В краката ти го виждам!

— Че какъв звяр е това! Това е Джимич! — рече дядото. — И не се засилвай пак да го връзваш, защото ние с него излизаме. Тръгваме да косим трева! Ти ни нагласи в торбата нещо за ядене, докато запрегнем магарето!

Бабата се врътна ядосано и влезе в къщата.