Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (19)

Момъкът с цилиндъра

Когато някой с характера на Джимо реши нещо — той непременно ще го направи! Кога да е, при каквито и да е обстоятелства!

Реши, че е време да бяга от дебелата дама, и избяга.

Никак не беше лесно да се направи това…

Дебелата дама живееше самотно. Само от време на време идваха при нея някакви подозрителни типове, но само до вратата. Предаваха й нещо, тя им даваше плик с пари, които няколко пъти преди това беше броила на масичката пред големия телевизор, и веднага издрънчаваха дебелото резе и тежката верига.

Излизаше, за да натъпче хладилника си с меса и консерви. Вземаше го понякога до супера, но омотаваше каишката му в дръжката на вратата и винаги заключваше колата.

Разбираше, че трябва да се прави на привързан, за да я заблуди, че да започне тя да го пуска сам да върви след нея, но не можа да преодолее отвращението, което изпитваше към търговката и котката й. Продължи да живее в коридора зад вратата. Все така отказваше да се храни и спеше или се правеше, че спи, когато те са будни.

— Този ще излезе по-мързелив и от нас двете! — казваше дебелата дама на котката си.

Котката се умилкваше в краката й.

— Нищо! Ще свикне глупакът с нас! — додаваше дамата. — Като огладнее хубаво, и ще видиш как ще се присламчи до хладилника! — хилеше се неприятно тя и подаваше на любимката си парчета прясно месо.

Джимо стискаше очи… За да не гледа колко е лакомо рошавото чудовище и каква е неприятна стопанката й!

Една нощ, много късно, на вратата се позвъни.

Дамата се надигна от креслото, където понякога и спеше, взе приготвения плик и потътрузи дебели като диреци крака към вратата. Задрънча с веригите и резетата. Открехна само, но отвън някой чевръсто натисна вратата, отвори я и в големия апартамент нахлуха трима милиционери.

— Вие ли сте Дебелата дама? — запита единият от тях.

— Вие сте дебели! — рече обидено дамата, обърна им гръб и отиде да се тръшне в креслото си.

Успя да пусне плика зад вратата, откъдето Джимо, свит на кравай, наблюдаваше това, което става.

— Знаем, че вие сте Дамата, и дойдохме да ви кажем, че шайката ви е разкрита! — рекоха милиционерите. — Излишно е да отричате!

— Искам да видя доказателствата ви! — замижала, милваше котката си Дамата.

Джимката захапа плика и го отнесе в хола. Беше страшно отслабнал, но успя да се изправи. Единият от милиционерите го видя, пое плика и го отвори.

— Ето едно от доказателствата! — извади тестето банкноти той. — За кого сте ги приготвили?

— Не съм виждала това куче и този плик ми е абсолютно непознат! — каза лениво дамата.

— Кучето не е ли ваше?

— Казах ви, не съм го виждала!?

— А какво прави то у вас?

— Довели сте го вие… И сте му дали този плик, за да си осигурите доказателствата, които са ви нужни!

— И тези накити ли не сте виждали? — измъкна една книга от библиотеката другият от милиционерите. Тя само на вид беше книга, а инак представляваше добре притворена кутия, от която се изсипаха на масата много златни пръстени, верижки, гривни и колиета.

— Мои са! — рече Дамата.

— Затова ли така ги криете?

— Крия ги, както си искам…

Третият милиционер успя най-сетне да отключи килерчето. Повъртя се вътре и излезе.

— Доказателствата са тук! — рече той на другите двама. А на Дамата каза: — Облечете се, защото трябва да дойдете с нас! Магнетофоните, касетофоните и всичко останало, което за вас са крали онези нещастни момчета, е тук!

— Не познавам никакви нещастни момчета!

— Но те ви познават! И ви очакват в районното управление на МВР!

— Ще ми бъде приятно да се запозная с тези нещастници! — надигна се най-сетне Дамата. — Но ви казвам, че напразно само ще се разкарваме — аз не познавам никакви момчета, а и те в такъв случай не могат да ме познават!

— Но на плика, който този приятел ни даде — погали Джимката милиционерът, — е написано името на едно от тях!

— Имена мнооого! — прегърна котката си Дамата и се приготви да тръгне.

— Сама ли живеете?

— Да!

— Вземете тогава и кученцето! Защото може би дълго няма да се завърнете тук!

— Ще се завърна! А кученцето, казах ви вече, не е мое, а ваше.

— Не можем да го оставим! — спогледаха се милиционерите.

— Ако решите да го вземете с вас, оставете тук каишката му — много е хубава и се страхувам някой от вашите хора да не си я хареса!

Освободиха го от омразните му, пристегнали го и през врата, и през гърдите презрамки. Окачиха ги на закачалката.

Излезе единият милиционер. След него Дамата с котката си. След тях двамата милиционери и накрая Джимо.

Дамата тромаво и непохватно се качи в камионетката.

Джимо се озърна. Зад гърба му нямаше никой. Обърна се и с всички сили се затича през градинката. Милиционерите побягнаха, за да пресекат пътя му.

— Не го гонете! — викна им онзи, който остана при Дамата. — И той сигурно е краден! Нека се върне при собствениците си.

Джимката беше изчезнал между блоковете.

Дълго се скита в мразовитата нощ.

Останал без сили, се свря под една отвята от вятъра ламарина.

Събуди се с мисълта за трите Дани. И тръгна да ги търси. Но това беше някакъв непознат квартал. Нямаше блокове, нямаше трамваи, а възтесни и криви улички и къщи, накатерили се една връз друга. В ниското реката опасваше хълмовете. Блестеше на светлината на студеното слънце като дъга след дъжд — многоцветна от сенките на къщите и голите тополи по бреговете. Гледаше, прехласваше се от красотата на този вълшебен град и го обземаше безпокойството, че това не е градът на трите Дани, че дебелата дама го е отвела някъде много далече от тях…

Но пък беше свободен! И сега да се намерят с трите Дани е само въпрос на време!

Обаче е гладен! И се чувства слаб, въздушен някак и намери сега, че е било глупаво, дето се е отказвал от лакомствата на дебелата дама. Трябвало е да яде, за да има сили да се търсят с трите Дани! Не му се рови в препълнените кофи с боклук, но няма как… Тръгна към тях и се сети за прекрасното време, когато със Сивоокия и Мъничето до забрава ритаха сметта — да видят кой повече неща ще намери за ядене. Но бяха сити тогава и това беше само една от многото им игри…

Зададе се по сънената улица човек с фрак и цилиндър — чуден такъв и весел. Носеше на рамото си навито на голям обръч телено въже и ризата му беше по-бяла от заскрежилия покривите и калдъръмите скреж. Изчака го да мине. Но когато младежът се изравни с него, от въжето му се откачи нещо и меко падна на камъните. Той не го усети — отмина с веселата си крачка нататък…

Джимо, свикнал да бъде в услуга всекиму, остави засищането на глада си за сетне, захапа четката и тръгна след човека с фрака и цилиндъра.

— Коминочистачът, ей… Коминочистачът… — завика той в мразовитата нощ.

Разтвориха се широко прозорците на някои от къщите.

— Момко, намини към нас! — повика го една жена.

— И към нас… — обади се друга.

— И при нас ела… — замоли се трета.

Момъкът свали въжето от рамото си. И видя тогава Джимката, който клечеше в краката му и още стискаше в зъбите си четката.

— А, имам си и помощник! — зарадва се момъкът. — Това е добре… Но ти ме почакай, а аз ей сегичка ще се върна при тебе!

До обяд чистиха комини… Момъкът весело се разхождаше по покривите, подвикваше му отгоре да го чака, с радост поемаше монетите, които жените му даваха. Най-интересното беше, че отказва банкноти, а приемаше само стотинките, които жените можеха да съберат в домовете си. А като вървяха по улиците, беше още по-интересно! Всеки гледаше да се докосне до чудноватото му одеяние (за щастие — казваха), а всяко дете, което срещнеха, той погалваше с изчернените си от сажди ръце по бузките.

Направиха щастливи всички, които срещнаха, и всички, които срещаха, щастливо им се усмихваха! Когато удариха камбаните на църквите на града, момъкът спря и каза:

— Обяд стана! Стига за днес!

Изми се хубаво на чучура, строго му заръча да го чака при чешмата и хлътна в закусвалнята отсреща. Скоро се върна с увити в една голяма хартия кебапчета. Поделиха си ги съвсем поравно и Джимо се наяде до пръсване.

— Това е за помощта! — каза му момъкът. — С тебе, да ти кажа, днес страшно ми провървя! Ако искаш утре пак да бъдем заедно — чакай ме тук рано сутринта! А аз сега трябва да отида на лекции! Разбираш ли? Аз съм студент, а това е, както се казва, частна практика. Вечер си научавам, а през деня правя, което е по силите ми, хората да бъдат щастливи… Хайде… до утре! Ще отида да се преоблека и бягам, защото закъснявам, а професорите са много строги! — Момъкът се изправи и бързо изчезна по стръмните стъпала, в които изчезваше уличката.