Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (18)

Дебелата дама и свирепата котка

Легна до вратата и не мръдна. Тук завърши писмото си до приятелите:

„Скъпи мои, не си спомням докъде бях стигнал, но ще продължа оттам, където ви пишех, че ме е сполетяло малко нещастие. Аз затова няма да ви изпратя адрес, тъй като такъв всъщност засега пак нямам. Ще си позволя да поздравя от вас леля Маша и чичо Миша, които наскоро ще ми идват на гости, а също така трите Дани, чичо Иван и леля Малина, които, уверявам ви, заслужават това.

Завършвам, като искам накрая още веднъж да ви кажа, че ви обичам, че мисля за вас и за родната тайга, че ви прегръщам братски и ви пожелавам от цялото си сърце щастие и по-лека зима!

С обич: Ваш Джимо Сиджимката!“

Последните редове почти ги смотолеви, защото в антрето дойде свирепата котка, която по нещо приличаше на дебелата дама. Отдавна беше забелязал това — като поживееш дълго с някого, и ти започваш да приличаш на него, а и той на тебе! Защо става така, Джимо не знаеше, но откриваше някаква прилика между двете дебелани. Не в това, че са дебели, не че и двете са рошави, не и в това, че и двете по един и същи начин изглеждат сърдити… Не! Приличаха си по това, че са еднакво лениви! Още като се качиха в апартамента, едната седна в едното кресло, а другата скочи в другото. И като че ли задрямаха…

Котката се събуди и сега гледа зелено срещу му, а дамата още спи. Реши, че тъкмо това е времето да поразгледа къде се намира и да види дали няма някакъв начин да се избяга оттук.

 

 

В същото това време трите Дани, леля Малина и чичо Иван се прибраха вкъщи.

— Никъде не можах да го открия! — каза чичо Иван и свали очилата си, за да ги избърше.

— И ние доста обикаляхме — рече съкрушено кака Радка. — В училището не е бил, в балетната школа не е ходил, при старицата с цигулката не се е отбивал, пазачът в зоологическата градина добре го познава, но и той каза, че не го е виждал!

— Няма го Джимката! — въздъхна леля Малина. — И ние трябва да се обадим на леля Маша, за да й съобщим това!

— Да почакаме! — помоли чичо Иван. — Може да се върне!

Чакаха до среднощ.

Леля Малина набра номера и каза със съвсем променен глас:

— Здравей…

— Кой се обажда? — запита леля Маша.

— Аз съм…

— Здравей, Малина. Защо така късно? Случило ли се е нещо?

— Не, но…

— Казвай де! Знам, че току-тъй няма посред нощ да ми звъниш!!

— Джимката се изгуби! — изплю камъчето Малина.

— И у вас сега е…

— Ад е!

— Представям си… Но е напразна тревогата ви, защото съм убедена, че Джимката ще ви намери! Сънувах миналата нощ, че са го откраднали, но на сутринта той се прибра! Значи ще се върне! Кажи това на децата!

— Ама ти наистина ли?

— Наистина! — каза леля Маша. — Целуни всички от мен, пожелай им лека нощ и приятни, като моите, сънища!

Връзката беше добра и разговора чуваха всички — събрали бяха главите си до слушалката.

Чичо Иван се отпусна на стола и пак започна да бърше очилата си.

Трите Дани се прибраха в стаята си.

— Леля Маша лъже, за да не се тревожим! — каза Дана.

— Възрастните никога не лъжат! — каза Цвета.

— Никога, но… Има благородна лъжа — каза кака Радка. — И леля Маша излъга благородно…

— Излъга, че е сънувала, и не излъга, че Джимката ще се прибере, нали така? — запита Дана.

— Не знам, но знам, че ние трябва да помислим какво ще правим отсега нататък!

И се започна една препирня, в която беше трудно да се разбере кой кое е казал…

Предложи някой да се продължи издирването.

Съгласиха се с него, но намериха, че това е недостатъчно.

Решиха, че е необходимо в случая и обява да се пусне във вестника, в смисъл че се търси изгубено куче и…

Леля Малина дойде и ги принуди да си легнат. Легнаха си, но на светлината на нощната лампа над главата на кака Радка можаха да скалъпят текста на обявата…

Сутринта чичо Иван и леля Малина излязоха рано, за да пообиколят и на ранина местата, където би могъл да бъде Джимо.

Кака Радка и Цвета отидоха в редакцията на вестника, където познаваха един редактор, колега на баща им, а Дана остана вкъщи, за да казва на всеки, който запита, че Цвета е на балет, а кака Радка на открит урок.

Откриха редакцията и намериха човека, който им трябва. Той се зачете в обявата им.

„Търси се кученце на около годинка и половина. Казва се Джимо, но е свикнал и с прякора си Сиджимката. Отличителни белези: много е умен и само дето не може да говори. Очи — черни като маслини. Коса — дълга и почти светла. Краката му са малко по-дълги, отколкото трябва, но това не го грози, а дори го прави по-чаровен. Умее да ходи на задните си крака и е много услужлив, готов е да донесе всичко, за което го помолите. Ушите му са клепнали и ги изправя само при повикване. На сиджимката си има медал за граждански заслуги, даден му за спасяването на едно изгубило се в тайгата дете. Много е благороден. На гърба на медала, залепен под лента скоч, можете да видите адреса и телефона на търсещите го. При предаването му на трите Дани — възнаграждение!“

— Всичкото ли искате да поместим във вестника? — запита редакторът.

— Всичкото! — рече твърдо кака Радка.

— Иначе няма да разберат кого търсим! — изплака Цвета. — Много ви молим да го пуснете така, както си е!

— Но това ще струва много! — рече редакторът.

— Колко? — запита кака Радка.

Преброиха заедно думите и той каза колко ще им струва обявата. Преброиха сетне стотинките и се оказа, че наистина няма да стигнат.

— Мога да ви дам в заем! — предложи редакторът.

— Моля ви се, какво говорите! — трепна кака Радка и лицето й разцъфтя. — Много ви благодарим, но няма нужда. Вие пуснете обявата, а ние след един час ще ви донесем парите!

Излязоха и се понесоха по улицата.

— Откъде ще вземем толкова пари? — не спираше да пита Цвета.

А кака Радка не й казваше. Разбра се какво е намислила чак когато си отидоха.

— Дани — каза тя с най-милия си глас, — дай касичката.

— Казах ви, че е дълго това, дето го написахте, но вие…

Отиде обаче и смъкна касичката от гардероба, където я криеше. Погали розовото порцеланово пате, което баба им от Пловдив й беше подарила, и им го подаде. Като видя, че няма начин да го отворят, Дана го взе обратно и го удари внимателно в ръба на масата. Двете занасипваха дребните стотинки по джобовете си, а Дана започна да събира парчетата, на които се беше разпиляло патето.

— Не плачи! — каза й на излизане кака Радка. — Има такова лепило, че като ти го залепя, ще стане по-хубаво от ново!

Е, чак пък по-хубаво от ново! Дана даже не можа да им каже, че не за патето плаче, а заради това, че се наложи така зле да се отнесе към нещо, което й е подарено!

Късно се завърна чичо Иван.

Дойдоха си от училище Цвета и Рада. Но без Джимо къщата им изглеждаше пуста. И понеже всички се бяха събрали в кухнята, дори не се сетиха за Дана. Разбраха, че не е у дома, чак когато Рада отиде да я търси, за да й залепи патето.

Зад стъклата притъмняваше.

— Сега пък Дана да вземе да се изгуби! — изпъшка чичо Иван.

— Няма да се изгуби! — рече му леля Малина, която изглежда знаеше къде е Дана, но не искаше да им каже.

Знаеше. Никой в този дом не излизаше, без да се обади къде отива и за колко време. А не искаше да им каже, защото чичо Иван щеше да се сърди…

През деня никой не дойде да пита за Цвета и Дана, но дойдоха от телевизията да молят чичо Иван да отиде вечерта при тях, за да поговори за творческите си планове.

— Няма го! — рече им Дана. — И не си правете труда да го търсите. Той не обича тези неща, а и сега не му е до никакво творчество и още по-малко пък да го споделя с вас!

Светнаха прожекторите и камерата забръмча.

Дана бързо се скри зад вратата и каза оттам:

— Ако искате да ме показвате по телевизията, по-добре ме пуснете да кажа нещо на зрителите!

— Имаш ли какво да кажеш? — запитаха я отвън.

— Имам! — отвърна им Дана.

— Добре! — казаха й. — Ще минем с колата да те вземем от вас в осем часа. Бъди си вкъщи!

— Тук съм! Чакам ви! — затвори вратата под носа им Дана.

И сега беше в телевизията. Пуснаха я веднага след новините. Видя се в екрана отсреща и оправи с пълната си ръчичка падналия на челото кичур. Лицето й напълни целия телевизор. Каза тогава:

— Драги телевизионни зрители, а сега още една новина. Този път — неприятна. Много съжалявам, но ни се изгуби кученцето и съм застанала пред вас, за да ви помоля да ни помогнете да си го намерим. Казва се Джимо, има медал за граждански заслуги, а на гърба на медала се намира адресът ни: София, бул. „Скобелев“ 41, тел. 51-84-92. Търсете трите Дани! Благодаря за вниманието! — усмихна се Дана с най-прелестната си усмивка и тръгна да излиза от студиото. — Моля да ме извините… Джимо е болонка и се обажда на името си при повикване! Казвайте на всяко куче „Джимо“ и ще го намерите! Лека нощ!

Джимката още като чу гласа на Дана, изтича при цветния телевизор и залая ожесточено. Не можеше да разбере как е възможно това — Дана да е насреща му и той да не може да отиде при нея! Но чу всичко, което тя каза, и разбра, че целият народ вече ще го търси и значи… кога да е ще го намери!

— Браво! — посегна да го погали дебелата дама. — И ти като мене не обичаш децата, а! Виждаш ли колко си приличаме и колко лесно ще бъде да се сприятелим — ти си сам и аз съм сама!

„Не съм сам!“ залая срещу й Джимо и още я намрази. Заради телевизора й, заради апартамента й, който бе три пъти по-голям от апартамента на трите Дани, заради котарака й, който, колчем минеше покрай него, все намираше начин да го издраска до кръв, заради всичката им сита глупост и дрямка, която не им даде да видят Дана и да я чуят какво приказва.