Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ilia_avramov (2019)
Издание:
Автор: Кънчо Атанасов
Заглавие: Джимо Сиджимката
Издание: второ
Издател: Слово
Град на издателя: Велико Търново
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Веста
Редактор: Детелин Гинчев
Художник: Стефан Петков
Коректор: Ани Владева
ISBN: 978-954-439-901-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9411
История
- — Добавяне
Заминаването
Леля Маша въпреки молбите, заплахите с комарите и сръдните си не успя да го върне в селището. Махна с ръка и го остави да върви напреде й, защото той по-добре и от нея знаеше къде са най-едри боровинките, къде вчера бяха брали и къде днеска е най-добре да отидат.
Денят беше хубав и слънчев, а сенките под рехавите корони на дърветата — шарени. Навлязоха в най-гъстото на тайгата, там, където шумът на камионите, движещи се по големия бял път, вече не се чува. Боровинковите храсти се стелеха в краката им като зелено одеяло, а плодовете им се чернееха по всяко от разклоненията като пръснати от лятото мъниста. Беше на свечеряване (тръгнаха, след като се върна от работа леля Маша), но комарите, кой знае защо, бяха нещо поизгубили от нахалството и желанието си да се завират в дългата му козина и да го хапят. Тичаше, обръщаше се изведнъж, щракваше със зъби, но нито един не се оказваше в зъбите му. Гледаше учудено.
— По-късно ще излязат! — рече му леля Маша. — Още малко да позахладнее и пак ще освирепеят!
Захладня, но те бяха напълнили пластмасовата кофичка и си тръгнаха.
Чичо Миша ги чакаше, седнал на масата. Беше угрижен и никак не му се говореше. Но се изправи и каза:
— Трябва са събираме багажа! Взел съм билети за сутрешния влак!
— Тръгваме ли си? — извика зарадвано леля Маша.
— Да! — отговори късо чичо Миша.
— Но защо така изведнъж?
— Така се налага… Днес уредих напускането си. Уредих и твоето. Сега трябва набързо да съберем багажа…
Той не беше много и се събра в двата куфара. Закопчаха ги и седнаха на леглата един срещу друг.
— Тъжно ли ти е? — запита леля Маша.
— Да. Малко. Свикнах тук с хората, с работата, с тайгата и сега като че ли ми е малко криво, дето трябва да ги напусна!
— Обаждах се на децата. Казаха, че искат да си отидем!
— Да ти капна ли една ракийка?
— Не. Мисля какво да направим с Джимо.
— Да не си решил да го оставим тук?
Чул името си, Джимката застана в средата на стаята. Гледаше ту единия, ту другия. Не разбираше какво значи това „Тръгваме си!“, но му беше ясно, че се решава нещо много съдбовно за него. Беше напрегнат, тревожен и след така радостно прекарания ден — безкрайно и неизмерно тъжен.
— Той всичко разбира! — пресегна се и го погали леля Маша.
— Джимка, искаш ли да дойдеш с нас? — запита го чичо Миша.
Пристъпи и легна на чорапите му.
— Ще дойде сега съседът да го фотографира. Като направи снимката, ще отидем при един негов познат от ветеринарната инспекция, който ще му направи паспорт…
— Но ние не знаем ще бъде ли съгласен той да тръгне с нас, или ще иска да остане тук?
— Помислил съм и за това! Ще го вземем сутринта с нас на гарата. Ако се качи — значи иска с нас! Ако остане на перона — ще значи, че иска да остане тук!
— Да бяхме се обадили поне на някого от познатите си да го наглеждат! — засуети се леля Маша.
— Не е нужно — рече й чичо Миша. — Той вече е голям и с всичко може да се оправи сам!
Дойде съседът с фотоапарата си.
Леля Маша го причеса, сложи го на стола и се оттегли настрана. Джимо стоически изтърпя блясъка на светкавицата, но малко й се озъби и затова отсетне на снимката изглеждаше озъбен и зъл.
Чичо Миша и съседът тръгнаха да проявяват филма и да търсят ветеринаря.
На Джимката, смутен, объркан и развълнуван от това внезапно заминаване, му се прииска сега да бъде при приятелите си. Но постоя още малко при леля Маша и чак тогава отиде и се изправи до вратата. Тя дойде и му отвори. Като излизаше, видя сълзите в очите й, но не се върна назад. Реши, че за леля Маша ще бъде добре да поостане сама, така както на него му се щеше да остане за мъничко поне сам.
Знаеше къде през лятото нощуват Сивоокия и Мъничето, много пъти беше оставал да спи при тях, но не тръгна веднага към обърнатата при завоя лодка. Обиколи цялото селище. Беше притихнало, бяха се изприбрали и кучета, и хора, светеха всичките му прозорци, зад прозорците гледаха телевизия…
Повъртя се из училищния двор. Спря се в центъра на футболното игрище. Сети се как веднъж захапа топката, побягна с нея, и за това, колко дълго го гониха децата, за да си я вземат… Усмихна се, но усмивката му излезе малко като онази от фотографията насетне. Беше му мъчно да се раздели с децата. Те сега са във ваканция, след месец отново ще се върнат в училище и ще настане тук познатата бъркотия от смехове, песни, игри и звънене на звънци. На училище ще тръгне и Ира-Ириночка… Той видя как й купиха чанта, тетрадки, моливи и пълна ученическа униформа. Оттогава Ира-Ириночка ходеше през деня с униформата си. Чакаше да тръгнат родителите й на работа и тогава обличаше униформата и излизаше из селището, за да я покаже на всички. Вървеше бавно, бледа и съсредоточена, гледаше върховете на черните си обувчици, цялата й походка казваше: „Вижте ме! Моля ви, забележете, че аз съм с униформа и че след един месец ще тръгна на училище!“. Спираха се хората, оглеждаха я от горе до долу, казваха: „Я, каква хубава ученичка! Просто не можеш да й се нарадваш!“. А Ира-Ириночка, след като останеха само с Джимката, който през тези дни беше все с нея, питаше го:
— Джимка, аз нали наистина съм хубава, а не само така?
Джимката я гледаше с възхита и завист.
— И нали добре ми стои униформата?
Излайваше, за да я увери, че това е така.
— Особено престилката… Много е хубава, нали?
Джимката лаеше радостно и скачаше около нея, но внимателно, за да не докосне кафявата престилчица и белите чорапки с изпрашените си от пясъка лапки.
Но един ден майката на Ира-Ириночка за нещо се върна от работа, видя я с новата униформа, съблече я и я прибра в гардероба. На момиченцето му беше много мъчно, а на Джимката още повече.
Няма да може да види деня, в който на Ириночка отново ще дадат униформата и тя ще тръгне на училище!
Промъкна се през откованите тараби и пак, както често му се случваше, спря пред средния вход на блока срещу училището. Гледаше входа и се мъчеше нещо да си спомни, но не можеше и не можеше…
Не можеше, защото нещото, което искаше да си припомни, беше от времето, когато той нямаше и месец. От този блок, от средния апартамент на първия етаж, го взе чичо Миша. Тук Джимката беше се родил, тук живя майка му, братчето му и сестричето му, преди да отпътуват нанякъде… Джимката беше мъничък, слабичък и болничък тогава, стопаните му искаха да го изоставят и чичо Миша, който присъстваше на изпращането им, ги помоли да му го дадат. Тогава пристигна в Коми и леля Маша и двамата го отгледаха с мляко и бисквити.
Нищо, нищичко не можеше да си спомни от нещата, с които го тревожеше този загадъчен и с нещо различен от останалите вход на блока срещу училището! И може би така беше по-добре. Защо да си спомняме за онова, което е скръбно в живота ни? И не е ли по-хубаво, ако не можем, то поне да се опитаме да го забравим и да заживеем живота си отново и с постоянното старание никога и никому да не причиняваме скръб, мъка, отчаяние… Никому и за нищо на света!
А на Джимо предстоеше да стори точно това — да омъчни приятелите си! И въпреки стремежа си по-дълго да го отлага, реши, че повече не може да се отлага, и тръгна към брега на реката.
Сториха му място под обърнатата лодка. Свря се между Сивоокия и Мъничето. Двамата обсъждаха въпроса дали няма да бъде хубаво да поизлязат из тайгата. Да погостуват на четиринадесета бригада, да идат да видят докъде е стигнал строежът на новия мост, да се уверят с очите си, че големият бял път е стигнал до сто и двадесетия километър навътре в тайгата. Правеха сметка да тръгнат с автобуса на пътищарите още рано сутринта, за да могат да изпълнят тази добре намислена и обмислена програма.
— Ти чу! — рече му Сивоокия.
— Чух… — отвърна Джимката.
— Какво ще кажеш? — запита Мъничето. — Мислехме сутринта да минем да те вземем от вас?
— Не са ли вкъщи вашите, че си излязъл толкова късно? — запита Сивоокия.
— Чичо Миша отиде…
Не можа да каже „да ми вземе паспорт“, защото сълзите му го задавиха.
— Какво е станало? — разтревожи се Сивоокия. — Обидил ли те е някой!
Джимо не можеше и думица да им излае.
— Че кажи де! Кажи! — не го оставяше да се съвземе Мъничето.
— Никой… никой… Аз трябва да ви обидя! — съвсем се разрева Джимката.
— И как ще направиш това, как…
Сивоокия перна Мъничето да замълчи.
— А вие утре ще трябва да дойдете на гарата, за да ме изпратите! — можа да им каже Джимката.
— Как така да те изпратим?! Къде ще те изпращаме?!
— Мене ме отвеждат оттук!
— Значи ти не искаш да те отведат?
— Не! Не! Аз друго искам… Искам и с тях да отида, и с вас да остана!
— Но това е невъзможно! — изкрещя в ухото му мълчалото досега Мъниче.
— Не крещи! — замахна пак Сивоокия. — А ти, Джимка, разкажи сега бавно и последователно какво е станало и какво има да става.
Джимката почти свързано съобщи това, което се беше случило. Как събраха багажа, как го фотографираха, как леля Маша, след като дълго разглежда билетите, сгъна ги внимателно и ги сложи в чантата си.
— Значи тръгват, без много-много да се канят като другите! — рече замислено Сивоокия.
— А боли ли, като те фотографират? — запита страшно заинтересувано Мъничето.
Джимо не можа да му отговори, защото Сивоокия точно тогава го запита:
— Ти искаш ли да тръгнеш?
— Не мога без леля Маша! — почти изплака Джимката.
— И аз на твое място така щях да отговоря! — каза Сивоокия. — И значи всичко е ясно — ти тръгваш, а ние утре ще бъдем на перона, за да те изпратим! Така е, Джимка. Ако ти самият не искаше да тръгнеш, всичко е от ясно по-ясно — задълбаваме в тайгата и… проблеми няма… Но понеже ще бъде страшна неблагодарност да оставиш леля Маша, ти ще трябва да заминеш от нас без сълзи и без дори да ти е мъчно…
— Ние и така ще те обичаме! — увери го развълнувано Мъничето и започна да обяснява, че дори и нещо хубаво имало в това, някой от тях да замине за някъде. Да види света, който е вън от този свят на тайгата, да види хора и градове, дето, седейки, никога не би могъл да види. Да си има и втора родина — родината на чичо Миша и леля Маша, нещо, дето не на всяко куче е съдено да се случи… — А ти, Джимка, където и да ходиш — ходи и гледай и заради нас! — завърши разпалено Мъничето.
Сивоокия се измъкна изпод лодката, огледа омрачнялото небе и каза:
— Ще вали! Ще видите, че непременно ще вали!
— Да го заведем до вкъщи! — предложи Мъничето.
— Разбира се, че ще го направим! — съгласи се Сивоокия.
По пътеката, сред нависналите клони на брезите и уханието на зрелите рябини, после по утъпканите между блоковете пътеки, покрай паровата централа, фурната и стол №2 стигнаха до входа на чичо Миша и леля Маша.
През лятото махаха вратите. Джимката, уж весело, както винаги, прескокна прага, но се сви в ъгъла, в тъмното, откъдето можеше да изпрати с един последен поглед приятелите си. Но те не си тръгнаха. Седнали в светлия кръг на лампата, гледаха към стълбището, по което би трябвало да е изчезнал Джимката. Дълго, много дълго седяха така. И през всичкото това време сърчицето на Джимо се пълнеше с мъка по всичко, с което му предстоеше да се раздели. Гнетеше го предчувствие, че никога вече няма да види този вход, селището зад входа, тайгата отвъд селището… Като на филм в киното тичаха пред невиждащия му поглед картините на изживяния му живот. И кой знае как, всичко му се виждаше интересно и значително. Скъпи му ставаха и най-мъничките дреболии, омиляваха му и преживените неприятности. Сега, когато се разделяше с досегашния си живот, прощаваше на неприятелите си и се кореше, че не в съумял да ги направи свои приятели. Дожаля му даже и за проклетата фуклива Лайка, дето все се перчеше, че нейни близки са летели в Космоса и тя самата била чистопородна, а Сивоокия, Мъничето и самият Джимо не си знаели ни рода, ни породата… Джимо се обиждаше повече заради Сивоокия и колчем я срещнеше, лаеше я и все се мъчеше да прищрака опашката й между острите си зъбки. Понякога успяваше, но освирепялата Лайка така го опердашваше, че здраво място не оставаше по него. Никога вече няма да я ухапе, тя никога няма да го отъркаля в пясъка с яките си крака…
Сивоокия се изправи и бавно, по вълчи се заклатушка към двора на училището. След него заситни Мъничето.
За да не залае от мъка, Джимо стисна със зъби медала си. Чак когато се изгубиха зад тарабите добрите му верни приятели, той тръгна по стъпалата нагоре.
През нощта вкъщи не легнаха. Идваха приятели на чичо Миша и леля Маша да се сбогуват. Едни си отиваха, други пристигаха — самоварът не слезе от масата. Джимо също не успя да мигне, защото всички проявяваха страшен интерес към това, какво ще правят леля Маша и чичо Миша с него. Леля Маша на всички показваше приготвения паспорт и казваше, че той непременно ще тръгне с тях. „А ако не тръгне?“ — изказваха съмнението си някои. „Непременно ще тръгне!“ — отговаряше на всички чичо Миша. И Джимо хиляда пъти преживя това „А ако не тръгне?“ и „Непременно ще тръгне!“ и вече с нетърпение очакваше мига, когато наистина ще тръгнат, за да се свърши това мъчение.
Часовникът иззвъня. Чичо Миша взе куфарите, леля Маша — чантата с билетите и документите, съседите ги изпратиха до колата, която ги чакаше долу. Беше дошъл да ги откара до гарата ортакът на чичо Миша.
Бързо стигнаха, защото колата не е като автобуса, да спира по спирките. Но колкото и кратко да пътуваха, Джимо се измъчи от мисълта дали приятелите му са успели да се събудят и да стигнат до гарата.
Видя ги да стоят от двете страни на входа на гарата и да се озъртат. Още щом отвориха вратата, скочи и изтича при тях.
— Ние спахме тук, за да не пропуснем да те изпратим! — веднага го осведоми Мъничето.
Умнички бяха приятелите му!
— И цяла нощ не сме спали, а си говорихме за теб! — продължаваше Мъничето. — Чудехме се на това, как можеш да бъдеш такъв късметлия!
— И се радвахме на това! — обади се Сивоокия.
— Да! Радвахме се! — потвърди Мъничето. — И ни беше малко тъжно за леля Маша…
— За тъжни неща сега не бива да говорим! — намеси се пак Сивоокия. — И… изобщо, трябва да помълчим!
— Защо? — запита Джимката, комуто се искаше много неща да им каже. Да им каже колко много ги обича, как му се иска и те да тръгнат с него. И дори да ги покани да тръгнат с него, за да се уверят сами, че нито леля Маша, нито чичо Миша ще се опитат да ги върнат…
Той забравяше, че те нямат паспорти!
— Преди път трябва да се помълчи, за да бъде щастлив пътят на тези, които заминават! — рече Сивоокия.
И млъкнаха.
А хората понесоха куфарите си към установилия се пред гарата влак.
И машинистът изсвири предупредително.
Качиха се във вагоните последните закъснели пътници.
— Тръгвай! — побутна го Сивоокия.
Леля Маша стоеше на платформата на вагона, а чичо Миша стърчеше на първото стъпало.
Джимката скочи право в прегръдките му и влакът бавно, с привичното полашкване на вагоните, тръгна.
— Не ни забравяй, Джимка! — изкрещя Мъничето и побягна редом със стъпалото, на което продължаваше да стои чичо Миша с Джимката.
— Спомняй си за нас! Ние ще те помним! — излая дебело Сивоокия и побягна и той.
Следваха ги почти до моста на Мезен. Там по нанадолнището влакът се засили, изостана първо Мъничето, после Сивоокия, сетне се превърнаха двете застанали на насипа кучета в мънички точици, накрая съвсем изчезнаха…
Влязоха във вагона и се настаниха на местата си до прозореца.
Джимо се втренчи навън в картините, които с шемет се сменяха зад стъклото. Все беше тайга — разнолика и велика тайга. Отминаха борове с прекършени върхове… Сетне — полегнали от вятъра дървета… После китка брези… В ниско привелите се клони на брезите дремеше малко кантонче. На ливадата отпред пасеше крава, лениво помахваше с опашката си, а наоколо бяха мир и тишина…
Потракваха колелетата на влака. Ритмично. Приспивно.
Леля Маша оправи леглата и застла на пода одеялцето.
Джимката скочи от масичката долу и си легна. Уморен от преживяванията около заминаването и раздялата с приятелите, заспа.
В съня му виеха кучета. Дойде сред тях Ира-Ириночка в новата си униформа, каза им нещо хубаво и кучетата млъкнаха. Над селището се изви вятър и облак прахоляк забули къщите и хората. Откъм наредените покрай реката постройки на заселнишките бани, с димящи коминчета и пара, измъкваща се изпод вратите, излезе на големия бял път лисица със сребърна козина и рошава като дим посребрена опашка. Кучетата емнаха лисицата, тя свърна от пътя в гората, като светулка чезнеше и се показваше зад дърветата. Отведе ги вътре, където знаеше, че никога няма да я стигнат, изчезна в храсталака покрай блатото, заби още навътре в тайгата, замлъкна лаят на преследващите я кучета… „Не ни забравяй, Джимка! Ние ще те помним…“ — извика Ира-Ириночка и тогава Джимката се разплака. Плачеше тихо и кротко, насън и в съня му се лееха сълзите му. Преглъщаше ги и те го давеха, хъхреха в свитото му гърло, като тревожеха и без това тревожния му сън.
Той знаеше, че е достатъчно за нещо хубаво да си помисли, за да се успокои и да заспи наистина. Но тъй като всичко хубаво беше останало в спомените му и му бе мъчително да си го спомня, той реши да си мисли за онова, което го очаква и което е по-хубаво от всичко най-хубаво. Представи си големи градове, населени с красиви хора. Кучетата по улиците им са сити, добри и нито едно от тях, като те види колко си малък, не се спуска да те търкаля в праха. Децата нямат прашки, никого не замерят с камъни и не чупят уличните лампи. Той върви нанякъде, весело му е, не го притеснява сиджимката му, горд е с ордена, който златно блести в сресаната на гърдите му козина…
Е, всичко това наистина е много хубаво, то му предстои, той се стреми към него, приближава го, вече го живее…
Ето как трябва да се заспива, когато ни е мъчно. Трябва да си представим живота по-добър, отколкото е, хората по-мили, отколкото могат да бъдат, света по-красив, отколкото е всъщност.
Всъщност… светът е по-прелестен и от най-прелестната наша представа за него!
Джимо можа да се убеди в това още когато се събуди…