Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (12)

Трите Дани

В съседския двор живееха три момичета — три сестричета. Те си имаха само дядо Цани, а баба си нямаха. От работите, които подочу, Джимката разбра, че тяхната баба се е казвала баба Радка и неотдавна е починала. Трите сестричета бяха дошли от далечния град, където живееха, за да не бъде дядо им сам и да му помагат в работата по стопанството.

Сутрин нахранваха кокошките.

Сетне напъждаха овцете след овчаря.

Помитаха двора.

Сготвяха яденето.

Трите изкарваха магарето на голямата поляна над селото.

На тази поляна се запозна Джимката с тях. Но отначало не се запознаха, защото те страняха от него. Или се плашеха, или не обичаха кучета! А на Джимката много му се играеше с трите сестричета… Засили се с радостен лай, запремята се през избуялия пелин, стигне до тях, а те изпищят и се скупчат тричките на купчинка. Не пищяха трите, а само най-малката — Дана. Ама пък как пищеше! Не за три, а за триста като тях! Той така и започна да ги нарича — трите Дани. Въпреки че знаеше имената им. Голямата се казваше Рада. Средната — Цвета. И най-малката, пискливата — Дана. Те, като не се досещаха, че той разбира езика им, се притискаха една в друга и си приказваха.

Рада казваше:

— Дани, как не те е срам?! Така да пищиш, когато той иска да се запознаем и да си играе с нас…

Цвета казваше:

— Кака е права и ти никак, ама никак не си права, дето се държиш така! Ние пасем нашето магаре, той пасе тяхното магаре, а ти пищиш и караш магаретата да се чудят какво толкова е станало и да не могат да се напасат добре! Освен това, кажи си честно, не ти ли харесва Джимката?

Дана продължаваше да пищи.

— Кажи де, кажи, не ти ли харесва Джимката? — питаше я и Рада.

Дана млъкваше за мъничко и отговаряше:

— Ха-ха-харесва ми!

— Ами тогава за какво пищиш така?

— Не-не-не знам…

Веднъж Рада и Цвета решиха да направят Дана и Джимката приятели. Дотегнаха им несмислените й писъци и много вече им се искаше да си играят с кученцето. А така не можеше да продължава — Дана пищи, те я успокояват, Джимката клечи на задничето си и мисли, че или те са много лоши деца, или той е много лошо куче, щом не могат да се разберат и да станат приятели!

Изкараха магаретата рано.

Запасоха се магаретата.

На Джимо му доскуча. Презглава се затича, обиколи цялата поляна, вдигна от леговищата им два заека, погони ги, поигра си с тях, зърна с поглед, че Марко пак се е запътил към овесената нива, върна се, завърна го, седна до него и започна да го кастри, досущ както дядото правеше това:

— Ти не си магаре като магаретата, а си цял дявол! И може ли тъй — никакво доверие да ти няма човек? За малко те оставят сам, и ти веднага си готов да направиш щуротия! И как ги измисляш тия щуротии? В чуждата нива да нагазиш, на хората магаретата да гониш, да гледаш някого да ритнеш или да го захапеш за ръкава… И всичко да ти е все като на игра!

Лаеше му Джимката тихичко, а Марко, навел глава, го слушаше. И вече потънал в земята от срам, казваше!

— Така е! Не мога да живея без труд…

— А ти знаеш ли какво е това труд? — запитваше го Джимката.

— Знам! Нали съм чувал как дядото казва на бате Владко и кака Виолетка, че не е труд това, да си обуеш панталоните и да закусиш, а е труд онова, което направиш заради другите…

— А така! Оттам идва „направи си труд да свършиш и това“ или „направил си е труда да свърши това и това“…

— Знам…

— Знаеш, а много често го забравяш и вършиш само магарии!

— Така е! Остана ли без работа, и разни магарии започват да ми се въртят из главата!

Най-голямата магария на Марко беше да се навре в овесената нива и да се отъркаля хубаво в нея.

Обеща Марко да не го прави това повече и двамата се помириха.

Тогава Джимката чу, че трите Дани нещо си мърморят. Не трите, а гласът на кака Радка нещо мърмори. Мър-мър… и не спира. Не спира, и това е! Джимо се зачуди как може толкова дълго да си мърмори и понеже беше далечко и не можеше думица от измърмореното да долови, по корем, през пелина, тихо и нежно допълзя до тях.

Трите Дани четяха книжка!

Джимо хвана мъничко от края на една приказка и се заслуша в новата. Добрият юнак подгони с хвърковатия си кон злата магьосница, за да й отнеме магията, с която е приспала младата принцеса. Лети конят му над блата и гори, през девет земи в десета — блатата край нямат, нямат свършване горите… А на Джимо всичко това му е познато! То няма къде другаде да се случи, освен в неговата родина — там горите изброждане нямат, там блатата не могат да се изброят! И излайва, за да им го каже и да им каже още, че приказката много му се харесва…

Дана пак стисна очи и запищя.

А Рада и Цвета, като се бяха наговорили днес точно да сдобрят малката си сестричка с малкото кученце, рекоха в един глас:

— Ти си една голяма егоистка!

— Каква съм? — погледна ги Дана.

— Егоистка! — повториха двете.

— А това какво е?

— Ами това, че искаш ти само да слушаш приказки, а не даваш и на Джимо да слуша!

— Аз не съм такава…

— Защо тогава пищиш? — запита я Рада. — И може ли така да се чете приказка?

— Няма да пищя… Како Радке, чети…

— Няма да дочета приказката, докато не доведеш Джимката при нас!

— Защо аз да го доведа?

— За да докажеш, че не си егоистка! — каза Цвета.

— И че не си страхливка! — каза кака Радка.

— И страхливка не съм! — нацупи се Дана.

— Доведи го тогава!

— Не мога пък! — почти изплака Дана.

— Защо да не можеш! Трънчета ли имаш на езика, че не можеш да отидеш при Джимо да му кажеш: „Ела при нас да слушаш приказка!“, и да го доведеш тук?

— Нямам трънчета на езика си! — изплака пак Дана.

На Джимо му домъчня за нея, но чувстваше, че не бива да се обажда сега. Най-добрият начин да станат приятели със сестричетата, и единственият дори, беше този — да преодолее Дана страха си от него!

— Но си страхливка! — каза кака Радка и затръшна кориците на книгата.

Дана избърса големите си разплакани очи, изправи се и решително тръгна напред.

Джимо съвсем се прилепи до земята — да види колко не е страшен и колко е послушен! Но не я изпускаше от погледа си…

Тя се спря. С опакото на дланта избърса сега бузите си, събра всичкия кураж, който имаше, стисна очи и така, със стиснати очи, стигна до него. Без да го гледа, подаде ръката си и каза:

— Ела при нас да слушаш приказка!

Внимателно сложи лапата си в малката й мека ръка и запристъпва до нея.

Кака Радка го прегърна и му пошушна, че вече са приятели…

Цвета го взе и му каза, че вече ще бъдат неразделни…

Дана го взе в коленете си и притисна големите си бузи до нослето му. Каза:

— С тебе ще си бъдем верни до гроб!

Такова нещо беше казал добрият юнак на заспалата принцеса, преди да я приспи магьосницата.

Джимо успя да я лизне по бузата, реши, че това са най-сладките бузи, до които някога се е докосвал, и също й обеща вярност до гроб…

До вечерта четоха приказки. Сестричетата си носеха ядене и разделиха обяда си с него.

От този ден станаха неразделни.

Заедно ходеха с дядо Цани и дядото на Джимо за трева. Заедно ходеха за дръвца в гората. Заедно ходеха със старците за риба и им беше много приятно да хвърлят бучици около плувките и дядовците да си мислят, че рибата кълве въдичките им. Или пък Джимо да скочи в язовира и да го погнат старците с прътовете си… Или пък? Да! Да правят всичко, което три добри деца и едно добро куче могат да правят в едно хубаво село като това, в което се намираха те — денем да помагат в домашната работа, вечер да гледат осеяното с множество звездици небе и да си измислят най-интересните космически приключения. Нощем да спят сладко, както винаги се спи на село, и да сънуват сънища, по-интересни и от най-интересната измислица…