Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (7)

В България

Посрещна ги още не събудил се град.

Гларуси и чайки летяха кресливо над покривите, а по пристана се разхождаха като домакини — сити, надути и нахални. Пристъпваха съвсем в краката на хората и никак не се плашеха, че някой може да ги сгази.

Екскурзиантите слязоха — още сънени и бледи се качиха в автобуса, който ги очакваше.

Останаха на пристана само тримата.

— Джимка, вече сме във Варна! — рече леля Маша.

— Вече сме в България! — поправи я чичо Миша и грабна чантата.

Крачеше широко — едва смогваха да го стигнат!

— Къде си се затирил сега! — подтичваше след него леля Маша.

— На гарата! На гарата! На гарата! — нареждаше чичо Миша.

И всеки звук от думичката „гара“ въртеше тъй, сякаш в устата си имаше бонбон от твърдите и киселите, дето им даваха по самолетите. Тях Джимо никак не обичаше. Сигурно чичо Миша също не ги обича и още търкаля някой от тях между зъбите си.

Гарата много приличаше на гарите, през които бяха минали в дългото си пътешествие. Навалица, опашки пред гишетата, заспали по пейките в чакалнята, деца, които нещо ядат… Чудеше се за какво чичо Миша вечно и за всичко викаше: „Ти у нас да видиш!“. „Ти у нас да видиш!“ „Е, какво да видя — ако можеше, щеше да му каже Джимката — и у вас, както и у нас!“ Но не можеше да каже, а и не знаеше дали е точно така, или има разлика, която той не може да долови от пръв поглед. Затова гледаше, както се казва, с четири очи…

Един пийнал, каквито и у тях си ги имат, влезе със залитане през широко отворената врата, сне шапката от главата си и поздрави всички присъстващи.

Някаква жена, извърната към прозореца, тихо си поплакваше и без да се интересува дали някой я гледа, попиваше сълзите си със свита в шепата кърпичка.

Деца се гонеха из чакалнята и гонитбата им по нищо не се различаваше от начина, по който се гонят всички деца.

Двама старци, подкрепяйки се един друг, влязоха в чакалнята и приседнаха на най-близката до входа пейка.

Само дето тук не се виждаха инвалиди!

Джимо не знаеше защо е тъй и това силно го учуди. Той не знаеше, че неговият народ е преживял голямата война, само беше чувал да говорят за нея по-възрастните хора и беше разбрал, че думата „война“ е най-лошата от всичките съществуващи на земята думи. Знаеше, че войната е смърт, разрушение, глад, студ, сълзи и всяко друго нещастие, което може да сполети човека. Смъртта на войната мори деца и възрастни, жени и мъже, мори всички, без време и по най-безчовечен начин. Разрушава градовете, селата, домовете и стаите, където си свикнал да живееш. Гладът и студът са вечни спътници на войната — нищо не може да засити глада ти и няма нищо, което може да те стопли. „Сълзите — казваха по-възрастните хора — са най-голямото зло, което причинява войната! Плачат живи и мъртви — мъртвите оплакват живите и живите плачат за своите мъртъвци!“

Тази жена, дето плаче сега до прозореца, като се наплаче, ще забрави за какво е плакала.

Старците, щом си отдъхнат, ще могат да продължат пътя си.

Пийналият ще изтрезнее.

Гледа ги Джимката, гледа ги, всички обхожда погледът на кротките му очи и за всички се моли, за целия свят се моли никога да не го досегне войната и винаги да бъде мир… Моли им се на родените и неродените: „Живейте така, че да не пречите на другите да живеят добре! Моля ви, живейте в мир, защото по-възрастните в моята страна казват, че войната е най-ужасното нещо, което може да сполети човечеството!“.

Дойде и техният ред да застанат пред гишето…

Чичо Миша поиска два билета за Велико Търново. Подадоха му ги, пое ги, забърка се по джобовете, за да плати. Рови се, рови, накрая побледня като китариста от парахода, побледнял върна на касиерката билетите и отстъпи от гишето.

— Защо върна билетите?! — недоумяваше леля Маша.

Чичо Миша тръгна към изхода, без да отговори. Разходи се из градинката отпред и като не преставаше да ровичка из многобройните си джобове, мърмореше под носа си все едно и също:

— Имаше! Защо ги няма? Къде се дянаха?

Джимо разбираше, че ги е сполетяла неприятност. Вреше се из краката му, за да види дали не може по някакъв начин да помогне.

Най-сетне леля Маша успя да го догони.

— Питах те защо върна билетите?

— Нямаме никакви пари! — отвърна съкрушено чичо Миша.

— Как така нямаме!?

— Не знам! — най-искрено се чудеше той.

— Но ние имахме пари! И бяха много! И бяха в теб!

— В мене бяха…

— А сега ги няма!

— Няма ги! Аз, изглежда, съм ги похарчил всичките!

— Разбира се, че си ги похарчил всичките! — сви устни в презрителна гримаса леля Маша. — Та ти нали снощи черпи цялата екскурзиантска група и матросите с бира и фъстъци!

— Така ли?!

— Така! — каза му леля Маша и се тръшна на пейката.

Тръшнаха се и те. По-точно чичо Миша приседна внимателно, сякаш се страхуваше да не го ударят отнякъде, а Джимо се настани пред тях на задничето си и предано ги загледа. Гледаха го и те. Гневът и уплахата бързо чезнеха от лицата им.

„Няма непоправими нещастия, ако няма война!“ — спомни си Джимката да казват в неговата страна.

— И какво да правим, като е така! — можа да се усмихне чичо Миша. — И като съм такъв непрокопсаник и разпилян човек!

— Няма да те убием! — усмихна се и леля Маша. — Защото ти точно такъв ни се харесваш — разпилян, разсеян и непрокопсаник!

— Но трябва нещо да измислим!

— Джимка, ти какво ще кажеш по въпроса? — запита леля Маша.

Не искаше нищо да казва — той беше щастлив, че са се помирили. И смяташе, че не той, а те непредвидливо са изхарчили парите и, значи, те трябва да измислят какво ще правят сега… Прелетя под носа му една пеперуда. Такава не беше виждал. Погна я по алеите на градинката. Тичаше след нея, но се вслушваше в това, което става там на пейката.

— Измислих! — викна по едно време чичо Миша.

Изостави пеперудата и направо през цветята се върна назад.

— Не вярвам! Пак някоя глупост си измислил! Мълчи и ме остави аз да помисля!

— Измислих го! — рече твърдо чичо Миша.

— Кажи го! Но внимавай да не е пак някоя дивотия!

— Не е! И ако признаеш, че съм по-умният от двамата, и ако много ми се помолиш…

— Нито ще те моля, нито пък ще лъжа, че някога си бил умен!

— Джимка, понеже ти ме молиш и винаги си ме смятал за умен — на теб ще кажа: ще пътувам до село с такси!

— Много умно! — скочи нервно от пейката леля Маша. — А пари за таксито?

— И това съм измислил…

— Но ще трябва да ти се молим, за да ни го кажеш?

— Не… Излишно е вече, защото това е много лесно да се измисли… И всеки може да го измисли…

— Но аз признавам, че не мога да разбера как без пари може да се наеме такси и да се пропътуват двеста и нещо километра! И те моля тебе, много умния, да ми обясниш това!

— Наемаме таксито, пропътуваме километрите, които спомена, пристигаме у дома, моля баща ми да ни даде назаем пари и плащам на шофьора!

Леля Маша взе главата му в дланите си, целуна го звучно по челото и призна на всеослушание:

— Умен си! Ти си най-умният мъж на света и аз се чудя как точно теб съм намерила!

Толкова му трябваше на чичо Миша, за да се почувства напълно щастлив. Засиял от щастие, ги поведе към нови и нови приключения.

Намериха таксиметрова пиаца.

И тук удариха, както се казва, на камък.

Шофьорът отначало беше вежлив и възпитан.

— Бихте ли били така добър да ни закарате до село Дряновец? — помоли го така завъртяно чичо Миша.

— Къде е това? — вдигна вежди шофьорът.

— Това е някъде на пътя между град Попово и гара Бяла! — отвърна му леля Маша.

— Да! Дотам мога да ви закарам! — рече шофьорът и отвори вратата на багажника, за да тури там пътната им чанта.

— Но ние нямаме у нас си пари! — каза му леля Маша.

— Идваме си от Коми! — опита се да обясни чичо Миша. — Бяхме на работа там!

— Били сте на работа, а нямате пари?! — зачуди се шофьорът на таксито.

— Имаме… Доста сме спечелили, но похарчихме тези, които бяха у нас! — рече му леля Маша. — А ние ще ви платим — в това не бива да се съмнявате! На село ще вземем от нашите и ще ви платим!

— Добре, добре… — взе чантата шофьорът и като я пусна в багажника, затвори капака. Тогава видя Джимката. Смрази се мургавото му лице, строго запита:

— Кучето ваше ли е?

— Наше! — отвърна гордо чичо Миша.

— Много добро и много послушно куче! Името му е Джимо! — допълни плахо леля Маша.

— Кучета не мога да превозвам! — отвори пак капака на багажника таксиметраджията и тръсна чантата им на асфалта.

— А ние без Джимката няма да се превозваме! — вече истински ядосана, каза леля Маша.

На нея беше й омръзнал целият този пазарлък.

— Но защо?! — запита отчаяно чичо Миша.

— Защото имаме заповед, която ни забранява да превозваме животни!

— Че какво животно е Джимката? Да не би да е лъв! И кой може да издаде такава щурава заповед! Света съм обиколил и такова налудничаво нещо за пръв път чувам!

— Не наричайте кмета ни щурав и налудничав! Ще извикам милиция!

Огледа се шофьорът, но милицията не се виждаше никаква.

Чичо Миша пак нарами чантата и му каза:

— И вие сте щурави и налудничави! И е права жена ми, като ви казва, че ние няма да пътуваме с вас! Пътувайте си и ние ще си пътуваме!

И тръгнаха да пътуват…

Пеш извървяха целия град, защото заповедта забраняваше да пътуват кучета и в автобусите. Но… всяко зло за добро — успяха поне добре да разгледат града!

Видяха Морската градина. Наричаха я морска, защото се намираше близо до морето. Имаше в нея много скулптури и скулптурни групи, издялани от камък, които не помръдваха и даже не трепваха от лая му. Дори и децата от тези групи седяха неподвижно!

Повечето от хората, които отиваха или се връщаха от морето, бяха почти голи. Гърбовете им бяха обелени или изгорени до черно. Кучетата, които срещаха по пътя си, вървяха пеша, с изплезени от жегата езици.

Градът беше хубав, слънчев, весел, с широки улици, високи къщи и според Джимката такъв град с нищо не заслужаваше да има лош кмет! Леля Маша и чичо Миша също си говориха по този въпрос и стигнаха до същия извод.

Отбиха се в Аквариума…

Опулените в стъклата риби — големи, малки и шарени — не бяха много интересни за Джимката и чичо Миша, но те вървяха покрай тях бавно и примирено заради леля Маша. С присъщото й любопитство към всичко тя пристъпваше тихо, като внимателно се взираше в камъните, плувналите водорасли и погналите се из тях риби. До една много голяма и самотна в аквариума си се задържа по-дълго, отколкото при останалите.

— Гледай, сега и ще я заговори! — каза му присмехулно чичо Миша.

Леля Маша само го изгледа и нямо отмина нататък.

Но в Делфинариума се оказа, че чичо Миша е точно този, който обича да разговаря с рибите. Ако, разбира се, делфините са риби! Видяха делфини в морето, преди да се разрази бурята, но онези само съпровождаха кораба и нищо друго не вършеха. А тези танцуваха грациозно и във въздуха, и във водата, можеха да скачат през обръчи и го правеха, без да им омръзне. „Хайде пак!“ „Чудесни са!“ „Браво!“ — подвикваха им от публиката и най-високо се носеше гласът на чичо Миша.

— Браво, момчета! — викаше той и радостно потриваше дланите си.

— Поговори си с рибите! — побутна го по едно време за лакътя леля Маша. — Стига ти толкова! Ставай да тръгваме!

— Още мъничко да поседим! Колкото да си починем! — примоли се той.

Но леля Маша се изправи и се заизмъква между насядалите по пейките.

Чичо Миша нарами чантата и тръгна покорно подире й.

В градинката изядоха по един сандвич.

— Гледайте да се нахраните, защото тези са последните! — предупреди ги леля Маша.

— Аз измислих! — каза, дъвчейки, чичо Миша.

Знам! — рече му без всякакъв интерес леля Маша.

— Кажи тогава, какво е то?

— Ще си отидем до село на стоп!

— Как позна?!

— Това е единственото, което можем да направим! — каза, като се смееше с пълна уста, леля Маша.