Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (20)

Страшният приятел

Беше сит и можеше най-сетне добре да обмисли какво трябва да направи, за да разбере къде се намира и накъде да тръгне, та по най-бързия начин да се добере до София!

Вглеждаше се в лицата на минувачите — дано някой е видял Дана, когато говори по телевизията, дано някой го повика по име и той се отзове на повикването, да позвъни тогава на Дана и да й каже, че е жив, че е здрав, че с цялата си душа се стреми към тях…

Никой не искаше да го забележи!

А у Данини телефонът не млъкваше! И те тичаха ту тук, ту там из големия град, за да видят дали кученцето, което някой е открил, не е Джимо. Много хора намериха изгубените си кучета, но те своя Джимо не намериха…

Леля Маша и леля Малина всяка сутрин се чуваха:

— Нещо ново? — запитваше леля Маша.

— Нищо! — отвръщаше й леля Малина.

— Кажи на децата, че и ние сме организирали търсене! Всички шофьори от предприятието на чичо Мишо имат снимката му и където пътуват, навсякъде гледат за него… Засега няма резултат, но те са толкова много и толкова пътуват, че непременно ще го открият! Така им кажи!

— Ще им го кажа! — не много окуражено обещаваше леля Маша.

Децата пък от класовете на Цвета и на кака Радка създадоха щаб „Джимо Сиджимката“. И през времето за игра плъзваха из града (бяха си го поделили на кварталите, които познават!) и улица не оставиха необходена! Дана беше координаторът на щаба — изобщо не излизаше от къщи и чакаше докладите на търсещите двойки.

Цял месец продължаваше това, а от Джимката — ни кост, ни вест, както се казва!

И как да има, когато него го нямаше в София!

Беше убеден вече в това — целия град изходи, а никъде не видя трамваи и никакви релсови пътища не срещна… Скитащи кучета не видя нито едно, за да запита някое от тях къде всъщност се намира. Беше градът някакъв старинен… С много кули и църкви! Разхожда се по един хълм, който се наричаше Царевец. Екскурзиантите много обичаха да го разглеждат! Цял следобед се точеха по него и не свършиха до късно вечерта, когато хълма опасаха светлини, осветили високата, ограждаща го отвсякъде крепостна стена. Успя да се присламчи до една от групите и разбра от думите на екскурзоводката, че това е сърцето на българщината… Тук е изгряло величието на българската държава, тук е залязла славата й, за да се възроди отново след пет века черно и тежко робство. Слушаше я и се чувстваше горд заради леля Маша и чичо Миша, заради трите Дани и веселия коминочистач, страдаше от униженията, които е трябвало да изтърпи народът им, радваше се, че е успял да ги понесе, да оцелее и да се възроди за нов живот…

Изтекоха се групите на екскурзиантите и хълмът занемя във величието си.

Градът се катереше по хълмовете, в реката долу се сипнаха всичките му нанизи от светлини, приказност, като онази от книжката на кака Радка, го обгърна, притихна и заспа.

Джимката се почувства сам като никога досега. И ясно осъзна, че най-голямото богатство на този свят е да имаш близки и приятели… Тъжна е самотата, страшна е, ужасна е, когато знаеш, че някъде родители приспиват децата си, деца заспиват с куклите си, домашни приятели като него лягат на постелките си и си мислят кой утре пръв ще се събуди, за да го изведе на първата му за деня разходка…

Спусна се по стръмния калдъръм на Царевец, мина по моста над реката, тръгна по брега и излезе от града.

Търсеше място да преспи!

Хареса му една хралупа, закътана и скрита в корените на голяма върба. Намъкна се вътре, но нечие немощно ръмжене го спря.

— Може ли да остана при теб? — запита Джимо. — Нямам къде да отида.

— Може! — каза същият глас. — Но стой по-настрана от мен, защото аз съм болен!

Свикнал с тъмнината, можа да разгледа обитателя на хралупата. Беше куче — старо и проскубано, брояха се ребрата му от слабост, а от полуслепите му очи надничаше страшна мъка. Хриптяха гърдите му, а дъхът му свиреше пресекливо.

— От какво си болен? — запита Джимо.

— От старост! — отвърна болното куче. — Простудих се, залежах се тук и от глад съвсем заслабнах, а на моите години това непременно свършва със смърт…

Задъха се болният и млъкна.

— Аз няма да те оставя да умреш! — рече Джимо.

— А как ще успееш да направиш това? — помъчи се да се усмихне кучето.

— Ще те храня и ще те гледам, докато оздравееш! — каза му Джимо.

— Да! Нямаш си друга работа! — не повярва кучето. — Ще седнеш сега да се занимаваш с един стар пес като мене, дето нито може с нещо да ти се отблагодари, нито знае как да стори това!

Джимо, разбира се, не беше забравил, че си има много важна работа, но можеше ли с възпитанието, което леля Маша му беше дала, и с доброто, дарено му от природата сърце, да изостави изпадналия в беда! Освен това още не беше решил как точно ще се домъкне до София… И си помисли, че докато реши този голям въпрос, нищо не му пречи да помогне на пострадалия…

Разправи му кой е и откъде е, каква тежка работа му предстои и защо може да си позволи да му помогне.

— Джимка, нали така се казваше? — изпъшка старото куче.

— Да! — отвърна му Джимо.

— И паметта ми е отслабнала! — въздъхна старецът и продължи. — Щом така си верен на близките и приятелите си, вярвам ти, че си готов да ми помогнеш, но пак не ми се иска да ти губя времето… От друга страна пък, хубаво стана, че попадна при мене — аз много съм скитал и мога да те заведа до София! Но съм много слаб…

— Не мисли за това! — рече му Джимо. — Това ще се оправи, казах ти! Ти само ми речи как се казваш, за да знам как да те наричам!

— Аз дори и име нямам! — усмихна се от ъгъла си кучето.

— Но това е невъзможно! — рече Джимо. — Нали всичко живо под слънцето си има име!

— А аз нямам… Никога ничий не съм бил и никой не ми е измислял име… „Този пес“ ме наричаха хората, а кучетата някак другояче ми викаха, но съм забравил как беше… Помня само, че и то не звучеше особено добре!

— Вярно е, че „този пес“ не е удобно да ти казвам — замисли се Джимката. — Искаш ли — каза му — да те наричам Спас? Аз ще те спасявам, а ти ще бъдеш спасяваният. Какво по-нормално от това да ти казвам Спас? Или дядо Спас?

— Дядо Спас е по-хубаво! — рече доволен болният.

— А сега да спим! — обърна се с лице към стената Джимката. — Че утре много рано трябва да ставам!

— Ще те събудя, не се безпокой… Аз и без това много рядко заспивам! — каза му дядо Спас и се занамества с пъшкане върху черджето, което беше домъкнал в хралупата.

Джимката не можа да заспи веднага, както му се искаше да стане. Хиляди неща преминаха през главата му и всичките завършваха с въпроса дали стори добре, като обеща на дядо Спас да му помага, докато стъпи на краката си? „Трите Дани се пребиват да ме търсят, а аз тук се занимавам с някакъв си дядо Спас… Постъпвам ли правилно? Леля Маша се скъсва от притеснение заради него, а той… Не трябва ли, независимо от това, че не знае пътя, веднага да тръгне за София? Знае, че чичо Иван си е зарязал книгата (когато е неспокоен — не може да работи), а Джимката… Леля Маша пък… Не! Трябва по-скоро да намери трите Дани, ако ще тая София да е на хиляда километра от Велико Търново, както му каза, че се нарича този приказен град дядо Спас!“ Но… беше убеден, че всички, за които си помисли, ще одобрят постъпката му, ако знаеха за какво се касае. Заспа с чиста съвест и без никакви угризения.

Беше топличко и закътано в корените на върбата. Но сънят му не беше спокоен… Дебелата дама за нещо се разрева… Котаракът скочи на лицето на единия от милиционерите… Жените, чиито комини чистеха с коминочистача, не хвърляха на улицата стотинки, а камъни! Той побягна. Знаеше, че някъде го очакват, с все сили бягаше, а всъщност бягаха покрай него къщите и той си оставаше на място. Сипеше се от широко разтворените прозорци град от камъни…

— Джимо, ставай!

Протегна се и се прилепи плътно до затоплената стена на дупката.

— Ставай, Джимка! Трябваше за нещо рано да станеш!

Толкова му се спи! Струва му се, че току-що е затворил очите си!

— Каза ми да те събудя раничко! — побутна го по гърбето Спас.

Помръдна се и седна. Нахлуваше отвън развиделяването, в тясната дупка просветля, по-добре можеше да разгледа бедната, чак мизерна обстановка. Голите стени, сухите коренища, навятите по пода жълто-кафяви листа, скъсаното чердже и болния дядо Спас… Припомни си снощната вечер — как търсеше къде да преспи, как се вмъкна тук, какво си говориха със стареца… Видя му се сега още по-страшен старецът! Не болестта му беше страшна, а безумният му поглед — измъчен, отчаян и гладен!

— Не видях вчера бездомни кучета — рече Джимката. — Навсякъде, където съм бил, ги има, а в този град не ги видях!

— Преместиха се в новите квартали — каза бавно Спас. — Изгониха ги от стария град, а и там, да ти кажа, са по-добре — още не е благоустроено и по̀ се намира за ядене… А аз не успях да…

Задъха се старецът.

— Дядо Спасе, към обяд ще се върна! — каза Джимката и излезе.

Пътем се огледа в замръзналите локви, поразтърси се, за да оправи малко разрошеното си руно, и препусна през моста…

Градът още спеше.

Приседна до чешмата. Водата сладко пееше. Студът пощипваше нослето му. Пристъпваше от крак на крак, за да не измръзнат лапките му. Пред магазинчето отсреща спря камион. Стовариха касите с млякото и хляба, замина камионът.

Ако си беше в София сега, от големия екран на прозореца щеше да види същото… А какво ли е станало с Джина? Толкова беше наплашена, че не се реши да избяга! Но обеща да не краде вече кучета…

— Колега, здрасти!

Така се беше замислил, че не усети стъпките на момъка с цилиндъра.

— Да ти призная, не се надявах да те намеря тук, но както виждам…

Джимо подскочи и радостно залая.

— Да тръгваме, казваш! — усмихна се момъкът. Премести въжето на другото си рамо и извика: — Коминочистачът, ей! Коминочистачът!

Заразтваряха се прозорците, румени личица на деца изгряха по тях, дъжд от монети се посипа на калдъръма, помахаха им с ръка отнякъде, да се качат, за да почистят и техния комин…