Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (14)

Обещаното си е обещано!

Чичо Миша си беше купил кола и не се наложи леля Малина и трите Дани да търсят с какво да отидат до летището. Той сам им предложи да ги откара дотам.

Още не се е разсъмнало. Трите Дани трепереха до колата, а чичо Миша и леля Малина нареждаха багажа в багажника. И се чудеха къде да сложат велосипеда, с който дядо Цани изненада децата заради помощта, която са му оказвали през цялото лято…

— Татко, не беше нужно! — вдигна ръце леля Малина.

— То е нищо — каза й дядо Цани, — но трябва по някакъв начин да им се отблагодаря… Толкова ми помагаха! Рада ме пра, Цвета ми готви, Дана всяка заран изкарваше гъсетата и всяка вечер ги прибираше! Не ми стига пенсията и на трите да купя велосипедчета, затова купих едно и ги моля да не се карат за него, а поред да го употребяват!

Трите Дани обещаха да не се карат за велосипеда.

А чичо Миша, като видя, че няма как да го вкара в багажника, разглоби го на няколко парчета и така го натика вътре.

— Ще може ли пак да стане на цяло? — запитат разтревожена Дана.

Джимката скочи от ръцете на леля Маша и изтича вън.

Чичо Миша беше запалил колата, всички бяха се настанили вътре, но вратите стояха отворени…

Джимката заставаше ту на едната, ту на другата.

— Върви, Джимка! — каза му леля Маша и се загърна в шала си.

Залая радостно, скочи в коленете на Дана, чичо Миша затръшна вратата и подкара колата по неравната улица.

Леля Маша не заплака. Тя не обичаше да плаче, за да не тревожи другите и за да не й подпухват очите — нещо, което никак не обичаше!

А на Джимката му се доплака… Спря да лае, притихна в скута на Дана и никакъв не се обади. Дори съжали, че така лесно се съгласи да я изостави и да тръгне с леля Малина. Видя се в очите си неблагодарен, невъзпитан и лош, неспособен да обича така, както него го обичаше леля Маша! Не! Той леля Маша обича много и я остави за малко сама — да види София, животните в зоологическата градина, да види къде живеят трите Дани и пак ще се върне при нея… Освен това, докато леля Маша се установи сега на новата си работа, добре ще бъде да го няма него при нея да й се мотае в краката и да пречи. Точно така — той само заради това тръгна!

Тръгна!

И пристигнаха.

И им се наложи пеш да се мъкнат от аерогарата до центъра на София!

Защото и тукашният кмет беше издал заповед никакви животни да не пътуват в обществения транспорт! Сглобиха колелото, окачиха по кормилото и багажника вързопите…

Леля Малина тикаше велосипеда, кака Радка крепеше закрепената на багажника щайга, Цвета носеше букета цветя, Дана стискаше куклата си и завършваше шествието Джимката. Който ги видя — умираше си от смях! Джимката току се обръщаше, за да провери дали след тях не върви нещо смешно. Нищо смешно нямаше, но хората се смееха. Отначало леля Малина се сърдеше:

— Какво толкова са се захилили?! Като че ли аз съм измислила тази заповед за обществения транспорт!

Но като се извърна и видя как са се подредили в индийска нишка, как от време на време Джимката се изправя на двата си крака, за да докосне куклата на Дана и по-точно пълните й ръчички, усмихна се и тя.

— Хайде, момичета-сестричета, хайде, Джимка, вървете! Път ни чака, но пътят е за силните и смелите, а ние нали сме силни и смели? Вървете, момичетата ми мъничко остана!

Уж все мъничко оставаше, а се добраха у дома чак по обяд.

Чичо Иван — бащата на сестричетата — направо се гръмна!

Звънна се на вратата…

Никак не му се напускаше машинката, но стана и отвори…

Намъкна се вътре някакво колело. След колелото леля Малина. Едно след друго влязоха вътре момичетата и той понечи да затвори.

— Чакай, моля ти се! — каза му Дана.

Можа да влезе и Джимката.

— А този кой е? — запита чичо Иван.

— Имаме си и момче! — рече му леля Малина.

— Това е Джимката! — обадиха се трите Дани.

— Приятно ми е да се запознаем! — подаде ръката си чичо Иван.

Джимката беше капнал, но се изправи и сложи лапичката си в голямата му ръка.

Чичо Иван продължаваше да седи като гръмнат. Чак блестяха очилата му.

— Татко, нали може Джимката да поостане у нас? — запита Дана.

— Разбира се! Вижда ми се толкова интелигентен и мисля, че ще ми бъде приятно да го виждам вкъщи!

Джимката ги остави да разтоварват багажа. Влезе в хола, разгледа дивана и креслата, спря се до бюрото на чичо Иван, откри под него чехлите му и се настани върху им. Задряма.

Някой звънна. Никак не му се искаше и не му беше до гости сега, но излая, за да съобщи, че се звъни. Дойде в хола леля Малина и вдигна слушалката на телефона.

Джимката не беше виждал телефон!

— Ало… — рече телефонът.

— Ало… — рече му и леля Малина.

— Пристигнахте ли?

— Пристигнахме.

— Как са децата?

— Чудесно! Разказват сега на баща си оттатък как са прекарали ваканцията.

— А той как е?

— Баща им ли?

— Той, надявам се, е добре… Но аз искам да зная Джимката как с?

— О, спи! Настанил се е върху чехлите на Иван и спи. Много е изморен — пеш си дойдохме от аерогарата!

Джимо се изправи до масичката с телефона…

— И там, значи, тази глупава заповед?

— И тук! — рече с въздишка леля Малина.

— Не го буди! Радвам се, че се чухме и че сте пристигнали добре. Дочуване.

— Дочуване. Утре аз ще ти звънна…

— До утре…

Джимката вече се увери, че гласът, който така ясно чува, е гласът на леля Маша. Не разбираше как е възможно да я няма, а тук да бъде гласът й. Но беше убеден, че това е именно той. Залая от удивление.

— Той е тук! — зарови пръсти в козината зад ушите му леля Малина.

— Дай му слушалката, за да му кажа нещо важно!

Леля Малина допря слушалката до ухото му.

— Джимка… Джимичко…

Леля Маша е! Притихнал, се вслушваше в пращенето.

— Джимка, кажи нещо…

Излая.

— Браво! — похвали го леля Маша. — Но ти не бива да се страхуваш от телефона… Той е една такава машинка, дето… Е, някой друг път ще ти обясня, защото по телефона трябва да се говори кратко! Джимка, а ти бъди послушен! Това исках да ти кажа!

Джимо залая, но повече гласа на леля Маша не чу! Само някакво пиукане като на мъничко пуйче, което е изгубило майка си.

— Толкова, Джимка! Утре пак ще я чуем леля Маша! — погали го леля Малина и сне слушалката от ухото му.

Оглуша светът. И онемя.

Върна се при чехлите на чичо Иван. И се помъчи да заспи, но това се оказа невъзможно. „Гледай ти каква дяволия са измислили хората! — мислеше си. — Ти си тук, тя е някъде там, а си говорите и се чувате, като да сте един до друг! Лошо е само, дето очите на леля Маша не могат да се видят… Защото очите на човека говорят повече от думите му! И гневът в тях е гняв, и ласката — ласка, а думите все пак са само думи… Значи, не са я доизмислили хората тая дяволия както трябва! Още има да мислят върху нея… А то е толкова просто! Сложи на слушалката едно малко телевизорче и… готово!“

Леля Малина на някого се кара оттатък. На кака Радка. Защото кака Радка е тази, която казва:

— Но, мамо, ние сме му обещали!

— Обещали сте му, но сте изморени…

— Не сме изморени! Ти си изморена, защото тика колелото! — обади се с дебелото си гласче Дана.

— Добре. Вие не сте, но той е изморен!

— Той никога не се изморява! — каза Цвета. — Ти ако само знаеш колко много сме си играли!

Карат се заради него! Трите Дани искат нещо, а леля Малина не им го позволява. Мисли си, че на него няма да му се иска това, което те искат. А на него винаги му се иска да бъде с тях! И особено сега, когато леля Маша я няма и тук някъде се носи само гласът й…

Става и отива в кухнята, където се е събрало цялото семейство.

— Мамо, казах ти, че сме му обещали това отдавна!

— Можете и утре да го направите!

— Не, трябва днес! — рече твърдо Рада. — Казали сме му, че още като стигнем в София, и ще го заведем в зоологическата градина!

— Казаното трябва да се изпълнява! — усмихна се с очилата си чичо Иван. — Уморени-неуморени — щом веднъж са казали, трябва да го изпълнят!

Беше успял да се присламчи до Дана. Тя го усети, захвърли куклата на дивана, награби го, с пъшкане го вдигна и каза:

— Мамо, ето го Джимо! Казва, че никак не е изморен и че иска да отидем там днес!

— Е, щом така казва… — предаде се леля Малина.

Кака Радка нагласи за всички по един сандвич със сирене и тръгнаха.

По-струпан град Джимката не би могъл и да си представи! А движението — просто ужас! Едвам смогваше да избиколи всички дамски, мъжки и детски обувки, които газеха тесния тротоар, за да следва трите Дани. Те не го губеха от погледа си и постоянно му подвикваха:

— Джимка, тук!

— Джимка, до мене!

А накрая Дана се върна и се улови за сиджимката му. Така извървяха останалия път.

Зоологическата градина се намираше наблизо до кръстовището, на което живееха трите Дани. Джимо добре запомни улиците, по които минаха, но в зоологическата градина се обърка и сам вече гледаше да е по-близо до Дана и да не се дели нито за миг от нея.

Поседяха пред клетките с маймуните.

Разгледаха птиците.

Задържаха се задълго при лъвовете и тигрите. Радваха се на красотата и грацията, с която се извиваха силните им тела. Бяха съвършени — и лъвовете, и тигрите! Но някак уморено, с нескривана досада се разхождаха пред многобройните зрители. Светнаха за малко погледите им, когато забелязаха в навалицата Джимката!

— Какъв е този малък лъв! — присмя му се тигрицата.

— Ама че лъвище! — кимна му благосклонно лъвът.

Джимо залая…

Кака Радка го улови за сиджимката и го отведе на страни. Тя не може да разбере, че той нито се изплаши, нито се скара с лъвовете и тигрите, а само им каза колко много му харесват и колко много се радва на възможността да ги види и да се запознае с тях.

При вълците, мечките и самотната лисица се почувства като у дома си. Дори му се стори, че долови дъха на тайгата, чу съчки да пукат под стъпките на мечката, вълчи вой да ечи, лисичи лай да сече тишината…

Кака Радка много знаеше и увлекателно разказваше за всички животни, но това, което той знаеше за мечките, вълците и лисиците, тя нямаше откъде да научи! Чела е книжки, а той е живял с тях — и мечка го е плашила, и вълчи вой го е сепвал, и лисица е гонил до дупката с лисичетата й!

Жирафите му се видяха смешни до невъзможност! Също така и дребните кончета, които кака Радка нарече понита! А и магарето с пижамата, което се оказа не преоблечено магаре, както отначало помисли, а зебра…

Но изобщо му се харесаха всички животни. Не му се понрави това, дето ги държат затворени! Особено маймуните… Такива са весели, толкова са умни, тъй им се иска да играят с децата и възрастните, а са ги затворили и дори са сложили пред клетката им парапет, та да не може човек и да се приближи до тях. Кака Радка обясни за парапета, че е сложен, за да не могат хората да ги приближат и да ги заразят с болестите си. Каза още, че за маймуните много неприятна болест е хремата… „Е добре, след като никой не иска маймуните да се разболеят от хрема, защо тогава не ги пуснат да си отидат у тях си, където е винаги топло и никога няма хрема?“ Такъв въпрос зададе Дана. А кака Радка не можа да й отговори. Каза само, че не знае защо е така, но че е така — никой не пуска животните да си отидат у тях си, а дори и нови докарват.

От най-новите обитатели на градината бяха слоница със слончето си и една дива котка…

Слоницата и слончето бяха много големи!

Дивата котка — много дива!

Като забеляза Джимката, тя тъй се изгърби, че предните й лапи стъпиха върху задните.

— Какво й става? — запита Цвета. — Имам един бонбон, мога да й го дам.

— От това няма да й мине! — рече кака Радка. — Скарали са се някога една дива котка и едно диво куче, тя още помни това и сега се сърди на Джимо… Трябва да се махнем от очите й — това единствено може да я успокои!

Джимо не помнеше да се е карал с някоя котка… Но си спомни за своето коте, което по най-глупав начин се изгуби. Е, и то отначало се сърдеше на Джимката, но като поживяха заедно и… престана да му се сърди.

Ядяха от една купичка и спяха в шкафчето за обувки… Но как да влезеш при тая дивата, дето като лък се е извила и стрели стреля със зелените си очи! Излая й, че е голяма дивачка и глупачка — на него да се сърди заради това, че някога с някакво си куче се е скарала! Остави се да го отведат от подивялата й клетка.

Седнаха на една пейка. Дана каза замислено:

— Всички животни могат да бъдат добри, ако и ти си добър с тях! Ето например Джимката… Бях лоша с него и той беше лош с мен! Подадох му ръка и сега, мисля, вече сме приятели с него!

— Да, ама как му я подаде! — заяде се Цвета. — Едва те склонихме с кака Радка!

— Така беше — призна си Дана. — Но беше така, защото много се страхувах от него! Аз все си мислех, че се спуска към мене, за да ме хапне… А не е имало кой да ми каже, че той е искал да си играем!

— Казвали сме ти! — продължи да се заяжда Цвета.

— Не се карайте! — намеси се кака Радка. — Дана е права, като казва, че трябва да бъдем добри с животните… Но такива ли сме всички с тях? Ще ви разкажа нещо, което не е за вярване.

— Како Радке, ако е страшно, не го разказвай, моля ти се! — примоли се Дана.

— Разкажи го! — настоя Цвета.

— Сега пък Цвета е правата… Страшно е, но вие трябва да го знаете… — Кака Радка загледа във върховете на обувките си. Взе Джимката на коленете си. — Той може и да не е виждал — започна тя, — но вие сте виждали как момчетата си играят с тръбички и фунийки. Сложат на върха на фунийката топлийка, пъхнат фунийката в тръбата, духнат и тя се изстреля, където искат… Е, намерили се умници измежду тях, на които им дошло на ума да обстрелват камилата… Защото е най-близо до оградата на градината! И в очите й се целили — видяхте ги какви са големи! Не ви го казах, когато бяхме при нея, но сега съм длъжна да ви го кажа! Камилата ослепя!

— Това не е вярно! — изправи се бързо Цвета.

— Защото е по-страшно и от най-страшното! — наведе глава Дана.

— Но е вярно! — стана кака Радка и ги поведе към изхода.

Джимо вървеше редом с трите сестричета и все не можеше да повярва, че е възможно такова нещо — да му мине на някого през ума да стреля в затворено животно! И да се цели в очите му! Такъв ли е малоумен, или е съвсем безумен! И не трябва да ходи по улиците свободен!

— Имахме по зоология урок на открито! — каза кака Радка. — Самият лекар на зоологическата ни го разказа.

„Значи е вярно“ — помисли си Джимката.

„Просто е ужасно!“ — не излизаше от главите на трите Дани.