Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (2)

Спомен за родината

От този ден, в който се беше изгубил, започнаха да го пускат из селището. Отначало, разбира се, не сам, а с леля Маша или чичо Миша. Много труд положиха, докато успеят да го изкарат от блока. Той се ужасяваше от мисълта, че още като излезе навън, и ще се изгуби! Или ще налети на ония пияници, дето му вързаха сиджимката! Или няма да го има на пъртината онзи добър човек, който го доведе вкъщи. И не искаше да излезе. Тогава чичо Миша се ядоса, размота сиджимката от врата му и го затегли навън…

Слънцето грееше ослепително и лъчите му, отразили се в снощи навалелия сняг, искряха като… Твърде малко нещо беше видял Джимо, за да знае като какво искрят лъчите на слънцето в снега, но те искряха като очичките на Ира-Ириночка.

Щом още стъпи на снега, и се стъписа…

— Върви, Джимка! — подръпваше го чичо Миша.

— Не се страхувай! Смел бъди! — усмихна му се от прага на входа леля Маша.

Джимката тръгна вече без да опъва връвчицата, а чичо Миша започна да му обяснява, като все питаше:

— Разбра ли, Джимка? Това е културният дом на селището, а ние живеем до културния дом. Обърни се сега да видиш къде е леля Маша, за да знаеш на кой вход да чакаш да ти отворят вратата.

Джимо се обърна, но леля Маша се беше прибрала. Въпреки това той бързо се ориентира и разпозна входа.

— Хайде сега да ме заведеш у дома, за да видя дали наистина си разбрал това, което ти говоря!

Джимо се затегли назад и го отведе до входа.

— Умен си ми! — усмихна се чичо Миша и драсна в шепите си, за да си запали цигарата.

Джимо задраска вратата.

— Не! Рано е още да се прибираме! — тръгна напред чичо Миша. — Ще обиколим цялото селище, за да го видиш и да го опознаеш добре!

Селището беше малко…

Пресякоха големия бял път и поеха по уличката с дървените къщички. Минаха край пряспата, където Джимо лежа снощи, и сетне край вратата, от която изнесоха сиджимката пияниците. Джимо задърпа сиджимката и залая.

— Какво има? — запита чичо Миша.

— Остави ги! — обясняваше му чичо Миша. — Те сега отиват на училище! Ето го училището им. Значи, като минеш през големия бял път и стигнеш до края на уличката с дървените къщички, и ще ги намериш…

Отминаха и училището. Зад него имаше само още три жилищни блока — същите като техния, и зад тях започваше гората. Джимо беше виждал от прозореца дървета, но толкова много и едно до друго наредени за пръв път виждаше. Сред дърветата, под отрупаните им с тежък сняг клони се извиваше пътечка, по която тръгнаха един след друг. Вървяха и чичо Миша не преставаше да говори:

— Това, Джимка, е тайгата! Може да се каже, че ти си човек на тайгата, защото тук си се родил. А аз съм човек на една далечна страна, която, ако леля Маша разреши, ти непременно ще видиш. Моята страна е хубава и се казва България, а твоята страна, която също е хубава, се казва Коми. Ти значи си комяк, комско момче. Тебе са те родили тези смърчове, борове, осики и рябини и ти трябва добре да ги запомниш, защото ако човек лошо помни и забрави понякога родината си — то той е лош човек. А ние с тебе искаме да бъдем добри хора. Джимка, ти знаеш ли какво е да си добър човек? — запита чичо Миша и изведнъж спря.

Джимо се блъсна във високите му валенки и чул името си, се изправи на задните си крака.

— Ето ти си добър, а не знаеш какво е да си добър! — усмихна се чичо Миша. — Защото то е много просто нещо… Трябва да живееш така, че да създаваш радост на другите. Да не им пречиш да живеят, а да им помагаш да живеят… Значи, оказва се, че е малко да бъдеш послушен, когато аз съм с теб или пък леля ти Маша… Ти трябва да бъдеш послушен и когато нас ни няма край тебе… Да не се закачаш с децата така, че да ги плашиш, да не препъваш възрастните, да не гледаш как да отмъкнеш нещо от чантите им, когато излизат от магазина, а да отстъпиш да минат и спокойно да си отидат по работата. Разбра ли?

Джимо излая два пъти и привлечен от шума, който идеше някъде отпред, затича по пътеката. И изведнъж се закова. Пътеката свършваше и долу в нозете му нещо бучеше, блестеше, ревеше и се премяташе с грохот. Слънцето отскачаше от разбунената му повърхност, от нея идеше хлад и някаква непонятна прелест, която го теглеше напред, и някакъв страх, който го караше да се притиска във валенките на чичо Миша. Трепереше, чак се тресеше целият.

— Не се плаши! — погали го чичо Миша. — Това е реката. Казва се Мезен. Тя сега е такава сърдита, защото ледовете й тръгват към морето, но през лятото ела да видиш каква е нежна и ласкава, и песенна, и обичлива… Ще се застелят водите й, ще заиграят вълните й, рибите ще се изхвърлят над слънчевите вълни, ветрец от пръски ще тръгне по бреговете й… Ти и нея трябва да обичаш, Джимка, защото и тя те е родила, както и въздуха, и земята, и гората… Значи какво е, Джимка, родината? Тя е мястото, където сме се родили. Това място трябва да се обича, защото то е единственото, най-доброто и най-хубавото… За тебе това е тайгата, а за мене ще си остане моята България. Ето, аз например свикнах с тайгата, обикнах я, петнадесет години живея с нея и работя, а все ме тегли натам, където съм се родил… Защо е тъй?

Тръгнаха назад.

— Защото тъй и трябва да бъде! — усмихна се чичо Миша и притихна с мечтателната си и някак тъжна усмивка.

Минаха по друг път — край магазина, край фурната, отново край културния дом и оттам вече Джимо дръпна сиджимката си от ръката на чичо Миша, побягна като вихър, от който снегът наоколо се разпиля, и спря точно пред входа.

— Умен си ми ти! Юнак си ми! — зарадва му се чичо Миша и отвори вратата.

Леля Маша ги посрещна с вечната си престилка, с нейния уют, с нейната свежест и миризмата на вкусни гозби, над които се издига ароматът на неделните палачинки. Те го чакаха в купичката под масата и Джимо веднага се захвана с тях.

— Изгладнял е! — каза леля Маша.

— Малко ли бягане беше! — свали шубата си чичо Миша.

Затракаха чиниите и тенджерите.

— Как прекарахте?

— Говорихме си! — отвърна чичо Миша.

— Ти май прекаляваш с него! — строго забеляза леля Маша. — Говориш му като на човек!

— Че защо! — удиви се чичо Миша. — Така е! И кучето може да бъде човек, както има и хора, които живеят като кучета! Всичко зависи от възпитанието!

— А, ти децата си възпита, че сега остава кучето!

— Писмо ли имаме?

— Да — пресегна се леля Маша и взе писмото от шкафчето.

Чичо Миша извади изписания наситно лист и се зачете в редовете му.

Джимо излая.

— Не се караме! Не се тревожи! — успокои го леля Маша.

Тя започна да притуря нещо на масата, а чичо Миша се задълбочи в написаното и веждите му се свъсиха, като тогава, когато вкъщи настава шумотевица, която леля Маша нарича скандал.

— Но ще се караме! — вдигна главата си от написаното чичо Миша.

— Това е факт! — въздъхна леля Маша.

— Факт е, че синът ти е избягал от училище.

Джимо подви опашка и се прибра на одеялцето си в шкафчето за обувки.

Леля Маша отиде в другата стая и забрави да се върне.

Чичо Миша извади плоското шишенце от бюфета и си капна от ракийката. Отпи и без да премлясне с влажните си устни, каза:

— Такива работи, Джимка… Ти знаеш, че ние с леля Маша имаме син Владко и дъщеря Виолетка. — Погледна към снимките зад стъклото на бюфета и продължи: — Е, ама този наш син не ще да се учи, а и дъщерята не учи добре… Ти какво ще кажеш за това?

Джимо отиде до нозете му, настани се върху дебелите му чорапи и се загледа в снимките.

— Не ги гледай! Те са лоши! — въздъхна чичо Миша и пак отпи от чашчицата.

— Кое им е лошото? — влезе в стаята леля Маша. — Синът му иска да стане шофьор и той смята, че това е лошо. А забравя, че самият той е шофьор и с това си вади хляба!

— Помня, обаче и на теб напомням, че шофьорът не бива да бъде прост човек. И не може! Той трябва да си завърши училището и чак тогава, ако иска — нека става шофьор…

— Налага се, значи, да си тръгваме оттук! — каза леля Маша и седна и тя до масата.

Джимо се премести на меките й чехли.

— Налага се! — съгласи се с нея чичо Миша.

Скандалът се размина, от което Джимо почти беше щастлив. Помрачаваше щастието му само фактът, че децата на чичо Миша и леля Маша не искат да ходят на училище, нещо, което на Джимо се струваше неприлично и непонятно. Толкова хубаво му се видя днес училището и децата така хубави и весели бяха, че той просто с нетърпение очакваше мига, когато сам ще го пуснат да се разхожда из селището, за да може още в този момент да отиде на училище…

С мисълта за училището заспа.

И се изпълваше сънят му с високите исполински борове, сняг по оградите и первазите на прозорците, пътеки в снега, които минават край училището и стигат до реката, чиято вода е примесена с ледени грамади и въздухът над водата е бистър и сладък като всичко, което е родината на всичко живо под слънцето — хора, кучета, дървета и останалите живи твари, дето населяват земята, на която живеем…